Публицистика, есеистика, мемоаристика, документалистика, историография

Атанас Звездинов

За мое голямо учудване докладът ми се оказа жив организъм. Бях го замислил и започнал по един начин - според определените правила, бях го почти композирал, а той сякаш се отърси от тях и се преподреди. Например: Бях оставил книгите с фрагменти за накрая, но две от тях поискаха да отидат напред. За да опровергаят предположението, че не са типично документални.

Добре бях поставил четири от книгите на различни места, според подобните на тях, а те се обединиха по друг признак - родопският им произход и темперамент. Други не искаха да си съперничат, и въпреки сходството им като „споменни”, си отидоха на подобаващото им се според тях място.

И така, не аз ги подредих, а те се самоподредиха. Разбира се, не им позволих и да се самооценяват. Противник съм на рецензентската максима: „Не е нужно да изпиеш морето, за да разбереш, че е солено”, и на четенето „по диагонал”. Защото диагоналът едва ли винаги минава през най-същественото и най-важното и то може да остане някъде встрани.

И ако при художествената проза, която е стилово и интонационно органична, може от малкото да се „вкуси” общото, то при документалистиката и публицистиката има разнородно наслагване и е необходимо да се изследва всеки детайл.

Затова се постарах да се запозная обстойно с представените около 50 обемни заглавия. Пък и коронавирусът ни предостави достатъчно време за четене. Мисля, че кипежът на времето ни е родил тези толкова сполучливи книги и е предизвикал размислите, заключени в тях. Още на пръв поглед се вижда, а и последният го доказва, че 2019 година е много силна за разглежданите документални жанрове.

Обикновено се предполага, че в тези области интуитивното, чувственото отстъпва на реалното, на факта, на документа, но не е така. Оказва се, че и тук чувството „оцветява” по особен начин поднесените истини.

Трябва да се има предвид и това, че обикновено жанровете не са „чисти”, а са гранични и взаимно-проникващи се и трябва да се разглеждат в относителна еднородност. Макар и трудно съпоставими, подобен обзорен доклад изисква и налага да бъдат съпоставяни.

Както вече ви споменах, книгата на Владимир Янев „МЕЖДУ 12 И 12″сама поиска да отиде напред, за да опровергае възможното мнение, че не е типично документална. Когато отдавна прочетох една от предишните му книги - „На границата с безграничното”, за първи път се потопих в това „негово си” писане.

Първо ме впечатли чудесното заглавие, защото беше съвсем точно. А сега виждам, че това всъщност е неговия начин да споделя впечатления, да оценява без да разкрасява, да ползва фрагментите за отправни точки за размисъл.

„Фрагментарни разказвания” - така самият той определя този негов си жанр, събрал в едно мемоар, есе, опит, вкус, предпочитания…и какво ли още не. Необяснима книга. Взаимно проникване на времена, на стилове, на вселени. Не само литературни, а и философски вариации и валенции.

Фонтани на многознанието и импровизациите, на подсказаните посоки. Да, някой ще каже: документалистика ли е това? И колко е документалистика? А аз бих казал: И още каква документалистика е това…

Тази „новосъздадена сплав” от познания, освен че ни удивлява, ни изкушава да я използваме като изходен материал за високи литературни технологии. Защото авторът ни дава много повече, отколкото всъщност се предполага, като отключва във вътрешен диалог и наши впечатления.

Защото е освен вселена от знания и лични пристрастия, и овладян литературен опит, и безкомпромисна творческа нравственост, и в крайна сметка - дълбоко преклонение пред изящно сътвореното от други, което е и хоризонт на надеждата за всеки творец.

А освен всичко друго, премахва спокойствието и изостря напрежението с изводите си, че за твореца няма Менделеева таблица, защото „той е неподредим” и сам трябва да намери и защити мястото си, и че „таланта на храбростта не стои по-високо от храбростта на таланта.”

Със своята подобна книга със записки- фрагменти, хем историческа, хем подчертано съвременна: „ЗАПИСКИ ВЪРХУ ЗАПИСКИТЕ”, Любомир Котев веднага предизвика внимание. И достойна оценка в читателското съзнание. Самата й тематична насоченост към значим обект - „Записките” на Захари Стоянов, вече я предопределя.

Жанровият й избор, - записки, бележки, което сякаш не изисква завършеност и кой знае какви дълбочини. Но това е подвеждащо. Защото постигнатото тук е достатъчно ценно - същностно и съществено, задълбочено и приносно. Това са не само послания, а ключове.

Котев се втурва към познатото не за да го потвърди, а за да го преоткрие и преосмисли, с явното съзнание и самочувствие, че е способен на това. И го постига с оригиналния си подход и солидна литературна подготовка. С писателската си интуиция и проникновение.

Интересното е, че колкото и да е фрагментарна на пръв поглед, книгата е единна като замисъл, послание и внушение, и спокойно може да се чете и без разделителните звездички. Което говори за нейната органичност. Но разбирам защо ги е поставил. За да подчертае и открои всяка мисъл.

Защото сама по себе си всяка негова констатация е новооткрита формула - историческа, идеологическа, нравствена…И приемам звездичките. Оказа се, че в „Записки по българските въстания” има възможност за нови открития, за находки, при такова вдъхновено изследователско търсачество.

Блестящ е авторовият „Послеслов за предисловието”. Където продължава мислите на Захари, където ги осъвременява и съпоставя с нашата реалност. Тук звучи с гневна изобличителна сила, с Ботевска публицистична страст. Сякаш цялата книга е написана заради този послеслов. Съпоставката на времена, нрави и характери, тези изящни паралелни разсъждения се запомнят като послания.

А дори да съдържаше само страстната и аргументирана защита на Захари Стоянов от злостните му, предубедени „критици” Д. Благоев и особено от нескритата творческа завист на „естета” и „колегата” П. П. Славейков, а книгата му, както вече неведнъж заявих, е много, много повече, тя има своето необходимо и възвишено място. Тази книга не може да се опише. Трябва да се прочете и съпреживее.

