Санда Йовчева

Двете щъркелчета потракаха клюни и задрямаха. Черната олива издигна клони над кладенеца и провисна като мъртва във въздуха. А топлата вечер полека заслиза, потопи снага в прашната мъгла на селото и се спря до плета, и надникна:

- Като Недината градина няма в цяло село.

До алената ружа стои ран босилек, а до него пъстър карамфил. Над тях наднича високата гиздава самакитка.

Heда гребна бялото бакърче и заплиска с шепи полека, сякаш да не удари някое цветенце. Като сребърен сърп бляскаше между гъстите кичури листа белия съд. В студената му вода се смееха наизскачалите звездици.

Полетите цветя отърсиха прашна снага, ококориха умитите си очи и весели и усмени загледаха младото момиче:

- Колко е променена нашата Недка!

Тая вечер бузите й пламтят - ален божур, очите - звезди в ясно небе.

Дъхът й сладък и топъл, като на млада фиданка, която се разцъфва, за да завърже плод.

Тя току-ще се върнала от кладенеца за вода, още не сколасала да хвърли премяната и бърза за градината си. Неда се замомяла. Карамфилчето я загледа, подсмихна се и погледна към ружата. Ружата срамежливо наведе очи.

Неда се спираше пред всяко цвете, оглеждаше го, усмихваше му се и го поливаше. От полятата градина се разнесе миризлив дъх на цъфнали цветя.

Тя си погледна ръката и се спря при хубавата ружа:

- Ружке, ружке, да знаеш… Тъкмо си налях котлите и си турях кобилицата на рамото.

- Къде бързаш, Недке?

Недке!… по снагата й преминават тръпки. За първи път малката трепетлика изведнъж наведе клони до земята. По мъничките й листа заигра неудържим трепет. От там премина в стройната топола и запря в зеления бряст.

Той ме хвана за ръка и спря. Оле! Ако ме види бати отнякъде… (А той пък като запира всяка вечер комшийкина Стана!)

После ми рече:

- Днеска ходих на нивата. Видях и вашите нивя.

- Бати и той ходи.

- Таз година ги бива. Ще имаме есенес сватба.

И той ме погледна право в очите.

Аз пък се изчервих.

- Дай ми твоята китка.

Отбодох я и му я дадох.

Тя приседна до ружата и карамфила и започна да ги милва и целува:

- Моите китки! Моите хубави китки!

Топлата вечер разтвори тъмна пазва и прибра Недините цветя. Край реката жълтите кринове тихо заспиваха, бълнуваха и шепнеха имена. Тръстиката се навеждаше и ги покриваше с булото на своята тайна. Месецът дигна чело високо и зарони малки дребни искрици - те се гуркаха в мътната вода на реката и разцъфваха като малки бледи теменуги.

- Божичко! Какъв е хубав Иван.

Тя въздъхна. Въздъхна до нея и жълтата ружа.

Но небето пламнаха запалени огньове. Жабите наизскачаха и запяха. Из тъмните кътове на реката негата изтегли своята мрежа и я хвърли върху цялото селото.

И то забленува.

1928