Георги Н. Николов

Понякога споря с „корифеи”, за щастие все по-рядко, за ролята на литературната критика и нейните представители. Едни са на мнение, че тя трябва сурово, ала безпристрастно, да сочи на автора какво не е достигнал в интерпретацията на избраната тема, в моделирането на типажите, в улавяне духа на епохата и пр.

Логично възниква въпросът: кой има право на критика, щом преди това не е написал нито едно завладяващо стихотворение и нито един вълнуващ разказ? Защото лесно се сочи с пръст, както често бива у нас, нещо, което е вече създадено. Трудно обаче се създава въпросното нещо, още повече - в съвършения си вид…

Затова съм убеден, че ролята на литературната критика е преди всичко да покаже позитивното в разглежданата книга. С какви свои достойнства стига до сърцето на читателя; с какво ще бъде запомнена, за да бъде разгръщана във времето отново и отново.

Такива произведения в съвремието ни има немалко и една от тях, мога смело да твърдя, е сборникът „Милост - истории за разказване”, на Светозар Казанджиев, С., 2017 г., изд. „Български писател”.

Той е изграден от художествените части „Спомени”, „Фантазиите на живота”, „Таборите се завръщат от небето” и „Странстващи сюжети”, всяка от които може да съществува и самостоятелно.

За него в предговора си Здравка Евтимова споделя: „Когато една книга може да те накара да забравиш, че не си си платил телефона, че дъщеря ти има изпит и вземеш рейса за Смолян, за да видиш с очите си местата, които Светозар Казанджиев е нарисувал с думи и безсъние, да поговориш с хората, които са го накарали да откъсва от съня си, да опише историите им, да ги чака да узреят цял един живот - тогава разказът наистина е силен, повече от силен дори. Той подава ръка на човечеството, за да го изведе напред…”

А сам авторът споделя: „Благодарение на творците ние сме съхранили емоционалния трепет и възвишения си дух. Със своите книги, картини, музика, театър, те ни учат да се стремим към съвършенството или казано иначе, към безсмъртието. Да живеем така, че името да победи времето. Велики учители! Аз знам, че не мога да бъда като тях, но зная, че мога да катеря върха, където са те. И докато го правя, около мен се вихрят образи, картини-живот. Вихрят се моите истории за разказване.”

„Моите истории за разказване”. Обединени в тематична и емоционална монолитност, те напомнят полифоничен камертон за пулса на живота. Или на акварел, в който неуморно, в борба за надмощие, се преливат ярките цветове и светлосенките на битието.

Да, то никога не е еднозначно, а в хода на обществото през времето и пространството е и енигматично. А нима не са и обща сцена за безброй различни съдби?

Увлечени в динамиката на предречената им орис, или пък саморазрушителни; борбени, или апатични; взрени в бъдещето, или застинали някъде в прашното минало, или…

Всички запечатани в сюжета на отредената им роля. Канещи ни да споделим благословената им радост от нещо дребно, ала запомнящо се, да се присъединим към мъката им, да погадаем какво ще бъде занапред. И заедно да благодарим на Създателя че ни е направил такива, каквито сме, преди да ни пусне по прашния друм на отредените всекиму дни.

Несъмнено, тази книга на Светозар черпи живителните си сокове от Родопите. Много са авторите, чиито пера са търсили вдъхновение там - Николай Хайтов, Тодор Коруев, Димитър Златев, Елена Алекова, Мюмюн Тахир, Христо Красин, Васил Венински - с това галерията от имена не свършва, а за жалост не можем да изредим всички.

По-важното е друго: че и сега, в разказите на Казанджиев, се усеща чаровната мистика на тази знакова за България планина.

Обгръща ни историческият й ореол и сякаш вековете и отмрелите сред върхове там поколения и традиции се подреждат за ново възкресение пред въображението на читателя. На този фон, разбира се, свое право на съществуване има реалността.

Трагична с неочаквана смърт на глухонемия клоун Петър Розин в „Белият лебед”. Митично-баладична в „Злодей” с любовната одисея на Иван Сляпото.

Разтърсваща - с жестоката драма на Джамал, сблъскал мъката си от смъртта на Босилена с бездушието на закостенели религиозни предразсъдъци в „Да погребеш сърцето си”.

Комичната на пръв поглед раздяла между Ламбю и Ламбювица отстъпва пред страшната самота на старицата с безадресното й писмо до забравилия я в града син.

Стара като библейските скрижали и все така вярна е и днес проверената философия на Мехмедали за хляба, от символа на който никой не е по-висок. Дълбок подтекст крие и дружбата му с коня Мустафа - алегория на внушението, че много често дружбата с безсловесните твари е за предпочитане, отколкото плашещият атавизъм на човеците в тълпата: „Диванета сме ние, хората - споделя с животното пекарят - истински диванета. Вместо да ни е драго, че имаме корен, че сме родени под Жълти рид, ние бягаме в града, крием колибарския си произход, без да отчитаме, че в дълбоката гора растат най-яките дървета…”

Бих определил първата част - „Спомени”, в сборника, като замислено встъпление към по-широк тематичен полет на автора над хора и събития. Над България и по света. За среща с нечие влюбено циганско сърце, с митарствата на просяка Варлаам, вкопчен в кокала край казан за смет; за гладното дете - уличен музикант; за сбъркания по рождение американски Джордж и тъжната ръченица на Акиф в Югозападна Англия. По редовете среща си дават лекарското милосърдие; възвишената красота на изкуството, силата на вярата, любовта, тежката раздяла на едно семейство.