С публицистична страст, фактологична точност и поетично вдъхновение е написана книгата на Елена Алекова „РОДОПА Е ПРЕДЕЛ”. Истината за българите мохамедани и тяхната съдба за авторката е кауза, която тя аргументирано и компетентно отстоява. Без никакви компромиси към фалшификаторите на историческите събития.

Въпреки че е съставена от статии, писани в различно време, с акценти, които на моменти се повтарят, тя изследва темата в развитие и убедено наслагва аргументите си в защита на отстояваната позиция. Научната подготовка и научният подход определено са помогнали на авторката да подплати полемичната си страст.

Прави впечатление дълбокото познаване на религиозните същности, които никъде не се противопоставят, а се използват като обединителен материал в защита на българщината.

Алекова е страстен борец срещу подмяната на стойности и същности. Заслугата й за разобличаване на „помакологията” и „помакофантастиката” по свой начин няма равна в нашата наука и публицистика.

Без да влизаме в подробности, можем да обобщим, че това е книга за етническата ни и религиозна толерантност през вековете, поддържала и поддържаща огъня на родолюбието.

Прави чест на Алекова и посветената на Николай Хайтов съществена нейна част, в която тя звучи единогласно с него в последователното, неотстъпно, обективно и убедено разобличаване на отцеругателите.

„ОРЛИ ОТ ПЛАМЪК” не случайно е нарекла книгата си Елена Хайтова. Защото и двамата писатели, за които пише в нея, и Николай Хайтов - баща й и съпругът й Никола Гигов са тъкмо такива.

За тях, особено за Хайтов е писано и говорено. Но никой не може да ги освети тъкмо така. Тук светлината е „свойска”, излъчена от най-близката до тях жена. Без да е нужно съпоставяне, делата им са определили тяхното значение. А и двамата са личности, посветени на възвишени каузи.

Особено е приносен акцентът за Орфей и Орфизмът, на който Гигов посвети живота си. Не само роднинството е причината за пристрастното отношение на авторката, а и повелята на кръвта и родолюбивата й писателска същност.

Тук тя свидетелства и за взаимното проникване на двамата творци - като характери и доверие. И с това - за взаимното им обогатяване.

Документалното е разказано и предадено открито и честно, архивното е подбрано и поднесено добросъвестно. Добавените „живи спомени” доизвайват образите, а интервютата на авторката, говорят не само за публицистичната й страст и умение, но и за качеството й да показва другите, а не себе си. Топла книга. Окрилена от преданост и обич. Книга, която се помни.

Тук трябва да споменем с добра дума и сборника „РОДОЛЮБЕЦЪТ”/ 100 години от рождението на Николай Хайтов/, който е заслуга на СБП. Той е талантливо преклонение на негови колеги пред словото и делото на бележития писател - достоен пример за подражание.

Отново за преклонение, за онова умишлено забравяно и премълчавано героично време е още една „родопска” - книгата на Димитър Златев „ЗА ДА ПРЕБЪДЕШ В ГРАНИТА”. За да пребъдеш, трябва всеотдайност и саможертва в името на възвишена цел. Което не рядко се заплаща с живота.

Това е внушението на книгата за Дичо Петров, героят от Съпротивата. Образът му е изграден не само документално, но и с художествена оцветеност, което го прави по-жив и убедителен.

Революционното наследство в кръвта, родолюбието, готовността за саможертва - тези умишлено забравяни напоследък качества, трябва да се възкресяват с такива ярки примери. Защото са народно достояние. Защото са диалог между поколенията. Защото са потребни като енергия на бъдещето и носят времето на раменете си.

„НЕЗАБРАВИМИТЕ ЗАБРАВЕНИ” така Светозар Казанджиев е нарекъл новата си книга. И е добавил „Христоматия”. Освен с талантливите си творби, този автор е известен и като радетел на своя родопски край. Плод на краеведският му патриотизъм е и настоящата му изява.

Тъй като дълго време настойчиво го е вълнувала идеята да напише портрети за „смелите и талантливи родопчани”, издигнали се с духа и таланта си до национални величини, тук успява да я реализира.

Книгата съдържа 33 колоритни портрета на известни родопчани / и не само/, към всеки от които е намерен оригинален подход. С подчертано лично отношение и нескрито преклонение, след задълбочено проучване, са нарисувани живи портрети на хора, носители на достойнства и морал, на талант и характер, на духовна светлина.

И може би я е нарекъл христоматия, защото христоматията включва образци. Книгата наистина разлюлява камбаните на духа, които са на корицата й. Така представата ни за Родопите като древна люлка на родолюбието, на нашата и на световната цивилизация, добива завършен вид.

Една книга, която като Библията посвоему се докосва до всички други - хем ги обема, хем се разтваря в тях, е „ДУШЕСЛОВИЕ НА ИСТОРИЯТА” от проф. Георги Марков.

Тя е и история и философия и документалистика в една благодатна симбиоза. Защото едновременно изследва различните времена и епохи, историческите съдби и процесите, които ги пораждат и променят, с психологическа мотивировка и задълбоченост.

Защото поставя принципно въпроса за „душата на историята”. Защото съзнателно или несъзнателно отговаря на поставени от тях въпроси. Защото измерва историческата им стойност и тогава и сега.

Това е един капитален труд, който ни „задължава” да гледаме по съвсем нов начин на историята. И в този смисъл е принципно основополагащ. Може би Г. Марков не е заимствал от К. Фотинов заглавието „Душесловие” само защото му е харесало, а най-вече заради убеждението си, че и на историята й е присъща и душа.

И той блестящо, върху цели 670 страници успява да защити тук това си виждане. Условността на метафората не намалява художественото внушение на изследването. Необяснимото в някои от превратностите и капризите на историята авторът обяснява със сложните процеси в психиката на човеците преди нас, които на моменти са надвивали разумното и очакваното и са сътворявали други реалности.

