НОСТАЛГИЧНО
Понякога ме връхлитат ненадейни мисли, сигурно породени от отчетливи до реалност спомени, или с годините видения много живи и свързани с някакво трайно чувство.
Не ми се иска да си призная,но струва ми се,че това са първите признаци на стареенето. Какво пък - може би първата половина от живота ми отдавна да е прехвърлена. Но всъщност такива пресмятания почти винаги са излизали неверни.
Човек не помни раждането си, не може да запомни и смъртта си. Остава му утешението,че може да има със сигурност всичко онова, което е между тези два важни момента, но не по-късно от втората забележителна дата на живота си.
И се примирява. Живее! Все по-често отива назад в живописната носталгия на спомените, все по-малко напред в някогашните си упования, мечти и надежди. Диалектика! Колкото си по-близо до целта на своя живот, толкова си по-далече от някогашното начало.
На масата малък ковчег - голям, колкото каса от портокали, в него е една от сестрите ми, само на 40 дни: След една седмица на същата маса ще се появи още едно малко ковчеже - в него другата ми сестра.
Дъските са мокри, ухаят на чам, майка ми проплаква, бърше с крайчеца на престилката си сухите си вече очи и ми казва да изляза навън да си играя. Баща ми пуши цигара след цигара и чувам как кашля някъде пред вратата. Мотаех се около него, когато сковаваше малките сандъчета и все си мислех,че ми майстори някаква играчка. Той умееше да майстори всичко.
По-късно щях да разбера, че онези, които го познаваха, го ценяха много. Казваха, че имал “златни ръце”. Можеше да майстори печка, обувки, играчки. Сам построи няколко къщи, сам превозваше камъните, тухлите, пясъка, сам редеше основите и стените, измазваше ги, редеше гредите на покрива, керемидите.
След време и ние, тримата му сина щяхме да му помагаме, но тогава той беше сам. И беден, беден като всички преселници от Странджа. Беше наел от някого волска кола и пренасяше с нея пръст - засипваше блатото.
Тук семействата, които се преселваха от планината, преди да си построят къща, трябваше да осигурят място за нея. И те го осигуряваха - засипваха част от блатото.
Наскоро срещнах в родното си село един от хората, които познаваха баща ми /той не знаеше, че вече е починал/. Накрая ми казва: “Поздрави баща си и му кажи, че помня, когато ме викаше в града и ми даваше един декар от блатото”.
Казах му, че вече не е между живите. Съжали, че си е отишъл ненавреме и си припомни за “златните му ръце”, а след това разбра с горчивина и за смъртта на майка ми. Селото, в което се бях родил, ми беше непознато.
Когато кажех на кого съм син и внук,всички започваха да изреждат чичовците, лелите ми /и те отдавна изселени оттук/, разбираха кой съм и аз, но не знаех кои са те. Бил съм само на две години, когато селската кола е заскрибуцала по чакъла на междуселския път към града, в безпаметна за мен възраст, за да не се върна тук никога вече.
По-късно,когато поотраснах, с по-големия ми брат сме идвали на село при баба и дядо, но те не живяха дълго. Даже някога след някоя щуротия вкъщи, ние сме тръгвали пеш. Вървяхме по цял ден,за да стигнем до село където баба и дядо да ни приютят, докато нещата се разминат. По пътя телеграфните жици странно звъняха.
Брат ми обясняваше, че това са телефонните разговори, които сега се водят и, ако можем да се изкачим горе и сложим ухо до която и да е жица, ще чуем какво се говори през хиляда километра. Стълбовете обаче бяха хлъзгави и гладки и не можехме да се покатерим.
Най-опасното място за преминаване беше от Комлука до Пода, оня път, който вече не съществува и сега е голяма индустриална зона. Там непрекъснато сновяха разни групички от невръстни циганчета, които ни посрещаха почти винаги и ни биеха съвсем безпричинно. Наричахме ги “комлукчаните” и много се страхувахме от тези възмургави, възмръснички и страшно агресивни момчета.
От двете страни на пътя в песъчливата почва жълтееха частни лозя, издигаха се редки дървета, отрупани много повече със жужащи косове и врабчета, отколкото бяха листата им. Вдигаше се такъв невъобразим цвъркот, чирикане и птичи песни, като че ли това беше огромен кафез, чийто железни пръчки опираха в облаците.
