ВСРЕД ЖИТАТА
Тежко зашумяха нивята. Зрелите жита се залюляха на едри вълни и засъскаха. Бай Петър, драгоманът, усети мириса на тежкото зачервено зърно.
- Нивята те викат - си каза той, - чакат твоите жътварки, не чуваш ли, - и той се разтича, обиколи всички колиби и се спря пред вратнята на буля Пенчовица. Той махна с ръка и тя отиде при него.
- Е, булка Пенчовице, ще водя ли тая година Радка на румане?
И с червения си пош той бършеше пълното си потно лице.
- Че май време й е, бай Петре.
- Време е, време, булка. Стегни момичето, утре с Божия воля тръгваме.
По ръба на хълма се спусна дълга тънка сянка. Слизаше Радка с трите си козички.
- Бързай, бързай, - махна с ръка и завика майка й.
Радка скачешком дойде при майка си.
- Радо, ще отидеш и ти с бай Петра.
Радка се позамисли. Тя спря поглед на черните козички, които чакаха до нея.
- Хайде, Радке, утре рано да си готова - каза бай Петър и отмина.
Слънцето се скри зад високите върхове на балкана и сянката легна върху сгушените сламени колиби.
Рано сутринта бай Петър поведе своята чета, Слънчо пръскаше златни парички из светналия простор. Свеж утреник повяваше, напоен с мириса на горските треви и цветенца. Птиченцата, мамени от хубавото лято, пееха. Пееха и момичетата на бай Петра.
Радка гледаше прехласната картините, които новите места, гдето за пръв път тя стъпваше, рисуваха пред нея. Свежият въздух я опиваше, прозрачната синевина на небето я омайваше.
Те дълго вървяха. Най-сетне прекосиха планината, навлязоха в равнината и поеха пътя за селото на бай Иван с многото нивя и с най-едрото жито.
Нямаше извървяне дългия път.
Докато останеше една копраля до залез слънце, щяха да стигнат.
Четата вървеше по широкия друм, извил снага като змия между житата. Радка гледаше като омагьосана. Пред нея се разстилаше равно като тепсия широкото поле.
Широко и безкрайно - додето ти око стига. Няма край. Цялото поле гореше в златния пламък на житата. И по светналото ширине узрялата храна преливаше ту на плъстни, гъсти маси, ту се разливаше на ситни, гърчещи се вълници. Едрите пълни класове, носени на високи стройни стъбълца, се допираха едно до друго, шушнеха си, съснеха и се полюшваха като замаени. Също като замаени.
Всяко зрънце бе погълнало ален пламък и слънце, слънце. Лекият вятър се гмуркаше между тънките осили на житата, клатеше златните дръжки и отнисаше надалеч металния отзвук на зрелия им съсък. Чуй - пеят житата - пеят, и Радка - с цялата си душа се унасяше по тая песен, летеше като омаена над туй злато-жълто море - също като тия малки птички, които летят и цвърчат.
На другия ден жетварките навлязоха в широкото жито на бай-Ивановата нива и зажънаха. Радка не можеше да му се нарадва.
Тя сякаш не жънеше, а прегръщаше и притискаше до моминската си гръд пълните класове. Зрелия мирис на загорката я замайваше, простора на полето унасяше.
Тя чуваше сребърните звънчета на екналите звукове в трепналата утрин.
Звън… звън… отекваше се в сърцето й. И тя не изтрайваше. Тогава малкото момиче, най-младата от всички жътварки, отваряше гърло и над нивята се понасяше омайна песен. Песен нечувана, родена в трепетите на събудена младост, опиянена от нови, непознати за нея усещания.
- Мамо, мамо, да видиш малката жетварка как пее - говореше малкото момиченце на чина Иваница, което беше ходило да занесе хляб на жътварките.
- Нека пак аз да им занеса храна - молеше се то.
- Днес ще иде бати ти.
- Да знаеш, мамо, колко е хубава Радка - нека и аз ида с батя.
- Стига си бръщолевила - сърдито я сопна Стоян. Той не бе задирил още нито една селска мома и не обичаше, когато момичетата се глезеха на майка си.
- Хубава, мамо, хубава, като фиданка - продължаваше да говори момичето - за да дразни брата си - нали не ше да я вземе със себе си.
- Млъкни! - извика чина Иваница - ох, капнала съм от работа - започна да се оплаква тя - на мене ли е дадена тая мъка… да няма кой да те отмени - и тя сърдито погледна към сина си.
Стоян сбърчи вежди. Той бързо грабна дисагите с хляба и се яхна на коня си. Като тежки камъни се търкулнаха подире му майчините му думи. Крив ли е той? На сила не се жени човек.
И той работеше до умора. Всеки ден обикаляше нивята - днес беше реда на геренската нива. Тежките копита на коня дигаха облак прах. Беше непоносима мараня. Той вървеше под огнения шатър на Слънчо, който се бе спрял на небето и като огнен змей, втренчил очи в полето, заливаше го със знойния си дъх - и нивята, и житата. И в тия знойни трепетни вълни се носеше хубава песен. Тя навлизаше в душата, разтваряше сърцето. Пееше жетварка, и откъм тяхната нива. Той спря коня до сливата, върза го и сне дисагите с храната. И бързо навлезе в нивата.
- Както хубаво пееш, тъй хубаво да би женала - троснато извика той на Радка, която се беше навела над житото и не го видя, кога се е доближил до нея.
- Виж колко класове стърчат по тоя чакъм!
Радка сепната се изправи. Пред него стоеше стройно хубаво момиче, като подгонена и изплашена сърна.
Радка бързо се съвзе, изгледа го горделиво и усмихнато му отвърна:
- Я го гледай. Какъв се развикал за две-три зърна жито. - И го погледна право в очите, Два погледа се срещнаха и впиха.
„Боже, колко е хубав” си каза тя -„не е виждала такъв ерген досега”!
Стоян сви вежди.
- Ти много ли знаеш да приказваш - и той изгледа начумерено момата.
- Зная, зер - спокойно каза тя.
Дигна се цял облак смях между жътварките. Бай Петър се намеси.
- Момата ни е още малка, може да сбърка нещо, но е пъргава.
После кротко добави:
- Дай да ти помогна да снемеш хляба.
- Аз го снех. Викай жътварките и яжте.
И изведнъж, подбуден от някаква внезапна мисъл, той се обърна към Радка, изгледа я още веднъж и каза:
- Слушай, бай Петре, майка ми се разболя. Утре няма кой да ви меси хляб. Момата - и той посочи на Радка, - ако не знае да жъне, знае да меси хляб барим я?
Той отвърза коня си, чевръсто се метна на него, повика Радка и с мек глас й каза:
- Хайде, Радке, в село!
И докато момата разбере какво става, той я грабна, качи я при себе си и шибна коня.
Когато стигнаха вкъщи, той каза на майка си:
- На ти отмяна - стига си ми натяквала - и излезе Стоян, смръщил вежди, до късно шета из двора.
Две хубави черни очи се бяха впили в сърцето му - две хубави черни очи още го гледаха право в очите.
„Снагата й като фиданка”, бръмчаха настойчиво като разсърдени пчели думите на сестричката му. И тая фиданка беше в неговите ръце. Непознати тръпки лазеха по цялата му снага. Цяла нощ той не заспа. В тъмната мрежа на нощта, накъдето и да погледнеше, той виждаше две блестящи черни очи. И звездите бяха тъмни със сладкия трепет на тия очи.
1929