Внушението, че средата, в която вирее човешката душа, е била различна през вековете, е съществено и е доказано в „Душесловие” като основен фактор за емоционалното въздействие върху исторически решения.

Авторът ни показва и доказва, че само подхождайки по този начин, можем да си обясним пълноценно противоречията в историческото развитие. На места историческото дори преминава в художествено, където се отнася за характеризирането на ярки исторически личности и за значими политически манипулации.

Но навсякъде авторът остава верен на принципа - първо историческата истина и после - търсенето на психологическа обосновка. „За да разберем настоящето, нека се опитаме да проникнем в душите на тези преди нас”- това е основното послание на тази книга.

Изводи като: „Всеки достоен за наследената История народ е длъжен да се бори да съхрани душата й, която е не по-малко ценна от фактите” показва, че авторът е за „одухотворената История”.

Признанието му, „… че съм поставил историческото познание в основата на изследването, където ми е силата, а „душесловието” служи за спойка при надграждането.”, както и възкликът му: „Не вадете душата на историята!”, вече ни карат да гледаме на случилото се преди нас и на случващото се, с по-други очи.

Една впечатляваща книга със задълбочени изводи, вече за проблемите на времето, в което живеем днес, е „ПРИНУДЕНО И НЕПРИНУДЕНО” от Александър Гочев.

Самата специализация на този автор в точната и сложна наука квантова химия, вече предполага добросъвестно и задълбочено изследване на материала, а артистичната му биография - умение да се справи с широк диапазон от проблеми.

Живеещ и работещ в Америка, с широк поглед върху света, авторът ни поднася аргументирани статии с глобална значимост. Задълбочен изследовател на държавата и нацията, на капиталистическата система, на информационната война, той запълва празнини и съсредоточава вниманието ни върху проблеми за геополитиката, за тероризма, малко изследвани по този начин у нас.

Не отминава и „все още ненаписания голям разказ за нашето минало” / 1944- 1989 г./ Самото повдигане на този въпрос вече е заслуга. А твърдението му, че „Политкоректното пренаписване на митологията е най-елегантния начин за унищожаването на една нация” е тревожно биене на камбана.

Книгата е свидетелство за гражданска реакция по много широк кръг от проблеми - както политически, така и обществени: за образованието, за културата, за фундаменталната наука, изследвани с научен подход, последователност и задълбоченост, позовани на примери, на плюсове и минуси в обществените процеси.

Така че да не остава никакво съмнение в аргументирания извод. И книгата, и самият подход на автора, са явление в развитието на съвременната ни публицистика.

В книгата на Калин Тодоров „ЗАД ЗАВЕСАТА НА ПРЕХОДА” се стъписваме от ярки документални факти, поднесени от първо лице. Наистина, всичко написано за Прехода, представлява интерес.

Особено съобщено от човек, който е „вътре в нещата”. Синът на Станко Тодоров, едно от „децата на Политбюро”, се опитва да опровергае мантрата, че сега те ръководят държавата. С перото на опитен журналист той вдига завесата на „този театър на абсурда, без начало и без край”.

Достатъчно е да проследим дори подзаглавията на главите, за да разберем какво се „играе” в тази пиеса. А те са: Раждането на мафията, Пиратското знаме на Черепа се вее над Брюксел, Защо не си ги даваме извънземните, Как трудът и капиталът си стиснаха ръцете. А ако видим и „артистите”, които играят в нея - Андрей Луканов, Жан Виденов, Иван Костов, Симеон Сакскобурготски Георги Първанов, Бойко Борисов, ще побързаме да видим пиесата. Още повече, че зад завесата надничат кукловодите: Джордж Сорос, Майкъл Чорни, Любен Гоцев.

Това, че пише за всичко от първо лице, придава особен привкус на автентичност и достоверност. Една книга, за която не се знае дали на всичко трябва да се вярва, но изглежда, че всичко трябва да се има предвид.

В книгата на Румен Стоянов „ЛЕТОПИС НА ГНИДАВОТО ВРЕМЕ” Преходът и това преди него е видяно от друг зрителен ъгъл. Книгата е фрагментарна, без да е еклектична, защото има обща насоченост с общ политически привкус.

И стилистиката - кратки етюди, най-често с политически намек или откровение, също говорят за единство на замисъла. Летопис е условно казано и, надявам се, без особена такава претенция, но емоционално пресъздаден низ от картини - да.

Не може да не се отбележи и езикът - умишлено деформиран, може би за да се акцентува на деформацията на обществото. И колкото четеш тази политическа ирония, а може би и сарказъм, търсиш извора на тоталния негативизъм.

Това пристрастно, осмиващо отрицание на миналото, тази късно отприщена непоносимост, предизвикват въпросите: Това ние ли сме го живели? Кои и къде са били и как са си живели тогава гнидите? Смело, смело, ама защо чак сега? И се поражда съмнението, че зад всеотрицанието винаги се крие нещо, и читателят се пита какво е то?

И още една книга със свой поглед към времето, в което живеем е тази на Пламен Григоров „20 РЕДА ЗА НОЩТА НАД БЪЛГАРИЯ”. Тя е събрала наблюдения в продължение на 25 години, запечатени в публицистични текстове. Авторът застава зад тях със съзнанието, че са не само история, а и отражение на „нашите души, съзнание и морал”. И има защо. Текстовете са актуални, аналитични, проникновени.

Погледът - широк и зорък - за кризата, рецесията, мутрите, „авгиевите обори” на Прехода. И тук го има отрицанието, но и обективният поглед, и опита за търсене на изход. Жигосвайки доносника, предателя, родоотстъпника, авторът защитава моралния подтик за тази книга.

А в кратките си социални етюди, навременно публикувани във вестниците, показва наблюдателност, находчивост и гражданско съзнание. Твърде разнообразни като тематика, те наистина са картина на бита и душевността на времето ни. Още веднъж нека подчертаем публицистичната острота и смелата и открита обществена позиция.

