Димитър Кенанов

„Хасково благословено” на Огняна Свиленова/Свилина всъщност е прединдустриалното Хасково, чието разрушаване стана пред очите ни.

В центъра тогава стоеше турска баня - оцеляло мънисто от броеницата на отминалите времена на Ориента, но безследно заличена от бездарни прекроители на градското пространство.

В затревен кът срещу театъра след време се появиха източени към небесната вис две дървени скулптури на Маргарита Пуева, възпитаничка на Великотърновския университет, която постигна изключителни успехи и стана голямо име от изкуството на Западна Европа.

Ако се тръгне на изток от театъра, ще се стигне до паметника на капитан Петко войвода. Гърбом на него се издига жилищна кооперация, където на високите етажи живееше Огняна Свиленова.

До входа имаше сладкарница, където като ученици закусвахме. На отсрещния тротоар стърчеше висока сграда - там провеждахме практическите занятия по леярство.

В посока към железопътната гара, се минава край Военната болница, а след това - Градската болница, срещу която е Механотехникумът, където учех.

В Сточна гара се сивееха тютюневи складове, от които са разнасяше характерна и позната ми миризма: с отглеждането на тютюн се препитаваше и моето семейство.

Сутрин се ставаше рано, за да се берат узрелите тютюневи листа, по ръцете, по лактите полепваше лепкав катран. Следваше низане, сушене. Накрая се завършваше с подреждане на листата на пастали.

Баща ми ги слагаше в денкове, обрамчени със специално платно. Зиме идваха странни за моето детско съзнание хора, които окачествяваха изсушения тютюн.

Следваше изкупуване по определените при огледа цени - така денковете попадаха за обработка в тютюневи складове и цигарени фабрики.

Сигурно съм видял за първи път Хасково от железопътната гара след преселението от Ивайловградския край, след като завърших седми клас.

Струваше ми се, че улицата, идваща от центъра и извиваща се в посока към Свиленград, Цариград и Беломорието, е равна, равна, без никаква стръмнина. В полите на Югоизточните Родопи, такива улици и пътища нямаше.

Огняненият писмовен израз „Хасково благословено” е реплика на стихотворението „Провинция” на Янко Димов, поет и мой учител за кратко по литература.

Първата строфа дава запомняща се емоционална характеристика на Хасковската градска менталност, а следващите куплети са повествователни и чрез мълчаливия сблъсък на файтонджиите и лъскавия автобус/рейс се представя прощаването с традиционалната култура на предвижване, победена от непредсказуемата по последици и възможности технологическа, унифицираща ера:

Като крило на гълъб ласкаво
небето весело се вдига
и ме посреща мойто Хасково
с внезапната зора на Юга.

Край гарата, под бели клони,
в които дъжд преминал свети,
стоят прашасали файтони
и хрупат дребен зоб конете.

А файтонджиите поглеждат
към рейса лъскав завистливо
и под смрачените им вежди
прадядовският век загива…

През чистите стъкла на рейса,
поел по улицата стръмна,
фасади слънчеви проблесват
и сякаш по-добре разсъмва.

Работници в рубашки нови
вървят уверени, големи.
И електрически часовник
отмерва новото им време…

Цялото пространство на югоизток и югозапад от кръстопътния Свиленград е землище на древни култури - на траки, елини и римляни, на езичество и християнство.

Това смешение и взаимопроникване на културологическите пластове съм преоткривал много пъти. Когато веднъж за кратко пребивавах в Атина, аз с изненада почувствах колко живо е езичеството, независимо от присъствието на множество християнски храмове.

И това не е само заради Акропола - колко арки и колонади се изпречват, когато бродиш из града на античния университет, на риторите и брадатите философи.

В Рим, е обратно, там философите се без бради. Това интересно наблюдение намерих в книгите на руския свещеник Георгий Чистяков. С това се обяснява защо в пространството на православието свещениците и монасите са с бради.

А до времето на Петър Велики в Русия застаряващите мъже обичайно са били със свободно и необезпокоително растящи бради. Заради европеизирането/озападняването на Русия Петър Велики провежда насилно „брадобритие”…

Огняна Свиленова е духовна дъщеря и потомка не само на българските си предци, но и наследница на така описаното културологическо времепространство. Затова е закономерно и естествено в стиховете да се мерне Омир, или светилото-божество Хелиос/Илиос.

В импресия без наслов картината на ранината се предговаря с два епитетни дитирамба за изгревите и спонтанния възторг, когато в запролетеното разсъмване се отдръпва обезпредметяващото наметало на нощта и „в бялото съмване всичко е наше // и всяка твар е тъй неоспорима”.

