Продрум Димов

Такова впечатление оставят наелектризираните стихове на известния наш темпераментен поет, бард и журналист Ивайло Диманов.

В това ни убеждава категорично с парливия си език и новата му стихосбирка „Концерт за славей и валдхорна”, която столичното издателство „Клепсида” предложи наскоро на читателите ни.

Ивайло Диманов напомни за многообещаващото си перо преди 30-ина години, когато през 1989 г. се появи на бял свят дебютното му издание „Книга без заглавие”.

С нея той привлече погледите на литературните ни среди, които го видяха като автор със свое емоционално творческо мислене.

Този интерес беше подсилен и от следващото му заглавие „Площад Гарибалди” /1990/, с което подсказа за неподозираните възможности на своя поетичен потенциал.

Велоромното безразсъдно нахлуване на т.н. демократични промени обаче то заставят и да преосмисли немалко неща от крехкото си житейско и творческо битие. Той успява да се опази от налудничавите набези на безумието, като запази самообладание и се постара да остане верен на себе си, макар че това забави творческия му процес.

И не се поколеба да покаже отново себе си в разкрепостената си литературна рожба „Допълнение към закона за защита на цветните сънища” /2005/, последвана от „Шлиферът на Леонардо” /2006/ и „Добър вечер, г-жо Тъга” /2008/.

В тях той внушава на читателите, че като творец остава верен на здравите социално-граждански позиции, закърмени още в годините на романтичната му младост.

В творчеството на Ивайло Диманов намират реално отражение тягостните проблеми на нашия съвременник, неспирните социално-психологически и икономически сътресения, от които не престава да се задъхва съвременното общество.

Той е непримирим към ширещите се безнаказано социални неправди, низост, уродливост и падение. Затова и нерядко стихът му изригва гневно отрицание на днешното нечовешко статукво и търси спасителния отдушник в любовта.

Такъв виждаме автора и в новата му поетична книга „Концерт за славей и вардхорна”. Съдържанието на изданието е обособено формално в три цикъла, които съществено тематично не се разграничават, а взаимно допълват и оформят цялостния облик на творбата.

В това ни убеждават и заглавията „Съмнявай се, докато можеш”, „Ще посадя в сърцето ти любов” и „Във чашата плуват…”

Поетът разполага с надежден идейно-естетически натюрел и има чудесен усет към функционалните възможности на художественото слово, при това е подчертано принципен и взисккателен към себе си. А това го прави не само амбициозен, но и примамлив емоционален и актуален творец. За него поетичното слово е могъщо средство, защото:

„Изкуство е тълпите да нахраниш с думи.
И колкото и да изглежда неразумно -
бих опаковал Пентагона, Кремъл, Ленин,
но не с брезент и найлон, а с поезия.”
/„Адажио в ми мажор”/

В стиховете си Ивайло Диманов ни прави съпричастни на неспокойния си вътрешен свят и с невероятно откровение и чистосърдечност разголва душата си понякога, с изненадващ самокритичен тон.

В този ред от мисли неведнъж съм долавял и творческото благодатно влияние на големия Вапцаров. По вапцаровски той се подлага на безпощаден самосъд, претегляйки своя житейски път:

„За него, живота извърших толкова глупости.
Чак ме е яд колко леко и лесно всичко пилея.
Ех, ако можех още четвърт век да си купя.
И с тоя акъл да поживея, тъй както умея…”
/”Купувам четвърт век”/

Тази гореща изповед го разкрива като личност с изключително чувствителни сетива, които улавят и най-неуловимите детайли в човешкото поведение.

На особен прицел в поезията му обаче са поставени нескончаемите отрицателни явления, които обезсмилят и грозят още повече неудържимата арогантност на днешния безпътен ден.

А поетът се възмущава дълбоко от социалните неправди, но никога не изпада в отчаяние и безизходна резигнация, търси като Диоген с фенера изхода от мрака и го намира в спасителната мисия на любовта.

„Ножове забива в сърцето ми мрака.
Дали все пак си е струвало всико това?
Не знам. Но зад ъгъла на съседната пряка
Спасение дебне единствено в любовта!”
/”Концерт за славей и валдхорна”/

Това обстоятелство обяснява и живителното присъствие на това велико чувство в целокупното му творчество. Затова и изповядва:

„Знам, че без теб светът се разпада.
С твоя смях животът е по-малко пуст.
И до сетния миг на площад „Гарибалди”
Ще танцувам с теб най-дългия блус.”
/”Танцувай с мен”/

Подобна интимна атмосфера дишат пълнокръвно значителна част от творбите му - „Една жена на 32″, „Ти помниш ли морето” и други.

Но оставам с непоклатимото заключение, че в най-скъпото и най-сакрално кътче на сърцето му е скътана завинаги любимата му дъщеричка, израсла под топлото бащино крило. В паметта му често изплуват спомените за тая мила „тополка” и вярва, че:

„Ще се пробуди в щерка ми детето
и ще попита: „Татко, колко ме обичаш?”
Ще ми налее тя в чашата морето
и аз ще го изпия цялото, до дъно.”
/”Колко ме обичаш”/

Творбите на Ивайло Диманов вълнуват читателите с удивителния си емоционално-психологически рисунък при отразяване на образите и картините от заобикалящата ни действителност.

Неговата словесна живопис одухотворява нашите наблюдения, разсъждения, влияе на настроението на читателите с мажорния или минорен глас на пейзажа, който е в унисон с човешките преживявания.

Не може човек да не изпитва тъга, когато погледът му връхлита изоставеното море, опустелия плаж или му се счува унилият глас на осиротелите гларуси. Поведението на природата, отразено майсторски от художника, ни насочва и към душевните пулсации на лиричния герой.

Погледнато в обобщаващ план, творчеството на Ивайло Диманов е една своеобразна лироепическа симбиоза от взаимно допълнаащи се поетични и музикални ритми, които дават живот на социалната и интимна тематика.

И двете изтъкват уникалната поетично-музикална същност на автора. Но в тази интригуваща вселена неведнъж се извисява тревожният глас на гражданската съвест:

„Здравей, анакронизъм, слепооки!
Вземи парите ми, купи си хляб.
Не чакай милост в тая нощ жестока -
за чуждите беди светът е сляп!”
/”Слепият”/

Не една и две страници врят и кипят от болка, горест и възмущение, породени от жалката участ на хилядите угнетени и унизени у нас и по света - „Обяви”, „Как да си свием цигара от Етичния кодекс?”, „Какво ще ни дадеш, Историйо?” и много други.

В заключение може да се каже, че в стиховете на Ивайло Диманов бликат като необуздаем гейзер огнените изблици на любовта, но в същото време те ни покоряват и с неукотимия си гняв и неистов протест срещу вземащите все по-застрашителни размери алчност и мизантропизъм.

Поезията му е чужда на каквато и да е самоцелна художествено-естетическа натруфеност, но ни грабва с проникновените си социални дълбини и силно човешко емоционално, социално-гражданско въздействие.

30 март 2020 г.