Васил Венински

Може да не вярваш, но още не бе захванала славната му кариера и се навъдиха разни душмани, които взеха да го корят за щяло и нещяло. Един от тях, дето околийският прие повече от любезно още в първите дни подир назначението си, след оказаната му чест почна да бръщолеви наляво и надясно, че видял от глезените и китките на началника  да стърчат конци. Дотолкоз здраво завързани, че имал синьо по месата си…

- Представяте ли си? - свърши приказката си веднъж тоя неблагодарник, когато случайно се озовах пред наобиколили го люде.

- Кой му ги дърпа? - побърза да попита един от тях.

- Какво дърпа? - на свой ред рече някакъв дядо, който недочуваше с едното ухо.

- Конците, какво друго да му дърпа - ухили се в лицето му душманинът и намигна многозначително.

Додето останалите се чудеха какво става, втори душманин се обади зад мен:

- Викат, че някакъв шпионин му ги дърпал…

- Какъв шпионин? - прекъсна го на секундата трети душманин, сетне наново попита: - Да не е оня с двете нули?

Първият душманин се огледа околовръст, подир което сниши глас:

- Не е. Тоя не може да кара ни подводница, ни аероплан - подир което кимна към отсрещната махала и рече: - Знаете го всички, най-обикновен шпионин е. От тия, дето само снасят…

- Яйца ли бе, чичо? - намеси се един дангалак, озовал се случайно до възрастните.

- Ха-ха-ха! - засмя се насреща му душманинът, сетне важно притури: - Други работи снасял, чичовото, другиии…

- Какви други работи? - не се сдържа момчето.

- За близки, роднини и познати… - задоволи му нацяло любопитството мъжът и му показа пътя.

- Значи затуй на времето околийският се писа от партията на шпионина - прошепна вторият душманин и се хвана за брадата.

- Затуй! - отвърна му баш душманинът, без да мигне.

Като чух какви врели-некипели говорят на ангро, им обърнах гръб и се отдалечих, щото не повярвах на нито една тяхна думичка. И как да им повярвам, когато знаех колко добър и читав челяк е околийският.

Спомних си как едно време, когато за първи път дойде в Околийското и макар да не беше началник, ми предложи да оглавя гимназията в околийския град, но понеже вече бях се главил за едно селско училище, с голямо неудобство му отказах.

А сега, когато стана околийски, с очите си видях какви читави люде докара за заместници.

Най-напред доведе Големия Макс, както начаса го кръстиха душманите. Вярно е, че беше нисичък и се понадигаше на пръсти като говореше с другите, ама пък рече ли ти: “Как сме, гусин Еди - кой си?”, ти става едно топло, та чак пот те избива от оказаната почит. Насетне - когато душманите видяха как се справя в работата - го нарочиха, че уж не различавал плата (1) от дневни пари, щото бубайко (2) му - хептен тежък кехая, му бил купил тапията. Бях чул обаче, че преди да му я купи от търговското училище, дребничкият заместник е търкал чиновете му четири-пет години, та се надявах поне това му е влязло в главата, затуй въобще не се вързах на онези.

И как да им се вържа, когато освен всичко друго Макс даваше мило и драго за другите. Може и да не вярваш, ама сам си подлагаше страните…

Веднъж видях как отнесе едни шамари, дето ги бяха нагодили за околийския началник. Друг път пък ги яде от някакви занаятчии от Ксанти, на които сам се натресе. Третия път не помня за какво ги отнесе, ама пак нямаше кабахат (3) челякът.

Месец подир него околийският доведе Добрата Бета. Да, ама да не мислиш, че душманите спяха - още не бе прекрачила прага на Околийското и мигом й завикаха Дебелата Берта. Че жената беше пълничка - беше, ама биваше ли да я кръщават на оня немски топ от Европейската война, дето громеше всичко по пътя си.

- Тая ще направи поразии барем до петнайсет километра - просъска същия ден някакъв душмански глас на чаршията, дето отидох след работа да си купя едно-друго за вкъщи.