И прозрението на хромия ветеран Ърнинг Медисън след загубата на Джена: „Гринго, животът е само за живите. Страх ме е, че ангелите растат по-бързо от мъката и един ден ще напуснат сърцето ми. Тогава аз ще стоя сам в тишината, ще ги викам по име с надежда да чуя някакъв звук. Вместо това, секундите ще късат частици от мен и ще ги превръщат в минало…”

Не е отминат в съзнанието албумът с поизбледнели младежки спомени, родил за терзания Вангелия-Ванеса, както и чудото на народната песен с гайдата на дезертьора Михаил Киряков, заменила позорната смърт с ново прераждане.

Да, много са темите в сборника „Милост” на Светозар Казанджиев и още много може да се говори за разказите, включени по страниците му. Винаги съм твърдял, обаче, че една книга трябва да бъде прочетена, вместо преразказвана, така е и в нашия случай.

Защото внимателният досег с повествованието откроява ярка мозайка от щрихи за хорското присъствие на земята. Отброено от първата глътка въздух до последните, финални акорди на биологичната ни същност.

Неминуемо възниква въпросът: нима се раждаме само за да умрем? Защо не сме частици от космическата вечност и щом все пак не сме, каква е мисията ни във фокуса на преходното? И можем ли, ако я проумеем, да оставим след себе си следа, с която да бъдем споменавани?

Това са все хипотези, адресирани от автора до читателската публика от различни възрасти. Те са лесни за разрешаване, ако всеки от нас открие моралните везни на присъствието си в обществото така, че да съществува в мир със себе си и с другите около нас.

Но индивидът, отделната личност, е несъвършено творение Божие. Той е ту праведен грешник, смирено палещ свещица в храма, ту яростен отрицател и хулител на всякакви граждански ценности. Рядко се съгласява с древноримския принцип suum cuique - всекиму своето и се стреми да бъде поредният Икар с измамната надежда, че именно неговите криле ще оцелеят.

Без да държи сметка, че от върха на хранителната верига до главоломното падане на социалното дъно пътят е твърде кратък и необратим.

На този фон типажите в „Милост” са различни; съвсем реални и приземени, дори когато делничният им мир е нарушен. Страдат тихо и почти нечуто - Антим Алтъна от „Парче ябълка”, Кирил Сиромахов - „Мъжът с кученцето”, или търсят родителска близост - Василчо Белята от „Строшеното огледало”. В „Женилка-главилка” Карамфил се терзае от самотата и мечтае за ново семейно огнище, а в „Булка за един ден и… завинаги” щастието и нещастието се борят за надмощие пред иконата на всевечното чудо, наречено „живот”.

Привидно героите на Светозар са обикновени люде, а в теория на литературата съществува и понятието „малък човек”. С него не мога да се съглася и може би това ни подсказва и авторът.

Защото всички ние, преди да мерим ръст в пари, звания и административни чинове, трябва да се самоопределим какви да бъдем: добри, или лоши, „обикновени”, или дистанцирани, честни и откровени със събеседника, или капсулирани в собственото „аз”.

В посланията си, отправени към съвременника, Казанджиев издига в култ именно доброто. Често скрито в дрипави одежди, измъчвано от глад и насмешките на тълпата, ала някак оцеляващо в сивотата на делника с надежда, че утре той ще бъде по-ласкав.

Подаденото без корист парче хляб или хвърлената дребна монета в шапката на уличния музикант не опрощават греховете ни, но понякога ни карат да се замислим - защо има неравенство и може ли то да бъде изличено от гръдта на съвремието.

Защо допускаме да страдат и малки и големи, чиято единствена вина е бедността. Когато пък сме зли и жестоки, дали бихме желали бумерангът на възмездието да се стовари върху ни със същата сила и равнодушен ответ?

И все пак - защо ни има на света? Ами да го градим и надграждаме, буди ни за простата истина Светозар Казанджиев и да го завещаем на идните поколения някак по-хармоничен и желан.

В книгата умело в общ монолит са вплетени мотивите на регионалното, националното и наднационалното социално и интелектуално наблюдение.

Интерпретирани са вярно и са нарисувани в разказите особено увлекателно, без темите да се повтарят и излишно да се разтеглят.

Сред тях са и такива наболели въпроси, като обезлюдяването и емиграцията, споменатата вече самота, немотията, етническата дистанцираност, административното равнодушие, задушаващата безизходица от проблемите.

Редом с тях шестват вечните теми за живота и смъртта, младостта и старостта, гордостта и смирението, любовта и парите, с които може да бъде купена, или пък не - и т.н.

Всички те - психологически подплатени с убедително познаване и на най-скритите кътчета на човешката душа. Поредният прочит на книгата „Милост” носи в аналите си много непреходни истини, будещи заспали съвести и затлъстели сърца.

Извежда ни от апатията и до слуха ни отново достигат хорската глъч, детският смях, зовът за взаимност и протегнатата с доверие длан.

Нека отново насочим взора си към дълбокия им смисъл и благодарим на писателя Светозар Казанджиев - наистина има защо. Пък и животът си е дар за живите, нали?..