В това сякаш „първоначално” претворяване бели са и селата край пътя - „чувате ли” идещата им на вълни акустика?; а „призрачна мъгла ходи” по възземващото се „хълмисто”, „между зелено, розово и златно”.

А по-горе, нейде в небето „ято жерави пътува някъде”. Това е чудото на овидимяването на природно, вселенско състояние на Земята, реално наблюдавано от пътника по главния път към юга на Тракия.

Земята е като пременена невеста, „новооткрита, тайнствена,// първоначално млада”. В неочаквания стихов край на превъзходната философска импресия, в нейната неочаквана поанта се появява приносителят на необхватимия, на неизчерпаемия Океан от жизненосеща Светлина - Хелиос, който „се готви да види” Земята:

Горди изгреви!
Ведри изгреви!
Непонятен и верен възторг.
В бялото съмване всичко е наше.
И всяка твар е тъй неоспорима.
Чувате ли белите села край пътя?
Призрачна мъгла
полека ходи по хълмистото
между зелено, розово и златно.
Ято жерави пътува някъде.
Земята е новооткрита, тайнствена.
Първоначално млада е Земята
и богът Хелиос
се готви да я види.

(Срв. при Борис Христов: „ходи в ниското върба”.)

След „Горди изгреви” следват още две стихотворения, заключителни за сбирката „Дишат мигове” (1971). Те се изпълнени още по-категорично с мелодиката на космичната тоналност и пресъздават катастрофичния страх за съдбата на Земята и планетарната система; страх, съзнателно внушаван от властелините на този свят, за да господаруват безпрепятствено над човека.

В „Има ли някой?” говори беглец, завърнал се след сто години на Земята (срв. Маркесовото заглавие „Сто години самота”).

Протяжното еховито разпяване в стиховия завършек на насловния въпрос подсказва отговора за антибъдещето на Земята - Родина на човека. За да не се сбъдне страшният отговор, той не е изречен:

Тази минирана планета
още тогава ме плашеше
и не можех да спя.
Има ли я? Оцеля ли?
Отговаряйте!
Тя е мойта родина! <…>
Надолу по реките
има ли жита?
И има ли още реки?
И-има ли ня-яко-о-ой…

Свръхчувствителна до ранимост, Огняна Свиленова се самоописва мъдро в няколко безумни по откровеност и сила реда, приключващи с необятната по смисъл, внезапна и парадоксална, пронизваща поанта: „вярваща, // преди да се надявам”:

Безименно сама и необятна,
с едно настръхнало сърце в ръката,
на кръстопът,
неподатлива,
усмихнато неясно,
вярваща,
преди да се надявам.

Списание „Тракия”, 3/1980.

В антологията си „Богохраними” (2014) стихотворението получава заглавие „Дъщери на века” с посвещение, посочено като писмо „до поискване”: „до Маргарита Венкова”.

Текстът решително е редактиран и разширен. „Настръхнало сърце” се променя на „изтръпнало сърце”.

В началния стих „сама и необятна” става: „сама // пред необят”. В първия случай има признание за необятността на женската природа и на себе си, а „пред необят” дава още по-ясно перспективата за тръгване към бъдното, към необятния живот с предчувствана мисия, но с неизвестна съдбовност.

Изтръпналото сърце е „по-надеждно от раменете” „сред кръстопът на дългове” и то е готово „да поеме кръста на посоките”:

Безименно сама
сред необят.
С едно изтръпнало сърце в ръката,
По-надеждно от раменете ми.
Сред кръстопът на дългове.
Готова да поема
кръста на посоките им.
Неподатлива.
Усмихната неясно
и вярваща, преди да се надявам.

Трепетно препрочитам и преоткривам твоето признание в двата му ипостаса, скъпа Огняна, и духом ти отправям моя „Северен залез” от търновското ми студентство:

Дълги, дълги ята.
Сякаш мойто сърце си отива.

В тая нежна земя
ти оставаш. До болка към тебе
тишината навежда небе,
ослепяло след светлите птици.

Лягат сенки и кротко горят
в нас жаравните думи за сбогом.
Виждам - снегове да ни валят,
ний самите - да ставаме песен.

***
Нея ли нарекли щастие?
Намерих подкова.
В полето.
Тежка,
проста,
без намек за каприз.
И само жадна да догони
отминалия си бегач.

Стихотворението с характерната за Огняна Свиленова краткост е от хасковския литературен сборник „Кръгозор” (1/1974).

Текстът потвърждава композиционен похват-откритие за авторката - началният стих/стихове и крайният стих/стихове са силни за възприемане места и тъкмо именно в тях е събрана, кондензирана ударната смислово-емоционална енергия.

