Драгомир  Шопов

170 години от рождението на Иван Вазов

За Иван Вазов е писано много. Аз ще посоча някои интересни моменти, свързани с него и творчеството му, повечето от които са малко известни или неизвестни за съвременния читател

Когато през 1896 г. излиза Вазовият роман „Нова земя”, критиката се изказва твърде неласкаво за него. Някои наричат автора неграмотен писател и създател на безсмислици. В хора на отрицателите с удоволствие се включва и Пенчо Славейков, който не е преставал да враждува с Вазов. Славейков пише: „Такива натури като господин Вазова има легион. Целта на техния живот е да ядат печено агне, сложено на готова трапеза, да говорят масали, да пият наздравици за „благоденствия” и от немай  къде понякога да пишат глупави романи или антрефилета във в. „Мир”.” Вазов дълбоко  страда от охулването на романа и дори стига до мисълта да престане да пише. Но не намира за нужно да отговаря на критикарите. По-късно, след като Пенчо Славейков поставя своята „Кървава песен” по-високо от „Епопея на забравените”, Вазов споделя със свои приятели, че поемата е „мъчно смилаема, задръстена от дълги и тежки за четене и разбиране моменти. Студена, с изкуствено патриотично въодушевление.”

***

В малко познатото днес  списание „Обществена обнова” Вазов отговаря на въпроса каква е задачата на българския писател: „Писателят, разбирам в тая дума и поета, няма задача, нито може да му се възложи такава. Той е послушен само на вдъхновението си. Стига това, което пише под вдъхновение, да бъде искрено, красиво по форма и идея и главно - талантливо написано.”

***

Винаги,  когато е търсил най-подходяща дума, нужна му да я използва в стихотворение или разказ, Вазов с внимание се е допитвал до речника на Найден Геров. Веднъж с изненада открил думата „беридомница”. Казвал, че това е най-голямата и важна служба на българската жена - да събира дом, да го подрежда.

***

Ето какво пише Вазов за критиката: „Не съм бил никога против  критиката, защото никога не съм бил враг на развитието на литературата ни. Критиката, истинската, просветената критика, дето дава венеца на талантите и забвението на бездарността, е нещо най-желателно за един писател,  който уважава мисията си, който желае истината и проси светлината, която да огрее съвестта му и пътя му.”

***

През 1915 г. поетът отбелязва: „В голямата война написах голям брой  стихотворения, вдъхнати от нашите победи и от радостта на постигнатия народен блян - освобождението на Македония.” Запазено е едно писмо, което воюващите българи изпращат на поета от фронта. Те пишат: „Вашите стихотворения  ги четем с възторг и наслада. Те ни ободряват, дават ни кураж и  смелост, карат ни да вървим напред. Какво  щастие, каква гордост за България, че е родила един велик поет, който с чаровното си перо безспирно ни учи да любим своята земя, да пазим своето Отечество.”

***

Съвсем неслучайно признателните българи наричат поета „дядо Вазов”, като по  този начин изразяват своята дълбока почит и уважение към човека, който свърза своя живот с живота на народа и живя със страданията и радостите на този народ. Затова бе съвсем естествено, след  като узнават за подписването на унизителния за нас Ньойски договор през 1919 г., отнел от България Беломорска Тракия, Южна Добруджа и Западните покрайнини, покрусените българи да се отправят не към двореца, а към дома на Вазов. За тях поетът е единственият, с когото могат да споделят тежката си скръб. Вярвайки в звездата на своя народ Вазов усеща, че нищо не е в състояние да сломи неговия дух. Съвсем естествено последната му  стихосбирка от 1919 г. носи дръзкото заглавие „Не ще загине!” И на преклонна възраст поетът заявява: „Мой дълг е в края на моя жизнен път поради голямата вяра,  която имам в бъдещето, да извикам на своя народ: „Не се отчайвай! Вярвай! Работи в братски сговор със съединени сили. Да живее българският народ, да живее България!”