Част от истината за нашето време е и погледът на чужденците към него. Трудно можем да си представим по-интригуваща документална книга от „СЕКРЕТНИТЕ ДОКЛАДИ НА ПОЛ СОЛАНСКИ ЗА 10 НОЕМВРИ” с подзаглавие „Какво пише в рапортите на американския посланик в София за падането на Т. Живков през 1989″.

Книга наистина „Извън класацията”. Самата й авторка - Алексения Димитрова, е име в журналистиката, озвучено и награждавано нееднократно, което ни поднася все сензационни книги.

Тук коментарът е излишен, освен да кажем, че трудът й да събере тези материали е особено ценен и приносен, както се полага на водещ разследващ журналист. Наистина това е набор от документи, но осмислен, структуриран, целенасочен набор. В което е ролята и заслугата на съставителката.

Подробно, във възходяща напрегната градация, каквато е и градацията на времето тогава, тя предава събития, имена, кариери, които обясняват дългоочакваната развръзка.

Но предхождаща, голяма нейна заслуга е преди всичко, че е открила и използвала начина за получаване на тези разсекретени документи от САЩ, което никак не е било бързо и лесно.

Сама по себе си книгата е доказателство колко са нужни и ценни такива четива за нашето самоопознаване в исторически план „отвън”, и на осъзнаване на изводите от него.

С несъмнено гражданско вълнение е написана и книгата на Валентин Мутафчиев „ГРАЖДАНИ С БЕЗСМИСЛЕН ВОТ”. Будното обществено съзнание на лекарите, съчетано с творчески възможности, неведнъж е давало високи резултати.

Сред нас има няколко такива случаи на лекари - успешни литературни творци. В новата си книга проф. Валентин Мутафчиев затвърждава убеждението ни, че мисли задълбочено и реагира адекватно на най-важните обществени процеси.

След предишната си книга „Граждани с безплатен вот”, в която заяви гражданската си позиция, в новата я защитава с още по-голяма полемична страст. Вълнува го времето „на демокрация и …слободия”, както се изразява.

И след като нахвърля проблемите, по които ще взема отношение, а те са: пагубното противопоставяне на опозиция и власт, липсата на реформи, нищоговоренето, липсата на стратегия, „всичкологията”, мнимото самочувствие на властимащите, той се заема с научна методичност и последователност, с гражданска разтревоженост и страст да ги изследва и доказва.

Като попътно ги разширява и с такива от здравеопазването, образованието, съдебната система, държавните институции, религията, та чак до истанбулската конвенция. Не подминава и мантрите, с които се опитват да замъгляват общественото съзнание. И въпреки безкомпромисния критичен тон, книгата излъчва оптимизъм.

Защото авторът е убеден, че обществото има своите живителни сили да подчини и се пребори с негативизма.

Друг такъв случай на професор-медик, който успешно се изявява в публицистиката, е Златимир Коларов с книгата си „СИВО, ЧЕРНО И СВЕЩИЦА”. В тази си нова книга по обществени теми и проблеми, авторът е още по-категоричен за необходимостта те да се изследват и озвучават.

И тук тематичният обхват е много широк и значим: свободата на словото, националната политика, църквата, бежанците, педагогиката и образованието, милосърдието…

И тук - научна последователност и задълбоченост, морална извисеност, съзнание за граждански дълг. Оказва се, че тази отзивчива душа на лекаря е в състояние не само да лекува болния, но и обществото.

Това ни внушава Коларов. А той има това самочувствие, защото перото му е проверено и успешно, а вълненията му са заредени със значителен граждански потенциал.

Книгите на доктор Тотко Найденов винаги предизвикват интерес, защото умее да намира интригуващи теми и да ги развие по своя си любопитен начин. Сега ни се представя с две книги: „ТЕЖКО БОЛНИ ВОДИХА ВОЙНАТА” и „МИЛА РОДИНО”.

Първата се чете на един дъх, защото е основана на изключително интересен документален материал, на низ от куриози и подробности от живота на световни личности - военачалници и политически дейци.

Като стил, тя е пример за симбиозата между наука и интригуващ публицистичен патос. Но явно, че на струпването на толкова мрачна информация не бива да се гледа като на субективен негативизъм, а като на апел към човечеството да внимава за своите исторически преценки и доверие към водачите, които избира.

А втората му разглеждана книга е умело съставителство на патриотични текстове и доказва гражданската му необходимост да поднесе на подрастващите непременно нужното им четиво.

Можем, и е редно да търсим приемственост между времето, в което живеем ние и това - на онези преди нас. И в по-близък, и в по-далечен план. Тези книги не са малко. Една от тях е книгата на Иван Момчев „БОГУМИЛИ ИЛИ НЕ”, която още с подзаглавието си “Ерес или историческа орис”, вече определя каузата, която защитава.

А тя според автора е че: „Съществуват потулени, забравени, неизговорени факти и събития в неписаната история на прадревния български род,…които се оказват ключови за богатата европейска цивилизация.”

И тъй като „променят акцентите в българския исторически контекст”, явно трябва да се изговорят. Мислещ учен, авторът прогласява виждания, различни от общоприетите за раннохристиянския възглед - заклеймяван, отричан, преследван, който обаче се е съхранил и доразвил.

С подчертана приемственост, смело и убедено той защитава тезата си, че трябва дълбоко да се пречистим и прогледнем, да проясним националното си съзнание. И ни дава аргументите за това, като обосновава и защитава „родовото ни единение”, сякаш с Паисиева страст и оптимизъм.

Книгата на Стоян Райчевски „КНЯЗ АЛЕКСАНДЪР 1 БАТЕНБЕРГ” изследва сравнително по-нов исторически период. Райчевски е автор със съществен принос в науката и историографията. Затова и тази му книга се приема като очаквано пълноценно четиво.

Със задълбочен научен подход, изработена методология и умело придържане към историческата истина, авторът е обрисувал присъствието и участието, личността и обаянието на този пръв български княз в новата ни история, както и непреходните му исторически заслуги за България.