За да се открои и да се „отвори” тази енергия за ума и сърцето, средината на стихотворението е спокойно, разказвателно/повествателно и почти изчистено от метафори.

Разбира се, в световната поезия е разпространена практика да се поставят най-значими смислови детайли на силни за възприемане места, но стилистиката им е друга.

Формалните изисквания на сонета напр. заставя Димчо Дебелянов („Пловдив”) да завърши стихотворението си афористично, а Анна Ахматова намира възхитителни пластически поведенски жестове-повеления („Хорони, хорони меня, ветер”). Ето съответните два примера:

И днес аз бродя в тоя скръбен град -
едничък дом на мойта скръб бездомна -
аз бродя за утехата нерад -

и кат загубен в пустошта огромна.
И толкоз черни мисли ми тежат,
че аз не искам нищо да си спомна.
(„Пловдив”)

…И вели голубому туману
Надо мною читать псальмы.

Чтобы мне легко, одинокой,
Отойти к последнему сну,
Прошуми высокой осокой
Про весну, про мою весну.
(„Хорони, хорони меня, ветер”).

Тежката, простата подкова е сигурно конска подкова. Да, действително в патриархалното ни детство имаше поверие: Когато намериш по пътя отковала се подкова, наплюваш веднъж подковата и я хвърляш силно зад гърба си, за да не се види къде е попаднала. Тия действия са наричане за щастие, за добро.

Началният въпрос: Нея ли нарекли щастие? предвещава „оспорване” на поверието. Намерената в състояние на покой вещ/предмет е градивен, важен елемент, отпаднал от живата машина на движението и предвижването: конят и конникът. Затова подковата не е наричане за щастие - тя е „само жадна да догони // отминалия си бегач”.

Удивително композиционно решение, спазвано и в други стихотворения. Не зная дали има интуитивна или съзнателна връзка с разглеждането на картина в изобразителното изкуство - „четящият” поглед на зрителя започва да се движи от левия горен ъгъл на картината и по диагонал се спуска към долния десен ъгъл.

В този контекст напълно споделям аналитичните обобщения на Надя Кехлибарева от предговора „Труден и отговорен път” към „Дишат мигове”: „Огняна Свиленова успява да създаде атмосфера. От стиховете й преливат багри, ухания, гласове. Ето ги бакъреночервените чукари, ето ги запалените стърнища - размятали кървав пламък, ето го мириса на цветно поле - затрептял из здрачния въздух, ето ги и звънките, топли гласове на конете, които ще нощуват сред ливадите. <…> Поезията на Огняна Свиленова е поезия „женска” в добрия смисъл на тази дума. В стихотворението „Дъждът” авторката отразява няколко обикновени мига от всекидневието на работната жена: под внезапните водни пръски женските ръце бързат да приберат прането, да спасят нещо почти неуловимо -
сапунения дъх на сухи дрехи
или милувката на вятъра по тях -
детайли, чието очарование се крие в способността да гледаш на околния свят с очите и сърцето на жената. Поезията на Огняна Свиленова е подчертано женска и в стихотворения като „Създателка”, където пулсира тържеството на майчинството, където властвува дълбокото убеждение, че животът ще пребъде”.

Прибирането на прането в „Дъждът” ми напомня сюблимен епизод от съветския филм „Летят жерави” (1957), когато завърналият се от фронта войник приближава към любимата през простиращата се белота на прането.

Надя Кехлибарева не е продължила цитата още с двата (осмислящи битовия случай) финални реда. Те се врязват с ударната енергия на поанта, която „изговаря” увереното, нежното и подреждащото властване на майката над нещата от живота.

Ето цялото стихотворение с Огнянината обичайна композиция: повествователното начало и средина с „разказ” за внезапно завалялия дъжд, който отключва не естествения уплах за реално, неприбрано пране, а споменна картина за тичащата към простирния тел майчица, „наметната със старото палто”:

Заваля изведнъж.
И се сепнах уплашена
не за моето -
за някакво пране
отдавна прибрано
от дългия тел край смокините.
Мама тичаше,
наметната със старото палто,
сподирях я.
Ние с мама,
бързащи и мълчаливи,
ставахме спасителки
на нещо много леко,
почти неуловимо -
сапунения дъх на сухи дрехи
или милувките на вятъра по тях.
Или самото нежно властване на мама
покрай дърветата и мене.

Само една промяна има „Дъждът” в антологията „Богохраними” (2014) - след „сподирях я” е възсъединен стих, който с динамиката си проектира външното (природно) и вътрешното (човешко) състояние:

Дъждът се блъскаше в листата.

