Лалка Павлова

85 години от рождението на Карол Николов

Ако приемем, че човекът в своята детска възраст стои най-близо до Твореца, до първоизточника на жизнената си енергия, до способността на духа да лети и да пребивава в различни пространства, то зрялата му възраст би била тази, когато той вече се е откъснал от тези сфери на трансцедентното, макар че все още пази частица от него, скътана нейде дълбоко в душата му.

В процеса на постепенното съзряване винаги идва един период на съпротива, когато, подтикван от битийното, което носи в себе си, се опитва да се противопостави на реалиите на битовото в заобикалящия го свят, да се дистанцира или избяга от онези, чийто модел на живот се характеризира с разумността и сивотата на всекидневието, в което няма място за неговия все още разкрепостен дух, обитаващ приказните страни на небесното, но вече усеща, че то започва да придобива измеренията на бляна.

В този момент младият все още дух се опитва да разруши постепенно зазиждащите го стени на реалното, познатото и познаваемото, воден от стремежа да открие онова средство, с чиято помощ би могъл отново да се върне в света на необятното, даващо му възможност да се превърне в изследовател, откривател и тълкувател на тайните на Вселената и битието.

Това време - по-кратко или по-дълго в зависимост от особеностите на отделните индивиди - бележи личността с тип поведение, в което тя е способна да поема рискове, понякога застрашаващи самия живот.

С такъв момент на „неспокойното време” е обвързано съдържанието на стихотворението на Карол Николов „Момчето и хвърчилото”.

Паратекстът на творбата не само посочва водещия лирически герой - момчето, но и го обвързва с мотива за летенето чрез образа на хвърчилото.

Членуваната форма на двете думи заявява пределна познатост на посочените обекти. Така имплицитно, още в заглавието е вписан и още един аспект като възможност за тълкуване - лирическият говорител ще представи или много близко, познато „момче”, или ще разкрие част от собственото си битие, но вече през погледа на зрелия мъж от дистанцията на времето.

А ако образите и ситуацията са фикционални, то членуваните форми в заглавието имат задачата да ни убедят в тяхната достоверност като част от човешкото битие. Творбата е изградена по модела на кръговата композиция - започва и завършва със стиха:

Беше дошло неспокойното време.

Той изпълнява функцията на теза (която предстои да бъде аргументирана) и на обобщение - извод.

В създадената композиционна рамка са вписани поредица от образи, ситуирани в две пространства (горе - долу), като символиката на стълбището осъществява връзката им по вертикалата.

Горе, „на покрива”, са момчето, вятърът и хвърчилото, а долу, „при партера”, са „пингвините” от наблюдаващата го тълпа и майката.

Явно е, че неспокойствието на времето е породено от противоречието между ценностите на двете групи.

Първата (момчето и ветрилото) е обвързана с мотива за летенето, с неудовлетворения копнеж за достигане до някакво друго пространство, което по необясними причини, въпреки традиционния страх от непознатото, не само привлича, но и обещава наслада.

Момчето „тичаше устремено/по стълбището на кооперацията”, а вятърът „духаше ожесточено/и замиташе с вой прахоляците”.

В първата строфа все още не е съвсем ясна функцията на вятъра - дали „замита” следите от момчето в „прахоляците”, или замита самите „прахоляци”(т.е. всичко дребнаво, тленно, обикновено, всекидневно).

Образът на стълбището носи в себе си знаците на стремежа към висини, защото извежда лирическия герой на покрива, близо до небето.

Стълбата, като знак от световната символна система, представя въображаемата основа на духовното извисяване, съчетавайки в себе си двете равнища: хоризонталата посочва количествените натрупвания, свързани с видимото, а вертикалата - линията на качественото, духовното извисяване.

Създава се усещане, че в този момент - сутринта - се решава съдбата на героя, като от изхода на ситуацията, в която е поставен, зависи неговото бъдеще - „денят”, „пладнето” на живота му:

То излезе на покрива във утринта
и, завързало за конеца на своя живот
една шарена книжна мечта,
я захвърли към синия свод.

Глаголната форма „захвърли” с категоричността на своето минало свършено време подчертава психологическата готовност на момчето да осъществи мечтата на живота си.

