ОТРАЖЕНИЯ
откъс от поема
Каква хармония във полъха зелен на този вятър
и там, във хлорофилните фонтани на дърветата.
Каква хармония в живота ни -
от корена до светлия му връх и по-нататък -
до рамото, до думите и до крилата.
И колко близко всичко е до хаоса,
до тътена, надигащ се в земята,
до бурята, която спи в гнездо от мълнии
и може изведнъж да се събуди.
Безредието винаги с еднаква сила се изправя
пред реда.
До масата е стола, върху нея -
покривката, разтворената книга, очилата,
внимателно поставеното листче
между вчерашните страници,прочетени
и днешните, които предстоят.
Във дясно е прозорецът - отворено пространство -
старт за никъде, с почти квадратни измерения
и четири ъгли,
които преповтарят формата на масата и книгата.
А светлината му - отвън, навътре, през стъклата
съвсем ненужно сякаш преминава
през тънкия фасет на очилата
с еднакви и безмислени очи.
Но нека да оставим всичко тук
в следобедната стая - тя е ничия, -
заобля се безмълвното пространство на стените й,
далечни шумове и звуци - отражения
на някакъв живот докосват въздуха
и в златен сноп-лъчът, пронизал стаята,
върти прашинките на своите галактики.
След десет стъпала - надолу - улица.
Дървета - короновани. Деца. И някакъв случаен
продавач на риба.
О, как блести в сафридените нанизи
студеното сребро на светлината,
а в ниското, като в черковен хор, морето
кънти с едно безкрайно - равно
и никога несвършващо исо.
Сега нехаен, както някога, ще прекося надлъж площада
ще извървя накръст следобедните улици,
ще се размина със познати хора, сигурно
и с непознати може да се спра.
Безредието винаги с еднаква сила се изправя
пред реда.
Посред веселието в кръчмата, на ъгъла
един човек развеселен умря, -
/преди минути - толкова далече от смъртта си/ -
че всички моментално изтрезняха.
На няколко пресечки по-нагоре
в олющената стара - стара болница,
с карбол, с носилки, с усет плах за края,
в безжизнените погледи усетих
живота, в най-голямата му сила.
Безредието винаги върви срещу живота.
О, нека вярваме до края във живота
и в теб, човечество, издигнало стените,
които може да се срутят всеки миг, -
нали до мъртвия стои детето живо,
нали тиранството пробужда революция,
нали след всеки нов пожар, над равна пепел
засаждаш ти стремителни дървета…
Да вярваме единствено в живота…