И въпреки, че по темата е писано и преди него, той е успял да намери своя и композиционна и стилна нова гледна точка.

И може би тук е мястото вече да поздравим издателство „Захарий Стоянов” за великолепната му поредица „Дълг и чест”, от която е книгата.

Замислена да представи най-видните ни исторически личности, осветени от този саблен надпис. Както и за яркото му присъствие. Само в тази година и само в този раздел девет от най-значимите книги са негови. Да го поздравим за целенасочената, успешна и устойчива издателска политика.

Има книги от тазгодишната продукция, които условно са обединени от изследвания върху историческия произход - на народ, на религия, на явление, на междуетнически и международни връзки. Една от тях е книгата на Стоян Динков „ОТ АЛТАЙ ДО СЬОГЮТ”.

Изследване за произхода на османците, с научни дълбочини, тя едва ли е достъпно четиво за неподготвения читател. Самото й подзаглавие: „Мултидисциплинарен анализ с геногеография и херменевтика” го показва.

Но това не намалява приносното й значение. Трябва да оценим самото изследователско намерение, както и задълбоченото му осъществяване. За всеки, който се интересува от тематиката, това дълбочинно изследване дава специфичен и богат материал.

И е интересно защото, както подчертава и авторът: „Пътят от Алтай до Османската империя е дълъг хиляди километри география и десетки хиляди години история.” А все пак това е път и до нас?

Две от книгите от тазгодишната продукция с документална насоченост разглеждат междудържавните ни връзки от по-близки периоди. „БЪЛГАРИЯ - РУСИЯ” от Петко Мангачев е плод на историческата приемственост, като по новому ни припомня исторически личности и събития от по-стари и по-нови времена.

Тя разглежда българо-руските отношения с факти и материали, с уговорката, че това не е глобално изследване. Авторът акцентира само върху някои значими личности, допринесли съществено за тези взаимоотношения. За трайните следи, оставени от тях.

В защита на убеждението и, че особено в сегашното ни време примерите са нужни. Извежда на преден план положителното, като само загатва, без да се задълбочава и в тенденциозното прикриване на истината.

И докато тук събития и герои са видени от необходимото историческа дистанция, в книгата на Хюсеин Невсим „ЗЕМЯ ПРЕДЕЛНА” се разлистват страници от българо-турските ни отношения от най-ново време, така да се каже от нашите дни. В този смисъл тя е протегната ръка за приятелство и разбирателство.

Сега професор в Анкарския университет, но завършил висше у нас, авторът е имал възможност и от двете страни да наблюдава и съдейства за тези взаимни връзки, затова е и съпричастен.

Познавач и преводач на двете литератури - българската и турската, с книгата си той внушава доверие, както в описаните факти и процеси, така и в оценките си за тях. Радетел за взаимното ни опознаване, авторът предизвиква двустранна симпатия. В много от случаите историческите познания се преплитат с краеведскиге.

Една краеведска книга, която ни въвежда по свой начин в родовата тематика е книгата на Николай Цанкарски „ЯБЛАНИЦА, ЛЕГЕНДИ, СПОМЕНИ, ИСТИНИ”.

Този луксозен сборник, замислен явно като подаръчно издание, има своето значение и като текст и като оформление, тъй като Цанкарски е специалист и в двете области.

Краеведческият му характер предполага приемственост между историческите времена, а намерените акценти насочват читателя към различното, оригиналното, приносното. Авторът е успял да извади най-значителното за своя край и да събуди и насочи читателския интерес към него.

Николай Димков е озаглавил книгата си „НАЗАД ВЪВ ВРЕМЕТО”. И това заглавие ни подсказва, че става дума за исторически преглед. Видният професор и изследовател от Шуменския университет е обхванал своя творчески принос от 1956-та година досега. Т.е. това е една собствена равносметка. Но тъй като литературното му дело има съществен принос, си струва да бъде отбелязано и подчертано.

Още повече, че съживява образите на видни учени от Шумен, които са фундаменти на българското литературознание и литература и с това прави книгата си учебник по родолюбие и национална гордост за младите поколения.

Подобен опит да се съхрани паметта за значим културен принос е и книгата на Йордан Нанчев „ЮЖНА ПРОЛЕТ”. Един твърде полезен „недовършен летопис”. Такива книги съхраняват незабравимото в писмен вид и са щафета за историята на начинанието. Кой, кога, къде и какво е направил за фестивала на младата литература „Южна пролет” е запаметено. И предстои да се надгражда.

Йордан Нанчев е издирил от много източници и е записал най-добросъвестно историята на този уникален празник. И описан, го е превърнал в национално достояние. Такава забележителна събирателска дейност може само да бъде пример за бъдещите литературни изследователи.

Няколко са и книгите с исторически принос, които изследват видни творци и свързаните с тях обстоятелства, обществени и литературни явления. Една от тях е изследването на Петър. К. Стойков „МОЯТ ВАПЦАРОВ”.

За Никола Вапцаров са написани немалко приносни книги от стойностни изследователи, осветляващи както творчеството му, така и неговата личност. Читателят би казал: Какво още? Но към тях с основание трябва да прибавим тази книга.

Тя съдържа документи и свидетелства, с някои несъвпадения. Основана е на съдебните процеси и документите около тях. Особено са интересни показанията на подсъдими и свидетели. Съставена е с оглед читателят да извлече максималната истина за събития и личности. И за автор и за читател тя е едно болезнено съпреживяване.

Изстраданият вопъл на автора в послеслова му е: “Личността е всичко. Един поет значи много…” Този контрапункт на иронията на самият Вапцаров към историята „какво тук значи някаква си личност” предизвиква ново нейно тълкуване.

Кара ни да помислим дали с него самият поет не ни е провокирал още тогава да осъзнаем неговата значимост. С протеста си против смъртното наказание и последиците от него „Дано прогледнем!” пожелава накрая авторът и с това обяснява целта на своя труд.

