интервю на Марко Марков с писателя Атанас Калинов

- Какво са за Вас Родопите?

- Родопите са неръкотворна икона от олтара на Вечното, пред която не всеки е достоен да се поклони.

- Родопският писател, който обичате и уважавате най-много? Произведение, посветено на Родопите, което Ви е направило най-силно впечатление?

- Родопски писател, който най-много ми допада и служи за ориентир в краеведската ми дейност е чепеларският книжовник, общественик и писател Васил Дечев. Капиталният му труд „Миналото на Чепеларе” е пътеводна звезда и на редица други краеведи в родопския регион и извън него. А от произведенията за Родопите най-много ме е впечатлил и възхитил романът на Антон Дончев „Време разделно”.

- Кое събитие от историята на Родопите извиква сълзи в очите Ви?

- Сълзи в очите ми и горест в сърцето ми са предизвиквали драматичните исторически събития свързани с насилственото помохамеданчване на родопските българи преди четири века.

- Бихте ли споделили свои мисли за родопската песен?

- Малко е да се каже, че родопската песен е вълшебна и покорителка на човешките сърца. Тя е най-високия връх на поетичното и музикално творчество на родопските българи.

- Голяма част от Вашето творчество е посветено на Пътя. Какво дава и какво взема от природата и човека той?

- Пътят на всеки писател към възвишеното, който утвърждава творчеството му като оригинално и неповторимо е безспорен факт за самородния му талант. Друг е въпросът, че духовното обогатяване на талантливия писател много често води до мизерия и неуспехи в материалното му битие.

- Вашето отношение към краеведческата литература?

- Моето отношение към краеведческата литература е повече от положително. Често пъти  обаче писателят-краевед е страдалец и мъченик. Малко или много цели петнадесет години бе разпъвана на кръст готовата за печат монография „Орехово” докато види бял свят, защото тогава по времето на социализма бях автор „без име”, а това се уеднаквяваше с нищото.

- Българинът и историческата памет - какво мислите по този въпрос?

- Ние сме свидетели на време, когато се правят напъни да се пренапише българската история, където понятието „турско робство” да се смени с „турско присъствие” и то в учебниците по история. Но в съзнанието на по-голямата част от българския народ не могат да бъдат заличени песните за „три синджира роби”, господа самозвани историци и продажни политици!

- Какви чувства изпитвате, когато „разговаряте” с документ, попаднал в ръцете Ви?

- Към всеки попаднал в ръцете ми исторически документ изпитвам чувство на удовлетворение подобно на радостта на зидаря, когато намери подходящ „камък за кюше”, т.е. камък за ъгъла на сградата. А някой беше казал, че документите са „камъните”, а преданията - „калта” на всяко добро историческо произведение.

- Във Вашите книги се съзира едно преклонение към светлината и водата. Откъде идва тази обич?

- Светлината и водата са тези два компонента, без които е немислим всякакъв растителен и животински свят. Поради това аз самият и моите прадеди сме поклонници на тези животворни компоненти. И не случайно - тук, в подножието на Персенк сме надарени от Бога с най-много и най-хубавата вода и с най-много слънчеви дни през годината в Родопите. А това, разбира се са неоценими природни дадености.

- Може ли един писател-летописец да изневери на истината, въпреки, че я съблюдава строго?

- По времето на социализма писателят-летописец бе изправен пред дилемата да уйдиса ли на акъла на цензурата в противовес често на историческата истина, или желае книгата му да излезе от печат. Например в предпечатната подготовка на монографията ми „Орехово” трябваше против желанието ми да изразя благодарност но ОК на БКП - Смолян и други държавни органи, които всъщност спъваха цели петнадесет години отпечатването на книгата. Това обаче бе нищо в сравнение с натиска да сменя имената на всички българи-мохамедани в Орехово преди Освобождението с български. Имах  късмет, че през лятото на 1988г. тричленна комисия по „прекръщаването” към ЦК на БКП бе на почивка край морето, а оставеният заместник проф. Страшимир Димитров не бе съгласен с тяхната кауза.

- Каква е ролята на емоциите в творчеството на писателя-летописец?

- При писане на краеведческа книга писателят-летописец трябва да „държи под ключ” емоционалното си настроение, защото много лесно може да попадне в плен на кауза противна на обективното отразяване на историческите събития.

- Кои са според Вас най-българските книги?

- Трудно е да се посочат най-българските книги, защото те не се броят на пръсти. В течение на векове техният брой твърде много е нараснал. И въпреки това в този огромен списък с лъчезарна светлина се открояват романът на Иван Вазов „Под игото”, „Маминото детенце” на Л. Каравелов, комедията „Криворазбраната цивилизация” на Д. Войников, „Бай Ганю” на Ал. Константинов и др.

- Най-щастливият Ви миг като творец?

- Най-щастливия миг като творец беше появяването на бял свят на селищната ми история „Орехово” и проявения към нея интерес на 14 национални библиотеки в Европа, Азия и Америка. Най-нещастния миг, който винаги ще помня е охулването на същата книга на едно партийно събрание, вероятно от групата на онези, които със зъби и нокти пречеха на издаването на книгата. Охулване, задето бях си позволил да поместя снимката на основателя на партийната организация в Орехово, който през 50-те години на миналия век отказва да влезе в ТКЗС.

