МИЖУ ОСМАН
В тая ужким смешна авелзаманска история се крие и много жал, и сума ти кахъри на един объркан от османската робия човечец, който уж вървеше към него си, а цял живот биеше път ту наляво, ту надясно, додето накрая като че ли намери верния…
Вярно е, че и завалията не знаеше какво върши, ама додето го правеше, минаваше през цял куп патила, кое от кое по-смешни и по-тъжни. Необичайните му преживелици те карат хем да подмокриш гащите си от смях, хем и да се позамислиш…
За тоя човек съм ти разправял не един и два пъти. И как няма да ти разправям, когато беше такъв чудак, че с каквото и да се захванеше, все нещо ще сбърка или пък ще го стори тъй, че да пукнеш от смях. А ще пукнеш от смях, щото става дума не за кой да е, а за чешит от сой като мижу Осман…
Със свещ да търсиш ей такъв турчин като него, няма да ти стигнат и петстотин години да го намериш… Откъдето и да го погледнеш беше един път челяк! Е, пообъркан малко, ама кусурът не бе в него…
Мижу Осман беше сиромах, макар и да царуваше. Но за разлика от турците на неговия хал, дето не можеше да ги наближиш, той дружеше с раята. И селямът му беше селям, и приказката - приказка, а и с каквото може - помагаше. Абе адамлия (1) челяк! Отгоре на туй никога не се докачваше…
Но да карам по ред! Първо да ти кажа защо почнаха да му викат мижу (2). Тоя прякор си го измисли сам-самичък, щото станеше ли дума за роднинство, все викаше:
- Я съм мижу на цяла Бяртина!
Което си беше самата истина. Едно време на прадядо му бяха турили силом фес, а по-малките му братя сколасали да се скрият на Пашалийца и опазили корена си.
Сетне щом зорът отминал, се преместили да живеят в махала Бяртина, че колибите им на Селище вече били пепелище… Тъй всички люде в Павелско му завикаха мижу Осман.
Ама ей туй му бе болката - родата му българска, а той - турчин… От тука му идеше всичко.
Макар че какъв турчин бе мижу Осман? Нито знаеше езика, нито адетите им… Почне да пее уж някое маане, каже една-две думи на турски, сетне го обърне на нашенски. Ама те и песните му бяха все нашенски…
Тръгне в петък по обед към джамията за намаз (3). Иде, седне отпред до чешмата, измие си нозете, сетне влезе вътре да се моли. Ама подир намаза палеше скришом кандилото у тях…
Живя трийсет и кусур години през османската робия, но повечето му живот мина, след като се явиха казаците. Та додето беше още Турско, той се ожени за българка… Недей се пули! Арина я викаха, по днешному Ирина. И макар да се кланяха на два господа, силом отгледаха една-единствена рожбичка, която мижу Осман насетне кръсти… Петър… Абе много се тормозеше човечецът!
Имаше обаче един лек, от който горчилката му малко от малко понамаляваше. Викаше се авджилък…
Мижу Осман бе толкоз запален авджия, че по цяла нощ бълнуваше само зверове. Ама нали уж беше мохамеданин, изобщо не вкусваше свинско. Ей туй му беше всичко турско! Затова и паднеше ли глиган, не взимаше дял, но деляха ли сърни или зайци, на него даваха най-много.
На лов ходеше с всички люде - и българи, и турци, но най си пасваха с бай Начо, с който си имаха и достлука. Затуй и повечето му ловни преживелици бяха все с него.
Веднъж българинът го сложи на пусия горе на Еди басамак (4). Какво яде преди туй мижу Осман, какво пи - сам си знае - но щом залаяха кучетата, шалварите му бяха свалени…
И не щеш ли, едно глиганище се стрелна право към него! Мижу Осман свари да вдигне пушката и да пукне, ама гащите му не помръднаха… Въпреки че чифтето му екна по-силно и от московски топ, звярът не само не падна, ами за малко да отнесе челяка при своите… Как тъй? Ами завалията смогна да се поотмести мъничко от пътеката, но глиганът взе, че си омота зурлата в мижу Османовите шалвари и го завлече…
Добре, че като го повлачи стотина крачки из камънаците, се отмота криво-ляво и изчезна нататък към Пърхово, два пъти по-уплашен от авджията…
Сетне бай Начо се притече на помощ на мижу Осман, но изобщо не отвори и дума за гърмежа, а само попита:
- Боли ли, аратлик? - като го видя ни жив, ни умрял, целия насинен и очукан.
Вярно, че въобще не одраска глигана на Еди басамак, ама често пъти му се случваше и да уцели…
Ето как веднъж московският му топ бе точен.