Посветена на 140-годишнината на големия Пею Яворов пък е книгата на „съзвездието” Билярски, за: “ДОРА, МИНА И ЛОРА - ТРИТЕ МУЗИ НА ЯВОРОВ.”

И за тях е писано доста, но тази книга доизгражда представата ни за неговите вдъхновителки. В контекста на съвремието ни и в новата си композиция и познатото придобива ново звучене. И все пак архивите се оказват не докрай проучени.

Непубликувана кореспонденция, документи, намерени допълнително, съдебни материали - това са нови неща, включени със стремежа да се покаже още по-пълно и точно драматичната съдба на поета, с което тя става още по-позната и въздействаща.

И при книгите за творчески личности с културен принос нека разгледаме още една, необичайна книга. „ГЕНИЯТ И ЗАНУЛЕНОТО ВРЕМЕ” от Йордан Георгиев.

Макар кратко, но не и „попътно”, а с акцент трябва да споменем и нея, която не е за литератор, а за режисьор. Той обаче е забележителен с приноса си в професията, макар и съдбата му да е драматична.

Но при новаторите този риск винаги съществува. Там, където има съпротива, винаги е възможно и късо съединение.

Отишъл си рано от този свят, Слави Шкаров, новаторът-режисьор е проправил интересна пътека за другите и е останал в съзнанието на поколенията. Затова и колегите му го тачат и му отдават заслуженото. Убедено му го отдава и авторът.

Съвсем естествено, след историческите им посестрими, следва да се спрем и на наричаните между нас „споменни” книги, в които оживяват спомени за събития и личности, за селища и среда, които обикновено неусетно се преливат и в лични спомени.

Едно обратно пътуване във времето е и книгата на Христо Черняев „ПЕРО, НАТОПЕНО ВЪВ ВРЕМЕТО”. Известният наш поет, достигнал патриаршеска възраст, е натопил перото си в преживяното, за да сподели интимни състояния и преживявания, които са го изграждали като личност и като творец.

Ярки публицистични текстове, пътеписи, спомени интервюта, импресии, писма, всичко това, споено и осветено от българския дух и от българските си родови корени - това е съдържанието на книгата.

Любов и възхищение към природата, добросърдечност и добронамереност е нейното излъчване. Любопитен нюанс в нея са и сатирата му, преводите, писмата, които сполучливо допълват образа на писателя. А добрият писател, който е и добър човек, създава винаги книга, която вълнува.

А Продрум Димов направо е озаглавил книгата си „ЗАВРЪЩАНЕ”, с което не ни кара да гадаем за какво се отнася. Написал много творчески портрети, направил много за озвучаването на други писатели, тук той се обръща към себе си.

Разкрива собствената си творческа личност. Съкровена изповед за миналото. Един нелек и последователен творчески път, споделен откровено и вдъхновено. Пример за неотклонното осъществяване на дълго лелеяна мечта и осъзната потребност - литературната изява.

Самоизграждане, чрез общуване със стойностни творци и стойностни творби. Последователност в шлифоването на таланта. Такова откровено саморазкриване винаги внася доверие към възприемането на литературната личност.

И едно от най-важните му качества е, че постоянно е осенен от едно несекващо вдъхновение.

„ДУНАВСКИ КАЛЕЙДОСКОП” от Вилдирас Енчев е още едно пътуване в миналото и сред природата. Тя се състои от разкази и размисли за обикнатия град Свищов.

Макар че е композирана в известна степен механично, е споена от похвално краеведско и родолюбиво чувство. Вариациите между документално и художествено в случая са качество, защото създават запомнящи се образи и картини.

Активната гражданска позиция на автора и дискретното родолюбие красиво обагрят разсъжденията за плюсовете и минусите на отишлия си двадесети век, чиито светлини и сенки продължават да ни вълнуват.

Драматичните съдби и случки, описани тук, са ярко свидетелство за припомнянето и утвърждаването на позабравени нравствени категории, примерът от които ни е нужен и днес. Тази книга не е носталгия, а отговорност. Тя е мислещо гражданско съзнание.

И Милко Марков в „ПРЕЗ ОТВОРЕНИЯ ПРОЗОРЕЦ” разказва за преображенията във времето на познатата му градска среда и увлекателно показва промените в няколко софийски квартала като Връбница и Надежда.

Книгата е „гарнирана” и с интересни миниатюри и размисли. И миниатюрите и спомените се преливат в публицистични и есеистични текстове, стоплени от особено човешко присъствие.

Защото авторът гледа с обективна добронамереност на развиващия се свят. И ни я предава и на нас.

Една от ярките „споменни” книги е тази на Петя Цолова -„СРЕДНОЩНА ИЗПОВЕД”. Авторката е утвърдено име в нашата литература. Натрупала творчески актив и опит, тя е решила, че е време да направи цялостна равносметка на живот и творчество досега. Време е било. Изминатият път е значим. Има какво да се каже.

И го е сторила по оригинален начин. Това хем позакъсняло пространно интервю, хем по същество литературна анкета, е изпълнило изцяло предназначението си.

Изповедта е всеобемна, задълбочена, емоционална и съществена. Тя дава представа както за субекта, така и за времето, хората и обстоятелствата, които го изграждат значим. Става ясно, че колоритната личност е попила колорита, той не й е даден наготово.

Ние не само опознаваме и обикваме Търговище, но и в нас остава аромата на патриархалното родолюбие. И от всичко това произтича още нещо - как се създава и гради творческия характер, когато се оформя в необходимата му среда. И как се получава една пълноценна представа за личност.

Като стана дума за литературна анкета, един наистина образец за този жанр е книгата на Тодор Коруев „ЗАЩОТО СЪМ ТАКЪВ”. Четох книгата му за Петър Андасаров с удоволствие и с любопитство.

Какво ли още може да ми каже за човека и поета, с когото се познаваме отдавна? Оказа се, че научих още много. Първо - това е откровена изповед на поета за всичко, което го е създало. И второ - намерил е точно този, пред когото да го изповяда.

