ВЪЛЧЕ ВРЕМЕ
Дали вярваш в Бог или не вярваш, си е твоя работа, по-важно е да си челяк. Щото може да си поп или ходжа, и пак да не струваш пукната пара, ако гледаш само от своята камбанария, а не погледнеш и от чуждата.
И не само погледнеш, а и дадеш някому каквото и да е без да се скъпиш, щото освен пастир, от раменете на който людете стигат до Бога, баш ти си човекът, дето трябва да поднесеш на тепсия и душата си ако трябва, та да опазиш Божиите заповеди.
Най-хубавото нещо, дето може да свършиш на белия свят, е да сториш хаир някому. Хем и на теб ще ти хване място, хем и на Господ ще е угодно.
Какъвто и да си: мъж или жена, учен или невеж, бял или черен, Той те мери не само по греховете, но и по сторените добрини.
Че Бог недолюбва невярващите, дума да няма, но пък гледа по-инак на тях, ако вършат добро, когато могат. Най гледа накриво тия, дето не само не вярват в нищо и не си трошат хатъра да сторят хаир другиму, но и вършат грях подир грях…
Сигурно се питаш какво ли ще да е туй вълче време? Дали през него вълците най-много налитат или пък тогаз люде се най овълчват? А може да е и нещо друго, сам ще разбереш, стигнеш ли до края на тази стара и прастара история.
След края на Кримската война (1853-56), в село заживяха другоземци - мъж и жена с многолюдната си челяд, за които по-сетне се разбра, че са протестанти, плюли си на петите от Швейцария подир гражданската война през 1847-а. Къде бяха скитали оттогаз и защо дойдоха баш тук, никога не стана ясно.
Мъжът, който поназнайваше мъничко български, първом отиде при мухтарина хем да каже кои са, хем и да попита могат ли да останат в Павелско, че много им харесва.
Онзи - видял издутата му кесия - още като чу, че иска да купи по-голяма нива, на часа му предложи своята на двойна цена. Че цялата не бе негова знаеше мало и голямо, но Ариф Али се случи толкоз тепегьоз, че додето уж редеше селските работи, той уреждаше най-вече себе си - грабеше, без да го е еня…
Отидоха да видят имота на деребея, който беше на хвърлей място от черквата. Много земя бе заграбил разбойникът, само тая нива надхвърляше 30 дюнюма(1). Почваше от пътя, който водеше нагоре към Правото, а края й се губеше някъде преди Голям Трап.
Когато я обиколиха, чужденецът явно я хареса, щото без да се пазари, му отброи парата.
На връщане мухтаринът се отби през храма и викна поп Калин да стори тапия (2) за нивата, че нито можеше да чете, нито да пише.
Попът писа, каквото писа, сетне подаде листа на иностранеца, който тъй изкусно завъртя името си, все едно беше калиграфин.
Щом дойде ред до Ариф Али, онзи се изпоти три пъти, додето да тури две чертички, които едвам се крепяха една друга.
Накрая властникът отри потта с ръкава си, бръкна в пояса за печата и го лепна с всичка сила върху криволиците си, белким ги позакрепи мъничко.
- Тапията е хазър (3) - отдъхна си най-накрая той и потри доволен ръце, сетне кимна към другоземеца, без нищо да му каже.
Чужденецът я взе и протегна ръка да благодари, ала онзи темерут не само че не подаде своята, ами и дума не му обели на изпроводяк.
Затуй поп Калин излезе от стаята на мухтарина веднага след швейцареца хем да му предложи да спят на първо време в черквата, ако няма къде другаде, хем и да го поразпита туй-онуй, та да види с какво може да помогне.
- Ние много народ, има десет… - почна той и взе да люлее ръце.
- Деца - помогна му свещеникът и побърза да го попита: - А имате ли где да спите?
- Има голяма шатра, вътре спим, после сторим къща.
- Ще ме прощаваш, чадо, но какъв си ти: католик или протестантин? - наново попита свещеникът, който ги отбираше тия работи.
- Протестант, отче, ние бивши амиши (4) - отвърна преселникът, сетне се поизмъчи, додето да обясни как подир ергенуването родителите му не харесали жена му, та след раждането на първото им дете, избягали от селото на амишите и се скитали къде ли не, докато накрая се озовали тук.
Додето крачеха нагоре към Гимишоските къщи, зад които бе продадената нива, поп Калин научи бая неща за чужденеца и домочадието му, но на миряните спомена само как се казва и пред кой Господ се кланя.
Както се очакваше, никой освен попа не запомни името на пришелеца, затуй прякорът, който начаса му лепна Величко Юрука, още до икиндия обиколи селото надлъж и нашир и се хареса и от българи, и от турци.
Да си кажем правата, новото му име - Амишът, не само не бе подигравателно, но му и отиваше, щото макар и скъсал с религията на дедите си, чужденецът пазеше една дузина техни табиети.
Носеше дълга до гърдите си черна брада, която никога не стрижеше, но ката ден бръснеше до синьо мустаците си.
По онова време той единствен в селото ходеше с европейски дрехи - риза, елек и панталони, които крепеше с някакви ластични презрамки, а не с каиш.