Когато подплашено ято излиташе от някое дърво, струваше ми се,че короната на дървото се раздвоява, че стават две - едната черна, а другата все така зелена, но освободена от тежестта на орляка, за миг пораснала с няколко метра.
Пътят вървеше в близост до морето и чак, когато стигнеше до моста в местността “Пода”, увисваше над водата. Беше стар, железен и тесен мост, който сега е далече от главната магистрала и служи само като просека, по която минават няколко дебелостенни тръби.
Отдавна отърсен от прахоляка, ръждив и обиден, той сега стои встрани далече от шума на свистящи колела и невероятната насам-натамница на колите. А той е там, встрани.
Мисля си, че ако някой ден отида и стъпя на него, дълго няма да си тръгна, ще усетя сигурно с някакво далечно чувство железните му греди, ще докосна яките полуобли глави на нитовете му, ще мина по него бавно, както някога са го докосвали босите ми детски крака, ще се надвеся от перилата и в неговото отражение ще видя и своето. Както някога и не съвсем, както преди.
Оттук нагоре започваше планината. На двеста метра от моста някога в детството ми имаше хан. Още по турско в този хан са нощували керваните на прииждащите от селата с каруците си и кираджии с огромните си биволски коли, натоварили своята и чужда стока.
Чакали си реда хората рано сутрин да дойдат салджиите, които да ги прекарат с каруците през протока съединяващ Маринкиното езеро с морето, за да продадат стоката на неделния пазар в Бургас.
През войната германците построили над протока този железният мост и древната професия на салджиите изчезнала. Много десетилетия по-късно ханът бе срутен и на негово място днес на неговото място се кипри модерен крайпътен ресторант с бензиностанция.
Но преди на същото това място разпрягаха колите, наоколо звучеше живописна реч, по баирите пасяха стада, чуваха се звънци и рев на магарета, лай на кучета, вик на овчар, а от близкото село петлите всяко утро организираха фестивал по надпяване.
Имаше талантливи песнопойци, но имаше и съвсем дрезгави кокоши предводители, които с некадърното си пеене в края на кукуригането се задавяха, кашляха и съвсем обезличаваха мелодията.
Обаждаха се и млади тънички неукрепнали гласчета, които трептяха, като че ли всеки момент ще се скъсат, а някъде вземаха съвсем фалшиво тона, но те също съвестно се стараеха да участват честно в надпяването, за да ги чуе светът.
Правеше ни впечатление дисциплинираното и търпеливо изчакване - запелият пръв, когато трябваше да стигне някъде към края на своето изпълнение; след него започваше другият, който умело и съвсем на време подхващаше последните трели и продължаваше с нова сила.
Ако някой междувременно се включеше, то бе случайно и се чуваше от много отдалеч, с което не нарушаваше реда и хармонията, а като че ли се чуваше глас някъде в друг далечен хор, където петлите все още правеха репетиция за друго свое надпяване и си чакаха реда, да се включат в този своеобразен утринен птичи концерт.
Повече от четиридесет години минаха от тогава. Уталожи се мъката по починалите през годините мой родители, към по-големия ми брат, който също си отиде млад, към близки, и към изостаналите и загубилите се по друма на живота някой мой скъпи приятели.
И все пак от време на време, неочаквано, ме обхваща тъжна, потискаща и тягостна носталгия и неосъществимо желание отново да се върнат годините: онези години, когато можех да поема по древния път, който минава край циганската махала на Кумлука, където неминуемо ще ме очакват онези дрипави, мръсни, агресивни и зли циганчета и преминал през това изпитание, да прекося през железния мост надвесен над протока разделящ града от планината; да мина край стария хан, край отъпканата от хора и животни поляна обсипана със слама и с животинска тор, където преживят конете и биволите на нощувалите в хана селяни.
Да чуя хора от песните на ранобудните петли и да поема по калдъръмения стар и неравен път към селото, в което някога съм се родил; а там, както някога, щастливи, че ме виждат, с усмивка ще ме прегърнат моите баба и дядо, за да ме утешат и приютят, докато се разминат последствията от проблемите, които аз самият съм си създал.
Ако можех да върна годините назад!