Пък и Тодор Коруев е и писател и опитен журналист, който знае какво и как да пита. А това е най-важното в анкетата и интервюто. Сполучливата симбиоза на двамата е родила една органична книга.

Казвам симбиоза, защото и Андасаров е сътрудничил активно и явно сполучливо се е „вграждал” в диалога. Получила се е не само анкета, а и картина на времето.

Пълноценна, четивна, обществено-значима, предала ни средата и атмосферата на обществото, книгата е станала многовалентна - отключваща пътища и посоки.

Една книга не с едно, макар и толкова пространно интервю, а с няколко, е книгата на Благовеста Касабова „СПОДЕЛЕНО”. Благовеста Касабова е известен литературен критик с доказани възможности. Всяка нейна изява се очаква с внимание, защото е израз на компетентност и задълбоченост.

И в тази й книга, чието подзаглавие е „разговор с български творци”, авторката е подбрала и композирала литературния материал, така че той да звучи в органично единство. Диалогът е равностоен, защото тя е „вътре” в нещата и знае всекиго поотделно за какво и как да го пита.

Интервютата са изградени като самостойни литературни портрети с определена насоченост, както литературна, така и с обществена значимост.

Общо взето, тематиката е литературния процес, творческото осъществяване, с различните негови аспекти и обществено звучене. И в крайна сметка се получава една специфична картина на съвременната ни литература и творците, които се борят за нея.

Трябва да подчертаем, че субектите са подбрани с оглед на литературната им и обществена функция и значимост, така че общото внушение на книгата да е действено и актуално.

Подобно на нея, но не чрез интервюто, а чрез пряко портретуване е изградена книгата на Камен Васевски “ПРЕДИШНА ПАМЕТ”. Тя ги разглежда предимно обратно - „отвън-навътре”, чрез неговите спомени за тях.

Макар че не е първо, а преработено и допълнено издание, тази капитална книга не може да не бъде отбелязана в този доклад.

Многостранният талант на автора - като поет, есеист, публицист, литературен изследовател, както и личностните му качества на общителен и умел събеседник са му помогнали да проникне в творческите светове на 39 български писатели и да ни поднесе проникновени техни портрети.

Тази книга има значение не само като ярка галерия на значими имена, но и като съществен принос за опознаване и обогатяване на творческия литературен процес. И всичко това е създадено с добронамереност, добросъвестност и добросърдечност към колегите- творци.

Калейдоскоп на истината - така бих определил книгата на Кольо Георгиев „ЖИВОТ НА КУПЧИНА”. Защото с непретенциозното си подзаглавие „Записки и четива за случки, преживелици и личности” е истински калейдоскоп на едно „минало незабравено време”.

Няма нужда от съпоставяне, украшателство, съображения. Всичко - както е било. Истината - едно към едно. И това си има своя чар. В това ни убеждават, събраните „на купчина” текстове.

А са особено ценни, защото авторът е видна личност от значими обществени събития. И те, разказани така сладкодумно от него, придобиват стойност на автентичен документ на времето.

И имат своя политически и граждански аромат, който прониква и остава в нас, защото не е подправен. Знае се, че Кольо Георгиев е рицар на честта и пример за другите как сабята трябва да се носи достойно.

А относно заглавието - нищо не може да звучи еклектично, ако произтича от единна, честна и принципна личност. Купчината, от каквото и да е тя, е пак единство. Дай боже, за още такива „купчини”, представени ни от него!

И още за истината: „ПО ПЕТИТЕ НА ИСТИНАТА” е озаглавил книгата си Крум Василев. Но той не върви по петите й, а я носи в себе си. Защото е безспорен пример за защитена гражданска и политическа позиция.

Казаното по-горе - за уж „събраните” на едно различни текстове, важи с пълна сила и за него. Защото всичко е обединено от вътрешна, същностна спойка. Единството на личност и дело, което личи от всеки ред, е голямо нейно достойнство.

Тя е красиво търсачество на „забравената, оспорваната, потъпкваната историческа и житейска истина”, на която авторът е посветил живота си, и на тази си 90- годишна възраст я защитава все така пълноценно и стойностно.

Но още по-голямо достойнство в нея е, че авторът страстно и убедително се бори за реабилитирането на идеология, която да осмисли съвременния обществен процес. Освен публицистична дарба, проявена в статиите и словата му, той показва и проникновено и сладкодумно умение на разказвач в новите си „земни разкази”.

Защото познава човека отвътре и подхожда към него с добронамереност и доверие.

До тук доста много говорихме за пътуване във времето. Нека сега отворим дума за истински пътувания, които са безкрайно интересни и дори граничат с подвига.

Намираме ги в книгите на Атанас Скатов и Петя Кокудева. Разбира се, хубаво е, когато този тип литература - документалната, се вглежда не само в литературните явления, но вдигне поглед и към природните върхове.

Книгите на Атанас Скатов, нашият знаменит алпинист „ЛХОТЦЕ И ЕВЕРЕСТ НА ЕДИН ДЪХ” и „ЧО ОЮ ТЮРКОАЗЕНАТА ПРИНЦЕСА” , определени от него като дневници, всъщност са свидетелства за възвисяването на човешкия дух, за преодоляването, за опознаването на себе си във върховни изпитания и в крайна сметка са тържеството на човешката воля.

Четеш тези невероятни дневници и се чудиш дали е възможно да намогнеш препятствия, непосилни за човека. Но фактите са факти. Той го е направил успешно, въпреки това че е веган и не ползва енергията на месната храна.

Изкачил е осемхилядниците, благодарение на пълната мобилизация и безотказната си воля. И тогава в тебе прелива увереност, че и твоите препятствия са преодолими. Защото примерът ти е дал човек, който не само го е постигнал, но и сам съзнателно е усложнил и без това труднопреодолимото.

Освен, че е вегетарианец, той умишлено се е отказал от кислорода и от шерпа си и е тръгнал да провери какво може съвсем сам. И то неведнъж. Излиза, че най-трудният връх е да овладееш и да преодолееш себе си. И да вярваш, че животът е най-ценен и трябва, длъжен си да го опазиш.