В този момент момчето и вятърът сякаш се сливат в едно - колкото по-високо вятърът издига хвърчилото, толкова „по-весело” я следва с погледа си момчето, което „се преливаше сякаш в простора”.

Там, горе, на покрива на кооперацията, човешкият дух се е слял с енергиите на Вселената, готов да я изброди и да разгадае нейните тайни.

Толкова много светлина, страст, и решителност има в погледа на момчето, следващо шарената книжна мечта, завързана за „конеца” на живота му, че то неволно ни напомня сина на Дедал - Икар - устремил се към слънцето, стигнал до крайностите на дързостта, воден от жаждата да го докосне, да го опознае, да се слее с него.

Новият Икар, в образа на момчето с хвърчилото, също символизира силата на интелекта и жаждата за познание, той е носител на енергия от по-висш порядък, която е непонятна за тези, останали „долу”, при партера, в подножието на стълбата.

Те дори не забелязват момчето, чийто творчески дух е създал хвърчилото на мечтата, те виждат само шарената хартия, слепият им поглед не може да проникне отвъд видимото и, неспособни да летят, възприемат полета й като велико чудо, т. е. като нещо свръхестествено, което не подлежи на обяснение.

Образът на тълпата, от която се е откъснал и избягал лирическият герой, е представен с изключително подходяща метафора:

Долу, при партера, с крясъци
се събраха набързо пингвините
и започнаха да ръкопляскат
на великото чудо безкрили те.

На фона на тях, безкрилите „слепи” пингвини, които могат само да крещят и да ръкопляскат, е изведена представата за ужасената майка, страхуваща се за живота на детето си.

Въпреки че в нейния образ най-често е въплъщавана символиката на опазващата живота функция, на нежността, сигурността и убежището, тук като че ли поетът имплицитно вписва и представата за прекаленото благородство и грижовност, които постепенно започват да потискат и „кастрират” духа на рожбата й.

Затова майка и син са положени в две различни, противоположни по същността си пространства - тя е долу, сред „пингвините”, а той - горе, на покрива. Онова, което я отделя от тълпата, е тревожният вик „Спасете детето ми”, но той остава нечут както от „пингвините”, така и от сина й.

Финалът на стихотворението звучи като сентенция, извеждаща в концентриран вид житейската философия на самия творец:

Бедната. Тя не знаеше, че вече никой
не може да го спаси от мечти,
от копнеж и от жаждата да лети.
Беше дошло неспокойното време.

Какъв ще бъде изходът на героя от „неспокойното време” на живота му, ще успее ли да съхрани в своята душа стремежа за летене до края на земните си дни, или постепенно и той ще потъне в сивите мъглявини на безкрилото ежедневие, превръщайки се в част от стадото на пингвините - това Карол Николов не ни е казал.

Може би за да ни накара да повярваме, че всеки от нас - рано или късно - ще застане на своя кръстопът там, пред стълбата.

И само от него зависи дали ще тръгне нагоре към сияйните небесни простори, въпреки житейските бури и присмех на някое друго стадо „пингвини”, или ще предпочете да остане долу, на завет, сред еснафския комфорт на вещите, докато сам се превърне в една от тях.

КАРОЛ НИКОЛОВ

МОМЧЕТО И ХВЪРЧИЛОТО

Беше дошло неспокойното време.

Вятърът духаше ожесточено
и замиташе с вой прахоляците,
а момчето тичаше устремено
по стълбището на кооперацията.

То излезе на покрива във утринта
и, завързало на конеца на своя живот
една шарена книжна мечта,
я захвърли към синия свод.

Вятърът я грабна и я понесе.
Тя се издигна високо нагоре.
А момчето я гледаше весело
и се преливаше сякаш в простора.

Долу, при партера, с крясъци
се събраха набързо пингвините
и започнаха да ръкопляскат
на великото чудо безкрили те.

Но не виждаха сякаш момчето.
И само една майка извика:

„Спасете детето ми. Ах, спасете…”
Бедната. Тя не знаеше, че вече никой
не може да го спаси от мечти,
от копнеж и от жаждата да лети.

Беше дошло неспокойното време.