СЛЪНЧОГЛЕДИ
95 години от рождението на писателя
СЛЪНЧОГЛЕДИ
На Вътьо Раковски
През нощта те са тъмни и неми,
през нощта те са малки дори,
но израстват отново големи,
предусетили слънце в зори.
Те изправят чела разведрени.
И поглеждат с безбройни очи.
И шептят - изведнъж оживени -
залюлени от полъха чист…
Слънчогледи от златните ниви,
натежали от слънчев копнеж,
колко много напомняте вие
за човешкия вечен стремеж,
с който чакаме сутрин зората
и посрещаме всеки нов ден;
който топли и пази сърцата ни
от насрещния вятър студен.
СТИХОТВОРЕНИЕ, КОЕТО НЕ ИСКАХ ДА НАПИША
Не мога да не те обичам,
дори когато няма да те има,
(избягала, загинала от суета
или от безразличие).
Не мога да не те очаквам,
дори когато не си тръгнала
и няма никога да тръгнеш.
Ще чакам всички влакове.
Не мога и да те поделям с другите,
дори когато им принадлежиш.
Ти ще останеш тук - изцяло и завинаги -
от първия до сетния ми ден.
Защото си създадена за мен.
КАКВО СИ ТИ ЗА МЕН
Какво си ти за мен сега, какво си?
Бял облак или сребърна вълна,
подгонена от вятър, който носи
далечен порив, близка топлина?
Какво са твоите ръце, какво са?
Протегнати желания към мен
или онази болка от въпроси,
която те обсебва нощ и ден?
Какво е нашата любов, какво е?
Събуден спомен от далечен миг,
начален полъх в бъдещето твое,
на мойто битие насъщен вик?
Не знам. А всичко е така втъкано
във нас (самите ний - един във друг),
че участта от теб и мен избрана,
превръща се в един самотен звук.
***
Дойдох. Морето, твоето, ме срещна
и ми разказа първата легенда
от своето съкровище чудесно:
морето твойто детство ми разказа.
И аз те виждам мъничка на плажа
как гониш чайките и детските миражи,
докато вечерта прегърне бреговете…
В живота ти все още свети
най-ярката звезда от тези вечери,
проправила самичка през морето
една пътека дълга, безконечна.
По нея ти вървиш с мечтите си. По нея
най-светлите ти сънища ще греят.
***
Кой ще спре река, която
бреговете си залива,
вятърът, издул платната,
платноходката игрива?
…А протегнати към мене
две ръце за нежност молят.
Можеш ли, сърце, намери
светлини за нова пролет?
И докато аз се питам,
и докато тръпна в мисли,
нейните очи ме вплитат
в някаква магия чиста,
във която всичко чезне:
минало, съдба, несрета.
Има ли сега по-светли
мигове от тези за поета?
***
Понякога сутрин
ме събужда твоята усмивка.
Тя прелита като пеперуда
и кацва на моите устни.
И, оставила златен прашец,
тя отново лети по света.
Тогава, ограбен,
аз събирам прашеца,
за да го продам на съдбата
срещу ново очакване.
СЛЕПЕЦЪТ И ДЕТЕТО
На ъгъла слепецът
за сетен път изсвирваше “Палома”.
По струните трептяха звуците
и гаснеха надолу.
Едва ли ще заслушат
мелодията минувачите -
те пускат левчета бездушно
и отминават в здрача.
По-бързо от звъна монетен
отлита мисълта ми -
тъй много всички са заети
със личните си драми.
Едно дете се спира,
заслушано, със пръст в устата.
Из русите коси немирно
играеше си вятър.
А малката главица
какво ли в този миг си мисли?
Сърцето му - немирна птица -
трепти под дрешката нечиста.
И тихичко, безмълвно,
детето кротко приближава,
очите му с любов са пълни
и галят цигуларя.
Ще вярвате ли? Двете
ръчички се протягат към слепеца;
почувствал ласката в сърцето си,
той взема на ръце детето.
Мелодията спира.
Луната кротко свети -
прегърнати, щастливи са
слепецът и детето.