Третата от споменатите книги е „ПОЗДРАВИ ОТ СИНЯТА ПАЛАТКА”, написана от Петя Кокудева. Сродна с двете предишни, също обозначена като дневник, тя има друго очарование.

Освен че е стоплена от женския поглед към нещата, тя не е обикновен пътепис, а емоционален разказ, съставен от кратки случки от красиви места по целия свят. Това са фрагментарни етюди, всеки със свой център и аромат.

Тук го няма изпитанието на волевото преодоляване, затова пък е наситено с пъстротата на срещи и преживявания, пресъздадени с живописна наблюдателност. С човешка топлота и забележително умение на разказвач, намерил най-точния акцент. Наглед книгата е неподредена, хаотична, но всъщност е органична като въздействие.

Авторката признава, че този неин „специфичен монтаж на реалности” е много повече личностно пресъздаване, собствен поглед и самоопознаване. Което е особено ценно, защото е наслагване на реалности, емоции, багри и разсъждения, които имат своето необяснимо вътрешно въздействие.

И тя затвърждава убеждението, че такива книги са полезни и нужни, защото не са самоцелен разказ за видимото и обикновеното, а разширяване на външния и вътрешен човешки хоризонт.

Колкото и да търсих място в доклада на тази необичайна, различна от всичките други документална книга, не намерих никаква връзка с тях., освен с настоящата ни днешна тревога. Не я разглеждам при „лекарските”, защото ще е по съвсем външен признак. Въпреки, че тя, за разлика и от тях е типично медицинска. Тук лекар е не авторът, а субектът на изображение.

Това е книгата на Юлия Пискулийска „ПСЕВДОНИМ ВИРУС С ОКРАСКА НА ДИВЕРСИЯ”. С вещина, с овладян журналистически опит и човешка симпатия и съпричастие авторката е подходила към една специфична и трудна медицинска материя.

Положила е усилия да вникне във всичко, изучено и направено досега в България около вируса СПИН. Постигнала го е, обрисувайки образа и професионалната и творческа биография на учения професор Радка Аргирова - един от най-добрите вирусолози у нас.

Да пресъздаде същността на научния й принос, както й на човешкия й облик са били истинско предизвикателство, с което обаче опитната журналистка и писателка се е справила. Тук съзнателно добавям и писателка, каквато Пискулийска всъщност е, защото на места книгата се чете и като художествен текст.

Особено където се проследява житейският и научният път на надграждане и възход чрез естествените трудности и човешки вълнения.

И ето че няколкото други книги с размисли, миниатюри, етюди и фрагменти намериха мястото си накрая - като по-различни и като качество и като интерес. Защото мисловната им и емоционална концентрация и наситеност, сгъстеният опит, който съдържат, естествено изискват мястото им да бъде след другите.

Ето ги и тях:

В книгата си „ИЗЯДЕНАТА ЯБЪЛКА” Митко Новков е използвал оригинален художествен похват, за да ни представи своите притчови миниатюри с привкус на древно-китайски мъдрости. Намерен древен свитък с поучения. Не се знаят нито планината, в която е намерен, нито епохата. Важни са само неговото съдържание и непреходна стойност.

И сред тези вариации и словесни каламбури се опитваме да пресеем закодираните изводи за властта, житейският опит, литературните стойности и изводите от влиянието на всичко това, взето заедно. Защото колкото и да е енигматичен този текст, колкото и да е изненадващ, той има своята пъпна връв с реалността.

А дали е маниерно или не, ако има своето художествено внушение и въздействие, това е без значение.

Кирил Попов е определил писанията си в книгата си „ФЛУКТУАЦИИ” като „къси разкази, наративна живопис, афоризми, по-леки от въздух”. Но това не е лекота на перото му. Всичко е достатъчно обмислено.

Всяко от разказчетата си има своя костилка - ядро, което се запомня. Той е подходил към текста с необходимата отговорност. Артистизмът, който явно му е присъщ, сполучливо е облечен в думи.

Когато си капацитет, натрупал толкова много в себе си, в каквито и вариации да интерпретираш, изглежда ще е успешно. В случая постоянното взаимно проникване на документално и художествено, водещо до философски обобщения с художествен оттенък, оставя особен вкус на откривателство.

За да разберем автора, достатъчно е да цитираме една от сентенциите му: „Не се заблуждавай, че си творец, ако словото ти руши разумните основи на живота и нищо от красотата на този свят не може да те вдъхнови.”

„В ДЕБРИТЕ НА ВСЕЛЕНАТА ЖИВОТ II” от Иванка Христова е още една книга с миниатюри. На пръв поглед непретенциозни, но съдържателни със своя сърдечен житейски подтекст.

Това са тематично обособени отправни точки към дебрите на нашата нравственост и човещина. Съсредоточаването на авторката върху основополагащи понятия за изграждането на личността, вече е достойнство.

Без да имат претенциите за особени философски дълбочини, те оставят в читателя трайни аромати. Сполучливо и синтезирано, тя е изповядвала своята душевна чистота в името на другите.

Размислите в книгата на Костадин Пампов „В ТЪРСЕНЕ НА ФИЛОСОФСКИЯ КАМЪК” не са само по повод на направили му впечатление изводи на философи и писатели за житейски истини, които той да коментира, а насочващ съзнанието ни лъч за съвременна обществена интерпретация и позиция.

Философското образование и литературното призвание на автора, както и широкият му общокултурен поглед, са му позволили чрез добавянето на литературни примери да ни внуши, че човешкият дух е безграничен. Не случайно книгата завършва с мита за Вавилонската кула, изведен във философска притча.

И накрая нека споделя нещо съвсем съкровено - с какво ме обогати този доклад: Изчитайки и анализирайки всичко това, сякаш се заредих с енергията на векове.

Затова и стигнах до извода, че без документи и Времето не може да пътува.