Един летен ден Петър Дочев - връстник на мижу Осман, пусна хабер, че от два-три дена край кошарата му се навърта мечка. И надвечер двамата с бай Начо тръгнаха към Върха да видят сметката на стръвницата…
Още отдалеч чуха Дочовите чанове, които тъй галеха всичко наоколо, че нямаше овчар от планината, който да не е готов да се раздели с мило и драго, само и само да зазвънтят в неговия билюк. Ама бай Петър не даваше и дума да се спомене за продан… А и кой табиетсайбия (5) като него би се разделил с тая многогласна омая? Цялата дизия той стори още на времето при някакъв прочут майстор в Неврокоп (6), без да жали бешлиците (7) си. Затуй и всичките й дванайсет чана тъй отпяваха, че се чуеха чак до Станимака…
- Ей, доживяхме да се видим! - зарадва им се овчарят и взе да се здрависва с авджиите.
- Доживяхме, бай Петре! - отвърна му мижу Осман.
- Абе, наборе, докога ще ме байосваш? - скара му се на ужким овчарят.
- Как да не ти викам байо, като си цял месец по-стар от мене! - захили се насреща му мижу Осман.
Всички взеха да се смеят, подир което бай Начо рече:
- Кажи к’ъв ти е зорът, Петре?
- Тъй и тъй - почна овчарят и додето разправяше, забърка качамак, сетне постели шарен месал на тревата, подир което извади мляко, сирене, масло, сетне ги покани: - Айде, сядайте да лапнем, че ви чака бая работа!
Ядоха, пиха, сетне сайбията, какъвто бе гостолюбив, се чукна по челото и наново рипна:
- Щях да забравя, бе…
- Ха! Ти овце ли гледаш или пчели? - учуди се не на шега бай Начо, щом видя дървената кабрица (8), догоре пълна с мед, който отдалеч ухаеше на мащерка.
- Сбрах го от една дърво на Зареница - отвърна бай Петър и се позасмя.
- Ашколсун! - заоблизва се мижу Осман. - Е, т’ва се вика мед.
Подсладиха се, колкото се подсладиха, сетне овчарят окачи кабрицата под стрехата на колибата, а авджиите през това време накладоха огън и се кръстосаха да чакат мечката.
Ама сахатите се нижеха един подир друг, а от стръвницата нямаше ни вест, ни кост…
- Давайте, да си лягаме! - предложи им бай Петър, когато откъм селото се обадиха първите петли.
- И утре е ден! - съгласи се бай Начо.
- Уплашила са е, да знаете… - отсече накрая и мижу Осман, подир което тримата влязоха в колибата.
Да, ама още не бяха заспали и мечката дойде…
Първи я усетиха каракачанките и се разлаяха. Авджиите изскочиха отвънка и се разгърмяха напосоки, че огънят бе позагаснал и нищо не се виждаше. По едно време, когато изтрещя мижу Османовия топ, се чу страховит мечи рев, сетне нещо падна на земята, след което всичко утихна.
- Утрепах я! - викна победоносно мижу Осман, но не щеш ли, точно тогава усети някаква ръка на рамото си…
Нервите на завалията не издържаха и той се свлече на земята, без да чуе бай Начовия шепот:
- Мижу Османе, я съм… - рече той, сетне когато се вгледа в лицето на падналия, се развика уплашено: - Петре, давай вода да не стане зян!
Когато припадналият се размърда, читавият ловджия го остави в ръцете на сайбията, подир което взе една главня от огъня и тръгна да види какво стана със стръвницата.
Подир малко припадналият се свести нацяло и ето че от мрака изплува и бай Начо, който криеше нещо зад гърба си.
- Светих ли й маслото? - попита го завалията.
- Евала, мижу Османе, ти си баш авджията в село! - отвърна му бай Начо.
- Утрепал съм стръвницата?! - не повярва на ушите си свестеният.
- На Еди басамак не улучи триста оки свиня на ден пладнина, а сега в рог тъмно уцели нищо и никаква кабрица в лапите на стръвница… - рече бавно бай Начо, сетне показа пробитата съдина, от която през една-единствена дупчица кротко-кротко капеше мед… - Инак на звяра му няма нищо! Ха-ха-ха…
- Ха-ха-ха… - запревива се на земята и мижу Осман, без ни най-малко да се докачи.
Със смях свърши и тая негова ловна преживелица, а знаеш ли как свърши той, самият?
Когато подир някоя и друга година се пресели в отвъдното - както беше заръчал с триста гласа на Арина - го опяха в черквата… Сетне пък го заровиха на Великденица, където открай време гниеха християните…
Ей такъв беше мижу Осман… Челяк и половина!
——————————
1. адамлия (тур.) - човечен, човеколюбив
2. мижу (диал.) - чичо
3. намаз (тур.-перс.) - мохамеданска молитва
4. Еди басамак (тур.) - Седем стъпала, павелска местност
5. табиетсайбия (ар.-тур.) - стопанин с изтънчен вкус
6. Неврокоп - гр. Гоце Делчев
7. бешлик - турска монета от пет гроша
8. кабрица - дървен съд с капак и синджир за носене, малко ведро