Додето да видя кой е и оня драсна да бяга. И как няма да бяга, когато лъжеше като дърт циганин, щото още първия път като дойде в Околийското, Добрата Бета доказа, че е два пъти по-далекобойна…

Да, ама да не говорим за другите, че думата ми е баш за околийския. Още преди да дойде повторно в Околийското, се знаеше, че е тих, вежлив и мъничко срамежлив. Е, вярно бе, че обичаше и да жонглира с какви ли не чаши, ама нали открай време всеки си има някаква занимавка? Инак беше адамлия (4) и половина! Затуй и никой не се учуди, когато още с приемането на длъжността, обяви на стария мегдан:

- Подавам ръка на всеки, който истински милее за доброто на околията!

Ей туй негово встъпление го запомних все едно „Аз съм българче” на дядо Вазов, щото бях сигурен, че ще прави-ще струва, но ще го спази.

И го спази. Знаеш ли що ръце подаде? Първом подаде ръка на старата секретарка, щото за мястото й чакаше дъщерята на шпионина. Подир секретарката си отиде жената на предишния околийски, а след това и цяла дузина други люде, ама те си бяха виновни до един, че не бяха от неговата партия…

Какво питаш? Докога подава ръка? Ами додето околията се катурна и ни туриха към съседната, която открай време ни бе баш душманинът…

Ама той нямаше капчица вина за туй нещо, щото тая уйдурма ни спретна правителството в София. Уж околията ни била малка и не работела по държавен аршин… Глупости на търкалета! Малка, малка, ама г-н  Папазов й стори най-гиздавият мегдан в царщината. Вярно, че струваше три пъти повече отколкото трябва, ама го стори той, а не министър-председателя, който беше дотолкоз голяма скръндза, че силом му отброи парата за него…

Отгоре на всичко с триста гласа му заръча да си опича акъла къде ги слага. Представяш ли си? Като че ли околийският началник си нямаше хал-хабер къде да ги сложи…

А упрекът му че околията не работела, въобще не бе верен, щото всички в Околийското се моряхме от изгрев до залез слънце, а пък околийският направо не излизаше от зданието! Не ти се вярва ли? Знаеш ли, че лампата в канцеларията му блещукаше до ранни зори! Сетне гостите му се изнизваха криво-ляво през портата и се изпотрепваха по тесните сокаци, додето си найдат къщите, а той - горкият - продължаваше да работи, докато се вестне новата му секретарка…

Додето хлопнат кепенците на околията мина бая време, та всеки разбра колко читав е околийският, но стана ачик-ачик, че той е и добър християнин, макар и да се знаеше, че неговата партия въобще недолюбва Господ.

На връх Рождество обаче всички в Околийското получиха поздравителна депеша. На моята пишеше: „Весела Коледа и щастлива 1928-а!”, а най-долу: „Г-нъ Папазовъ“. Как да не се разплаче челяк от радост?

И знаеш ли, всичко, дето го пишеше в депешата, се сбъдна… 1928-а бе хептен щастлива за мене!

Вярно, че годината не почна, както ми се щеше, щото цял месец лежах по болници. Ама още същия ден като ми махнаха системите и се върнах на работа, гледам, че г-н Папазов назначил и милосърдна сестра. „Да сме здрави!”, викам си аз и ми стана още по-драго. Вече се бях натъкмил да ида да му кажа: “Сполай ти, г-нъ Папазовъ!”, когато ме споходи още една радост. Още по-голяма!

Какво стана ли? Като ме видя, че съм бял като платно, околийският тутакси ми подаде ръка… И още същия час ме прати да се доизцеря. У нас. Кога ми я подаде ли? Ами на Разпети петък, 1928-а…

Ама да не мислиш, че това е всичко, дето стори околийският за мен. Ами! След няколко месеца подаде ръка и на невестата ми…

Тя по цял ден се потеше с едни дребни дечица, а той какво прави, какво струва - сам си знае, но взе, че я отърва завинаги от тях…

Да е жив и здрав човечецът!

И както си е редно, с нея се здрависа не кога да е, а по Коледа…

Затуй ми се ще да викна като Пилата:

- Екце хомо! /Ето Човека!/ (5)

Сетна да притуря от мене си:

- Ето го най-добрият човек, който познавам…

—————-

плата (ост.) - заплата

2 бубайко (диал.) - баща

3 кабахат (диал.) - вина

4 адамлия - човеколюбив, хуманен, който милее за хората

5 С тези думи Пилат Понтийски посочва Христос на враждебната тълпа, която го разпъва на кръст.