Александър Божинов

В хубаво лятно подир пладне, преди една година, го венчахме и в кишав януарски ден го погребахме. В хубавите четиридесет и три години на своя живот, почти без боледуване ни напусна.

Ако за някого се казва: „Когато го загубим, ще го оценим” - за Иван Генадиев можем да кажем, че напълно го бяхме оценили още през живота му - и като писател, и като другар, и като човек на службата.

И ако не получи всеизвестно име на поет, на писател, това беше не защото беше по-слаб в дарованието си от много други, но защото го покриваше една скромност, твърде чужда за времето, в което живеем.

И службата си в Дирекцията на печата изпълняваше със същата скромност, без болезнения стремеж да изпревари някого, или да замести някого.

Когато Ив. Генадиев беше още студент, а аз редактирах хумористичния „Българан”, той идеше при мене да ми предаде някакво „съчинение”, както той се изразяваше, но така срамежливо, плахо, пристъпяше , като че имаше да отговаря за някакво лошо дело.

На другарските маси Иван Генадиев заемаше всякога средата и песнопевецът сладкогласен беше пак той.

Изумителна силна музикална памет имаше - цели оперетки и опери знаеше наизуст. „Царицата на чардаша” пееше от начало до край безпогрешно.
И много други благородни и боговдъхновени страни имаше тоя наш великолепен другар.

И все пак някаква тъга премрежваше неговите големи очи, без да я повери някому някога.

На ул. „Цар Крум”, към бул. „Патриарх Евтимий” той притежаваше един малък апартамент от две стаички и други дреболии. Там му беше ергенското и после семейното гнездо. Стените са украсени с оригинални рисунки, скици и карикатури от наши художници.

И в кухничката му имаше окачени някои работи от по-незначителни майстори. Случило се, че един ден един от тези майстори бил поканен на чаша кафе от любезния домакин и видял своето произведение окачено в кухнята. И между него и Ив. Генадиев се завел тоя разговор:

- Ааа, и моето произведение си окачил на стената - направил си ми честта.

- И заслужаваш я - отговорил Ив. Генадиев.

Когато ми разправяше тая работа, смееше се от сърце.

Аз запазвам за него един спомен за отличен гражданин, благороден другар, сърдечен събеседник, даровит и примерно скромен човек.

Неговата памет е скъпа за всички нас, между които той винаги е бил един от най-обичаните.

——————————

в. „Вестник на вестниците”, бр. 127-128, 8 януари 1941 г.