Огняна Свиленова притежава нежна по женски власт над думите, но нейната отзивчивост не е препятствие да разтвори сърцето си и за мажорните акорди на гражданската тематика.

Необговорен реквием на първия космонавт Юрий Алексевич Гагарин е стихотворение, построено символично като движение по вертикала към слънцето и огнено падане надолу - така като „крило на птица” (Тъжна птица. Горда птица) изгаря и незабравимият Юрий Гагарин:

От слънцето се пална
и гори
крило на птица.
Тъжна птица.
Горда птица.
Ще слезе в житото
и ще запали всичко.
Но тя достигна слънцето…

Дълго кръжа живият пламък
и вятър го разпръсна на искрици
в пладнето,
където тихи птици
с писък
и любов се вдигаха.

А ето и стихотворението „Паметник на Балванската битка”. В последните дни на месец март 1944 г. край село Балван група от Габровско-Севлиевския партизански отряд е обкръжена и разгромена в смъртоносен обръч.

Затова сигурно в символиката на паметника е включено кръговото движение на сводова дъга, от която избухва метафориката на заключителната строфа-поанта, вписана след след стенанията на одухотворената гора - изранена, пламнала, „настръхнала от безизходност”:

Купчина хора
на хвърлей земя.
Обгореният ден се задавя от дим.
Самолети - жалки властелини -
тържествуват.
Небето е чуждо.
Стене изранената гора,
продадена отгоре,
пламнала,
настръхнала от безизходност…

Човешката любов
не издържа мъчителния спомен:
огъна се и стана свод.
Един побледнял от вълнение скулптор
го вдигна над вас, непреклонни,
да ви запази.

В „Дишат мигове” младата Огняна Свиленова пристъпва „на пръсти” „по пътеките на вятъра” и пожелава да върви до тогава, докато се пукат „звезди от трепетните пъпки на дърветата”.

За мене стихотворението „На пръсти” е тръгване към неизведаното бъдеще на отредените за живот години с надеждата, че в тях ще се ражда и пребъдва синевата на добрите очаквания:

Та нощ реших да тръгна
по пътеките на вятъра
и дотогава да вървя,
додето се пукнат звезди
от трепетните пъпки на дърветата.
Тая нощ ще бъда лека сянка,
да не смутя цъфтежа,
а на измръзналите длани
ще останат
от влажния дъх на южняка
капчици бледа роса.
Дошло по ветрени пътеки,
спира в скута ми
накъсано горещо ехо
на шепотно признание.
Дърветата са сини от очакване.
И косите ми.
И полумракът.
И малките неистински звезди над мен.
По клоните се раждат истинските.

… И тръгва Огняна Свиленова по „ветрените пътеки” на годините. И подир десетилетия от кервана на времето тя ще изплаче невъзможното завръщане назад:

Сънувах ли?
И плаках,
както се плаче за детството.
После разкъсах играта
и тичах, тичах.
Завръщах се при тихия ръмеж
и залеза,
при пълните със себе си треви…

Върви и върви („Ще вървя”) Огняна Свиленова по равнинни вътрешни пейзажи, прехълцва пътем от пелинови горчилки.

Вихрят се, главоломни, табуни от вихрушки, додето наранена от тях, нейде сред полските пътища „ще хване с ръце коленете си” (великолепен пластичен детайл). „Сама сред щурците”, „в смълчаната нощ,// в разпростряната нощ” на изоставеността, на осамотеността - в съзерцание на себе си:

Ще си отидеш
като табун от вихрушки,
пилели топла слама
по полските пътища.
Ще тръгна по полските пътища
ще ме пари прахът,
разпиляната слама.
Ще вървя.
А когато изстинат и те под нозете ми,
ще дойдат звездите
и над мойто вървене ще шепнат,
че минал оттука табун от вихрушки,
главоломни, топли вихрушки.
После вихрушките станали нищо.
Ще седна сред полските пътища,
ще хвана с ръце коленете си,
и в смълчаната нощ,
в разпростряната нощ
сама
сред щурците
ще плача.

И точно тук да добавя към Огнянения поплак („както се плаче за детството”) и своето „Сбогом” на детството ни, когато си тръгваше от нас:

Това бе облакът, любима.
В трептенето на чучулига го видяхме
високо как изпълваше простора
и детството зовеше за закрила.
А ти - наведена над мене, несравнима
за моите очи. И жертвен огън
се виеше в телата на брезите.
Тогава песента, която ми нашепна,
напомни ударите на криле в стъклата.

Това бе вятърът навярно -
в следобеда горчив от нас да си отива.