***

Народният театър в София е препълнен. Датата е 24 октомври 1920 г., когато по най-тържествен начин се отбелязва 70-годишнината на народния поет Иван Вазов  и 50-годишната му писателска дейност. Сред многото приветствия особено силно впечатление прави телеграмата, която министър председателят Александър Стамболийски изпраща от Прага: „Велики българино, Вие сте първият, на когото никой в България не оспорва заслугите и който заслужено се радвате на общата народна обич. Вие в новия български език и литература сте истински баща на българския народ и  сте най-достойният брат на апостолите Кирил и Методий. Без Вас аз не мога да си представя на какво бихме приличали! Вашият юбилей е същевременно тържество на културното възраждане на българския народ. Приемете моя сърдечен поздрав.” Юбилярят отговаря: „Аз видях, че земеделското правителство и камарата ми дадоха повече, отколкото ония, към които се числя и в  кабинета на които бях министър на народното просвещение. Аз съм стократно, хилядократно награден и за труда си, и за огорченията си. Никога духовното единство на нашия народ не се е проявявало в такава пълнота и сила, както сега.” След края на тържеството огромно шествие от студенти, ученици, граждани, офицери залива улиците на София и се насочва към дома на поета на улица „Раковски”. Той излиза на балкона заедно с министъра на народното просвещение в земеделското правителство Стоян Омарчевски и дълго отговаря на приветствията и възгласите на хората. Някои носят плакати със заглавията на Вазови съчинения, пеят „Тих бял Дунав” и „Питат ли ме де зората”… Вазов трепери и плаче. Когато в множеството вижда няколко опълченци с калпаците им, вдига ръце и се провиква високо: „Опълченци, здравейте! Поздравявам ви!  Благодаря за честта, която ми правите. Живейте! Да живее България!”

***

За великодушието, за голямото сърце на големия Вазов говори  и следният факт. В България са пренесени тленните останки на починалите в чужбина Пенчо Славейков и П. Ю. Тодоров. И двамата, заедно с д-р Кръстев от кръга „Мисъл”  са ревностни противници на Вазов. За Славейков вече споменах. А ето какво е написал Тодоров за поета: „Сух е този дъб. С живот в един клон остал. Виж как пътници го отминуват.”  Въпреки всички неприятности, които са тормозели Вазов и в чиято основа са споменатите писатели, той отива на поклонението в църквата „Свети Крал” на 15 юни 1921 г., което продължава цяла седмица.

***

Вазов умира на 22 септември 1921 г. Както разказват близките му, той седнал да обядва и издъхнал на стола без никаква болка. Сбъднало се неговото желание да си отиде ненадейно, без страдания. Точно по това време един от братята на писателя съгледал през прозореца по улицата да вървят Елин Пелин и Йосиф Хербст. Повикал ги. Те са били първите, извън роднините, които са видели мъртвия поет. На опелото в църквата „Света Неделя” са говорили Стоян Омарчевски и Михаил Арнаудов. Един от многото писатели, придружили покойника до последния му дом си спомня, че преди да хлопне капакът на ковчега, едно борово клонче от близкия висок бор паднало върху лицето на Вазов. Дали това  клонче не било израз на последна благодарност към великия поет, чието първо стихотворение се казва „Борът”?

***

Йордан Йовков пише за Вазов: „Всеки ред от него е носен от висок морал, от национална гордост и от едно благородство, които правят всичко у него значително и приемливо.” Но аз си задавам трудния въпрос - достойни ли сме за този велик човек? Струва ми се - не! След 9 септември 1944 г. недорасли критици, пришпорвани от камшика на партийната догматика са ровили безмилостно нивата на българската литература. Стигнали са до Вазов, отрекли са го, лепнали са му етикета „великобългарски шовинист” и със задоволство са го изхвърлили от литературата. Във времето на непочтения и сбъркан преход от последните вече тридесет години писателите на ясла при милиардера Сорос заявяваха без свян и морал, че Вазов е старомоден, едва ли не излишен и пресмятаха с цинична откровеност колко килограма тежи творчеството му, сякаш то е някаква стока. Един бивш просветен министър беше напънал хилавите си мускули, за да изтръгне от учебниците Вазовото „Аз съм българче”. Няма да спомена името му, защото не искам петно да замърси чистотата на листа ми. А преди месец-два някоя никоя се зае, горката, да „преведе” от български на „разбираем” български „Под игото”. Ужас! Нека да кажа на цялата гвардия от проспериращи неграмотници у нас, които не знаят, а вероятно и нямат желание да научат какво пише за безсмъртната книга на Вазов големият френски славист Луи Леже, който посещава България след потушаването  на Априлското въстание и издава няколко книги за България и славянството. Ето какво четем у Леже: „Под игото” заема в южнославянската литература също такова славно място, каквото заема романът „Война и мир” в руската литература.”