- Историческата личност, пред която сваляте шапка?

- Свалям шапка само пред многолетните борби на моя народ за свобода и независимост. Пред отделна личност…не… Не, защото отделната историческа личност е само едно цвете от неувяхващия букет на националните борби, а едно цвете букет не прави…

- Първото нещо, което Ви идва на ум, като чуете думата „власт”?

- Първото нещо, което ми идва на ум, когато чуя думата „власт” е злоупотребата с властта. В недалечното минало активните борци против капитализма и фашизма чрез привилегиите от властта от една страна и злоупотребите със същата осигуриха светло бъдеще за своите синове, дъщери, внуци и правнуци, внушавайки на простолюдието, че там на запад дните на гнилия капитализъм са преброени. Властта е сладък кокал, който не се преотстъпва лесно.

- Кои качества на човека цените повече от други и кои ненавиждате?

- Човешките качества, които ценя най-много са прямотата и искреността. Ненавиждам лъжата и завистта, даже и „благородни” да са те.

- В какво вярвате?

- Вярвам в силите на Доброто и съзидателния човешки труд, върху които се крепи света. Вярвам във Великата природна хармония. Тя представлява невидима везна на равновесието, върху която еднакво тежат парите от една страна, и здравето и живота - от друга. С други думи - ако натежат парите, олеква здравето и обратно. Нужно ли е да посочваме нелечимите болести на съвременния свят, в който несметните богатства са повече от всякога? И вчерашния ден - дето се вика дедите ни са живели при по-нисък жизнен стандарт, имали са по-малко пари, но на везната на равновесието страната на живота и здравето е била по-тежка от имането, т.е. парите.

- За какво бихте искали да напишете книга?

- Бих искал да напиша втора част на издадения от мен вече роман „Свещена земя”, който по редица причини няма да стигне до широк кръг читатели.

- Вашият съвет към тези, които хващат перото сега и са решили да служат твърдо на някоя кауза.

- Не бих дал съвет на никого от младите поети и писатели как да служат на каузата, която са приели. Нужно е да се знае, че каузата не е шаблон, тя претърпява еволюция, но също може да умре още при раждането. Поради тези причини всякакви препоръки биха станали излишни.

- Каква е ролята на самодисциплината в писателския труд?

- Самодисциплината на писателя е инструмент за усъвършенстване на художественото превъплъщение на неговите творби. Например никога не бих нарекъл „разкази” разкази и спомени на отделни личности, колкото и интересни да са те, без да са минали през етапа на художествената измислица за литературните герои. В противен случай този материал по-скоро е документалистика или публицистика от вида на репортажа и очерка за живи хора и човешки съдби.

- Вашето любимо занимание извън творчеството?

- Любимо занимание извън литературното ми творчество е живописта, която по обхват и обем съперничи на литературните ми творби.

- Има ли мисъл, която да послужи за мото на Вашия живот?

- В живота винаги се ръководя от правилото „Мяра във всичко”.

- Как гледате на днешния ден на България? С какво според Вас днешният човек е длъжен на времето, в което е живял? И с какво същото това време му е длъжник?

- На днешния ден на България гледам с оптимизъм. Не мисля, че днешният човек е длъжен с нещо към времето, в което е живял.По скоро онова време преди  години е длъжно към него. С какво? С напразните илюзии, които му е втълпявало, за гнилия капитализъм, например.

- Какъв въпрос бихте желали да Ви бъде зададен и какво ще му отговорите?

- Бих искал да ми се зададе въпрос за ролята на писателя в съвременния живот. Отговорът е еднозначен. Писателят трябва да живее с болките и проблемите на днешния ден. Да бъде непримирим към пошлото и да има очи за положителното и доброто в демократичното развитие на страната ни.

Бих желал да ми се зададе въпроса: ти, писателю, как прекарваш дните си тук в персенското подножие далеч от културни центрове и лишен от творчески срещи и дискусии? Бих отговорил, че Орехово, моето родно село, разположено на стръмния скалист рид на р. Орешица е орлово гнездо, от което се раждат и политат като птици сюжети и художествени идеи. Величието и неповторимите природни красоти, славното минало на моите предци - траките, християнските традиции, древните напеви на жътварските песни ме карат да се чувствам вдъхновен от творчески импулси пред олтара на тази зелена вечност - бистър извор на поетични излияния.

- Вашата най-голяма надежда?

- Карма ли е това или проклятие, но нито една от десетината книги, които съм издал не са удостоени с премиера или обсъждане. За зло или за добро, това е истината… Но надеждата ми е, че някой ден моите стихове, разкази и романи ще плуват в други води - време, когато зимните вихри в душата на Поета-Човек вече няма да вият… И няма повече да бъда вземан на присмех, че съм писател и пастир на малко стадо кози, с което се прехранвам…

21.11. 2007 г. с. Орехово