На главата си носеше светла шапка с широка периферия. Жена му рядко излизаше извън имота, но винаги бе облечена като монахиня: снагата си криеше в дълга до глезените черна рокля, а къдравата си коса - в бяла копринена шапчица, от двата края на която висяха дълги върви, които никога не връзваше.
Ако почнеше да върши кърска работа или да се грижи за добитъка, който взеха да гледат скоро подир идването си, неизменно слагаше на кръстта си тъмна престилка.
Бяха спретнати люде, спретнати и кротки бяха и децата им - най-голямото бе десетинагодишно момче, а най-малките ги дундуркаха в две люлки.
Имаше едно нещо, по което дечурлигата си приличаха с тукашните - лятоска все ходеха боси. Инак никога не висяха по дърветата като маймуни, ала подир година селските ги научиха, без и думица да си кажат. Макар че винаги бяха завардени зад дървената ограда, която сториха с баща си…
Амишът се разбираше с всеки челяк в селото, че откакто дойдоха, понаучи и тукашното наречие, ала сегиз-тогиз приказката му беше толкоз разхвърляна, че околните прихваха, пък той хич не се докачваше, а се смееше наравно с тях. Заради туй се и погаждаше с повечето люде.
Когато амишите запретнеха ръкави, си говореха на някакъв чуждоземски език (5), който никому не идваше отръки. Въпреки че гледаха да не се набиват много на очи, не страняха от тукашните, и бяха хубави люде.
Да, ама по това време в селото имаше и лоши…
Щом видя, че трудът на амишите дава берекет, баш оня, дето му продаде нивата двойно, почна да се изяжда от яд. И как няма да се изяжда завистникът му със завистник, когато овошките, които Амишът засади, даваха най-едрите плодове в селото.
Житото дотолкоз му се раждаше, че харизваше и на сиромасите, а от кравите си имаше в изобилие мляко, масло, кашкавал, сирене. Ала онзи най-много го дразнеха пчелите, дето завъди другоселецът…
Затуй по цял ден Ариф Али се чудеше как да си върне нивата. Хасан ага - деребеят на Рупчос, вече го беше изритал заради белите му, та сега и да искаше, не можеше да безчинства както преди.
Та зулумджията реши да му напакости, без и да се докосне до силяха си…
И знаеш ли какво стори умникът му с умник?
Когато людете окачиха ралата си под стрехите и почнаха да празнуват Петковден, накара кадъната си зорлем да ушие на другоселеца шарена торба, а на невестата му везани терлици.
- Торбата винаги да е пълна, а нозете булчини все тъй хубави - мазно му пожела злосторникът, щом ги отнесе след Димитровден, а сетне когато учуденият сайбия го попита за какво го дарява, оня притури: - За хаир, за какво друго.
Даровете му бяха от гиздави по-гиздави, затуй и Амишът хем ги бендиса, хем и подир месец време се похвали тук-там, като споменаваше, че са дадени за добро.
Какво добро, какъв хаир, когато айдукът нарочно му ги връчи беля да стори.
От дядо Адам насетне се знае, че челяк не бива да носи нищо, дето е шито или плетено от Петковден до Димитровден, щото полудява, а като иде в гроба - вампирясва…
Затуй дузината (6) дни между празниците се викат вампирско или вълче време.
Щом се разчу из сокаците какво е сторил онзи, сто и двегодишният дядо Вачо, който се припичаше на слънце пред къщата си, рече:
- От една и съща билка змията прави отрова, а пчелата - мед.
Сетне обаче не стана туй, дето всички в селото очакваха…
Не превъртя нито Амишът, нито жена му, а на кадъната не падна даже косъм от главата й, макар че ши между двата празника, но го стори насила, щото Ариф Апи насила я накара.
По Коледа проклетникът взе, че полудя и скоро подир туй си отиде…
- Господ си знае работата! - отсече наново дядо Вачо.
А дали оня изедник вампиряса, питай в Турската махала, християните нито чуха, нито видяха нещо.
Не щеш ли, преди априлския бозгунлук (7) през 1876-а, чужденците най-неочаквано се изселиха, но и до днес мястото, гдето двайсет години се ширеше нивата им, се нарича Амишът.
Поп Калин - с когото те си имаха достлука (8) още от първия ден когато стъпиха в селото - сетне разкри, че чужденецът решил на стари години да върне вярата си, затуй се прибрали в татковината си…
———————————
1. дюнюм (тур.) - турска мярка за повърхност, равна на 919,3 кв.м
2. тапия (остар.) - нотариален акт
3. хазър (ар.-тур.) - готов, приготвен
4. амиши - протестанстка общност от анабаптиски тип, която се заражда в Швейцария през 1630 г., а по-късно се разпространява в САЩ, където днес в Индиана, Пенсилвания, Охайо и в някои други щати има около 250 000 амиши, които живеят в затворени селски общности.
5. Амишкият език е с немско-швейцарски произход.
6. Петковден (стар стил) е на 1 октомври, а Димитровден - на 12.
7. бозгунлук (простонар.) - размирица, в случая Априлското въстание
8. достлук (тур.) - приятелство