***

Преди време бях неприятно изненадан от статията на професора от Софийския университет Никола Георгиев, озаглавена „Краевековно зачеркване”, появила се през 2000 г. Тази творба на Георгиев не е нищо друго, освен една ожесточена стрелба по Вазовото стихотворение „Двайсетий век”. С отблъскващ поради своето дребнотемие педантизъм, авторът пише излишно подробно за първообраза на творбата и за някои промени в текста, извършени от Вазов, нещо съвсем естествено за поет, който се  стреми написаното от него да бъде точно  и прецизно. Но тези промени за Георгиев са „пряко казано конюнктурни”. Оттук следват много мъдрувания и едно изненадващо „откритие”, което цитирам дословно: „Усилията на Вазов да пригажда стари произведения към нова конюнктура си  струват изследването и дано се намери работлив и почтен млад човек да свърши тази работа. Готов съм да му предложа и заглавието върху изследването, ако бях го написал аз: „Авторските промени в произведенията на Вазов като историко-политически ветропоказател”. Вероятно тези глупости амбициозният професор е писал в условията на някакво упорито умопомрачение. Но той не  спира до тук. Пише, че „литературното и гражданското поведение на Вазов можем да определим като съобразително”. И още, забележете - че понятието народен поет е „така смътно, както и понятието национален идеал”. Спокойно вече можем да се запитаме как е възможно професор по литература да демонстрира толкова отчайващо невежество!  Не знам дали той е писал  стихове, но вижте как се гаври с Вазовото „Моите песни”. То е познато и обичано от всички. Ще посоча само какъв свой вариант Георгиев дава на първия куплет. У Вазов той звучи така:

И аз на своя ред ще си замина,
трева и мен ще расне над прахът.
Един ще жали, друг ще ме проклина,
но мойте песни все  ще се четат.

А ето варианта на Георгиев:

И аз на своя ред ще си замина,
и може и сълза да се пролей.
Един ще жали, друг   ще ме проклина,
но всички ще ми честват юбилей.

Чувствам се длъжен да отбележа, че Георгиев определя Вазов, с ирония, разбира се, като „поет на всички времена и всички режими”. И нека пак да го цитирам: „Тъжното в тази неизбежност е, че тази казионщина отблъсква българите, особено младите, от творчеството на Вазов. Слава Богу, че подобно нещо е немислимо да се случи с един Пенчо Славейков.” Ето, почва да  става ясно откъде носи вода за своята нефелна критическа воденица Георгиев. Той бъбриво подлага на жестока дисекция едва ли не всеки стих на „Двайсетий век”. За да ни убеди в дълбочината на своите „открития”, без да осъзнава в  каква жалка роля се натиква, отбелязва: „Вазов е удостояван и удостоен с още една титла - патриарх на българската литература.” И произнася следната поредна нелепост: „Ако искате да унизите една национална литература, обявете, че тя си има патриарх, пък бил той и Вазов.” Тук вече оставам безмълвен. Може би разбирате, че възникват много въпроси при четенето на професорските словоблудства. Много въпроси! Те бяха у мен, когато публикувах аргументирана статия за тези словоблудства. Тогава професорът беше жив, но отговор от негова страна не последва. За мен обаче не е без значение още нещо простичко, съвсем човешко: Вазов е посъветвал проф. Иван Шишманов да прочете неговия „Двайсетий век”, за да види колко много неща, свързани с бъдещето на България, е предвидил: „царуват неправди”, „дрънчат нестрошени окови”…

***

Всичко, което съдбата е стоварила върху плещите на великия сопотчанин, е причина да напише: „Животът е борба, тя е още по-остра на попрището, дето се състезават умовете, талантът и честолюбията. А литературните нрави у нас не са прекалено нежни.”

***

В последните години се навъдиха много автори със съвсем скромни възможности, които не признават никакви авторитети и са готови, както го и правят, да отричат всичко българско.  Искам да им  кажа да си отворят запушените уши и да чуят силния глас на Иван Вазов,  който годините не успяха да заглушат: „Бъдете българи, синове на своя народ. Чувствайте и пишете на български. Черпете вдъхновение не от чуждите души, а от българската, от богатата  и здрава българска душа. И разкрийте ни я, осветлете я. Засявайте в девствената й почва заедно с почитта към родното и благородните семена за любов към доброто, към истината, към човека и тя ще ви се отзове с благодарност.”