Иванка Павлова

В ОЧАКВАНЕ НА БОЛЕСТТА

В градинката пред блока - маска,
заплетена в треви и храсти:
знак за всеобщата тревога.
Коронавируса как могат,
когато дойде, да преборят
до смърт изплашените хора?
Страхът расте със дни в душите,
рисува сцени страховити
за глад, за смърт: апокалипсис
с цени непостижими, с липси.
Сърцата в уплах са се свили -
дано поне Бог има милост!
И всеки вече маска носи,
изпълнен с трескави въпроси:
как би могъл да се предпази
от дебнещата вред зараза?
Дори и маски вече няма
и неизвестността голяма
добива власт, съня ни гони:
заплашени са милиони.
И мислят може би мнозина
при вестите за смърт в чужбина:
не на природата навярно
е дело вирусът коварен,
а на човешката намеса.
Стои над всичко интересът!

ПРЕДИ АПОКАЛИПСИСА

Подир чернобилската лудост
дори цветята и тревата
излъчваха заплаха скрита
и хубавият божи свят
се бе превърнал за човека
в злокобно място на смъртта.
Сега, след толкова години,
невидим враг - коронавирус,
в чудаци с маски ни превърна.
Неканеният гост - страхът,
е свил гнездо във умовете,
в сърцата се е настанил.
Заплахата расте. Рисуват
почти с наслада новините
чудовищен апокалипсис
и няма място за смеха.
Дали до дъното ще стигнем:
на болния като прокажен
да гледаме, да го низвергнем,
та кожата си да спасим?
И пак се моля мълчаливо
да съхраним човечността…

ОПТИМИСТИЧНО

Понякога сънят е като ласка.
Изтръгната от дневните тревоги,
преброждам странни светове
като на филм, но без кошмари.
Когато се събудя, мекотата
на леката завивка ме обгръща
като прегръдката на мама.
Навън е пролет. Тържествува
животът с всяка своя фибра.
И царствените орхидеи,
и даже скромните сенполии
са завладели простодушно
усмихнатата ми душа.
Чак вдън горите тилилейски
запратих плашещите мисли.
Надявам се, че пак ще видя
живителното щедро слънце,
че ненадеен детски смях
ще звънне и ще се разчупят
невидимите катинари
на разрушителния страх.

ПОКЛОН ПРЕД ИТАЛИЯ

Екран. Тревожни новини.
Напук на тяхната лавина
през тези драматични дни -
най-неочаквана картина.
Един развява трикольор,
друг лекарите аплодира,
а три сестри - прекрасен хор,
приветствени слова скандират.
Излязъл на балкона мъж,
усмихнат свири на китара.
Съсед запява изведнъж.
Старик прозореца отваря
и маха с дреха - сякаш с флаг
подир победата голяма
над някакъв коварен враг.
Страхът над никого власт няма,
а е реалност болестта:
Италия е в карантина;
животът е замрял; смъртта
грози безмилостно мнозина.
Да проявяваш мъжество,
когато се тревожи всеки!
Какво прекрасно тържество
на дух и воля у човека!

***
Мъжки стъпки в снега.
И усмивка огрява
като слънце лицето ми.
Уморих се да гледам
тази приказно девствена,
недокосната още
белота на снега.
Доброволни затворници -
сякаш в странна измислица
на чудовищен филм
сме получили роли.
Враг невидим с корона
обсади всеки дом,
преобърна живота ни.
И сега, като малко дете
аз гадая къде ли отива
куражлията мъж -
за храна, за вода може би?
Сам - сред преспите сняг,
сам - на целия свят,
сам - в страха си, дори
сам в надеждата плаха,
че вълшебница фея
ще разтури магията
и това ще е краят
на кошмарния сън.

