Атанас Теодоров

В един предзимен ден преди петнайсетина години спряхме за пренощуване в къщата на Ламартин, която още се водеше за творческа база на СБП в Стария Пловдив.

Вместо предишния управител ни посрещна много сърдечно Добромир Тонев. Бързо се разположихме в огромна стая. Мярнахме Недялко Йорданов. Това беше ерата на неговия огромен успех в политическата сатира. Дошъл да пише на спокойствие нов спектакъл под тракането на зъбите в студените нощи…

Седнахме с Добромир в приемната стаичка долу. Гладни години , но сложихме нещо на трапезата. Дойде и моят връстник и състудент Петър Анастасов, директор на издателство „Хр. Г. Данов” в най-добрите му години, може да се каже, откривател и покровител на новото поетично попълнение в Пловдив.

От него само хвалби съм чувал за ямболски творци, като се започне още от романа на Трифон Йосифов „Бракониери”. Добромир Тонев остана в Пловдив и Петър го взе в издателството.

Подобни сантименти изпитвах и аз. Никой специално не ми е препоръчвал поезията му и не ме е запознавал с Добромир. Всяко ново ято от начинаещи творци „облиташе” вкупом младежкия печат.

Около 1976-77 г. Добромир и още няколко момчета и момичета от Пловдивския университет разбиха илюзията, че младата поезия се ражда само в столицата.

Критиците не ги окичиха с етикет „пловдивска вълна” по подобие на предишната, „търновска” /негласно оглавена от Борис Христов с неговия емблематичен „Вечерен тромпет”/, но още с първите си прояви поети като Добромир спечелиха признание в голямата съвременна поезия.

Началните им стъпки минаха през нашия вестник „Студентска трибуна.”

Появата на Добромир в редакцията ме върна към един забравен спомен, за който подсещаше черната ръкавица върху китката му, „белегът от подкова.” А и той самият ми е разказвал, че като малък е идвал от Ямбол в моето село Победа до Ямбол, в конната школа при чичо ми Къню фелдшера да тренира езда заедно с моя племенник Наско, негов връстник.

Селото на родителите му, Асеново, през едно е съседно на моето, в общината имаше още малки ферми с хергелета, които чичо и племенникът ми обслужваха. Така че разговорите ни за коне бяха постоянна тема - при него в преживявания, при мене по-скоро във фантазии.

Изключителният талант на Добромир Тонев е безспорен още във втората му книга „Нежна машина.” Цялата философия на младия поет е синтезирана в два куплета:

На какво се учудвам, не зная -
нищо повече от смъртта.
Ще ухая с липите в безкрая,
ще се качвам, ще слизам с дъжда.

Ще се качвам и слизам с дъжда,
ще обличам и храня дървото.
Нищо повече от смъртта.
Нищо повече от живота.

Последните два стиха не се изтриват от съзнанието ми вече почти три десетилетия.

С тях идва дъхът на Есенин: „В етой жизни умирать не ново, но и жить конечно не новей.”

Само истински поет има смелостта да се изправи до гений с риск да потъне в сянката му. Самият откривател на „дебютната вълна” в новата българска литература Здравко Чолаков две десетилетия по-късно почувствува новия прилив в поезията на Добромир Тонев и го отбеляза писмено.

Добромир Тонев е лице на своето поколение в последната четвърт на миналия век. Когато литературната история се съживи, тя няма да може да го подмине.

Дотогава в родния му тунджански край над името остава да тежи плочата на забравата, както на десетки други имена.