ПРОСВЕТЛЕНИЕ

Подир напрегнатия ден
лежа в леглото си. Играят
мистични пламъци в камината,
а в мене бавно отзвучават
мотивите на Моцартова музика
и някак причудливо ми напомнят
любимата „Итака” на Кавафис.
Спи в кухнята синът ми и долавям
дълбокото му мъжко дишане.
Притихнал е светът в мълчание.
Часовникът отмерва с нежни стъпки
невидимия ход на времето.
Потапям се в спокойни размисли
и даже звънва стих - начало
на утрешно стихотворение.
Блаженството да бъда здрава,
уютът на изпраните чаршафи
и малките ми дневни радости
пораждат неочаквано в душата ми
смиреното „Благодаря ти, Боже…”.

В ДНИ НА ИЗПИТАНИЕ

В най-дребното величие съзирам
с изострени до крайност сетива
от агресивния коронавирус
и бликат от душата ми слова
най-неочаквани, необичайни -
изливащ се спонтанно благослов:
като самия космос е безкрайна
понякога човешката любов,
че в дни на изпитание човекът
пораства сякаш - извисява ръст
божественият дух у него. Нека
да казват, че е сътворен от пръст.
Свещеник доброволно се отказва
да ползва кислороден апарат,
та друг от смъртоносната зараза
да се спаси, защото е по-млад.
Не са ли лекарите и сестрите
войниците на фронт ожесточен?
Жертвоготовно, храбро, упорито
извършват своя подвиг ден след ден.
И ни изглежда победимо злото.
Молитвата на всички е една:
по-скоро тържеството на живота
да сложи край на страшната война.

ХРОНИКА НА ЕДИН ДЕН

Синът ми отива на работа.
През отворената врата
виждам: излиза.
Ще се обърне, ще се усмихне,
ще ми помаха и ще ми каже:
„Хубав ден, мамо!”.
И той ще е хубав,
защото сме живи,
защото коварната болест
е само далечна заплаха.
Синът ми отива на работа.
Боя се за него.
Почти в заточение
от месец живея.
Когато се стопли достатъчно,
ще отида във моето царство -
малкия двор.
Ще почистя от шума цветята:
теменужки, иглики, зюмбюли.
Ще поседна на слънце.
После трябва да сготвя.
А когато се върне синът ми,
декорирана с маска
и с измити ръце,
ще му дам нещо вкусно през прага.

***
Уж светът е какъвто е бил:
телефон, телевизор, компютър,
гласове на познати и близки.
Но не е. Кой ли зъл режисьор
е измислил такава масовка
за чудовищен филм?
Може би е природен каприз?
Може би е случайност нелепа?
Може би… Може би… Може би…

СПАСИТЕЛНА МЪДРОСТ

Когато по принуда спреш
след продължителен летеж,
усещаш странна празнота
и осъзнаваш стойността
на всеки труд благословен.
Без край е сякаш твоят ден.
След филма следват новини
и политически сплетни.
Концертът ще те ободри.
Ще почетеш час-два дори.
И пак се питаш: „А сега?”.
Изпитваш тягостна тъга.
Дали, ако се заловиш
градината да оплевиш,
или на стария дувар
поставиш кръпка с шепа вар,
ще се изпълни най-подир
душата ти с целебен мир?
Или да посадиш дърво?
Да сториш някому добро?
И май „Напразно работи,
напразно не бездействай ти”
е мъдрост, простичка наглед,
спасителна и за поет.

***
За някого угасва слънцето.
А то, усмихнато и лъчезарно,
и днес, и утре ще обгръща
с любовна ласка цялата земя.
Почти е видимо как плъзват
във всяко стръкче соковете бистри
и звънват цветните камбанки
на ранобудните цветя.
За някого угасва слънцето.
И в нечии попарени сърца
ще се засели подранила зима.
„Така било е и ще бъде”,
но не лекува и не утешава
студената непроменима истина.
Статистиката само ще прибави
към цифрата, чудовищно голяма,
коректна и бездушна единица -
един живот, една вселена,
един непретворен в слова роман.