Светозар Казанджиев

Мнозина смятат, а той е убеден, че Виевската фолклорна група е лице на Родопите. Чрез нея звучи автентичният глас на родопската песен. Този глас е запазената й марка и четири десетилетия я държи на върха.

Групата е обичана от всички почитатели на българската народна музика. Създадена през 1977 г., тя носи името на с. Виево, Смолянско, родното място на нейния основател и ръководител, акордеониста Емил Узунски, както и на повечето от членовете й.

След четиридесетгодишна концертна дейност у нас и в чужбина, Виевската фолклорна група продължава да е най-добрата в Родопите. Освен Узунски, в състава й влизат: Тодор Панайотов - кларинет, Манол Радев - саксофон, Росен Ешпеков - гайда, Петър Христев - клавир, и Живко Михов - ударни инструменти.

През годините солисти на групата са били Веселин Джигов, Росица Пейчева и Тинчо Севдалинов. Днес продължават техния път по-младите им колеги: Нели Узунска, Димитрия Николова и Стефан Мерков.

В песните на Виевската група звучи не само гласът, звучи просторът и красотата, звучи духът на Родопа. Хората изтръпват от вълнение, когато ги слушат. Без никакви усилия те разпознават гласа на магьосника Веселин Джигов, на очарователната Росица Пейчева, на Тинчо Севдалинов и Нели Узунска…

Гласът им се лее като родопски звън и изпълва с радост млади и стари. Виевци са сред първите лауреати на надсвирванията в Кюстендил (1987), в Стамболово (1988), на Рожен (1998)…

Те са концертирали в Англия, Австрия, Чехия, Русия, Гърция, Италия, Сърбия, Турция, Испания… Изкуството им кара хората да се гордеят, че са българи, независимо къде се намират, че имат в наследство това уникално и безценно имане - българския фолклор.

Виевската фолклорна група има богата дискография. Студийните албуми, дисковете и компилациите са издадени в огромен тираж.

Само поредицата „Родопски звън” съдържа 20 албума, освен тях във фонотеките има още редица сборни и юбилейни издания. Всички са дублирани с видеоварианти. За концертите да не говоря, заявките прииждат като лавина.

Сигурен съм, че градовете в България, които не са тропали хора по своите площади под ритъма на Виевската група, се броят на пръстите на двете ми ръце.

Работейки усилено, подмладявайки артистичния си състав, и най-важното - попълвайки с песни репертоара си, групата крачи уверено към своя половинвековен юбилей (2027).

Когато тя се ражда, Емил Узунски е на 20 години, а когато ще навърши 50, той ще е на 70.
Емил е роден на 14 август 1957 г. в с. Виево, Община Смолян. Дядо му, по майчина линия, е първият гайдар в селото, а баща му Анастас - първият акордеонист. Любовта му към акордеона иде по наследство - от най-ранното детство.

Тя е разпалена от майсторлъка на таткото, изпълвал къщата с песни. Но понеже било рано за истински акордеон, Емил майсторил своите от хартия и имитирал баща си.

Дори и подпявал: „Да знаеш, майчо, да знаеш, каква съм мома загалил…”. Но погледът му не слизал от „чудото” на баща му с 48 баса - голямо и лъскаво - истински акордеон.

Едва петгодишен, Емил получава първия си инструмент - с 12 баса. Радост невиждана! Но за да е тя още по-зашеметяваща, таткото му показва една песен, която малкият научава до вечерта. И след това не може да му затвори устата.

В училище влиза способен да свири и веднага го включват в битовата група - да акомпанира на певиците и … на себе си. Без него нищо не ставало - нито забава в прогимназията, нито празник в селото.

Когато е в пети клас, баща му му дава своя 48-басов акордеон, а за себе си купува нов - „Скандали”. Нали сте чували: „Любовта е по-силна от живота”. На общинския преглед на художествената самодейност в Баните младокът печели първа награда. Веднага из Виево плъзва мълва - „Малкият музикант с големия акордеон е голяма работа”.

Понеже музиката и славата вървят ръка за ръка, какво чули или нечули, в село пристигат Константин Шопов, основател на Детско-юношеския фолклорен ансамбъл „Орфей” (ДЮФА) - Смолян, и Манол Тодоров, утвърден фолклорист от столицата. Идват за Емко. Те обикалят окръга, събират млади певци, танцьори и свирачи за ДЮФА.

Късмет! Бъдещият виртуоз това чакал. И съвсем навреме, защото е завършил VІ-ти клас, а в Детския ансамбъл приемали от VІІ-и. Родителите му с едната дума дали съгласие и Емо потегля с първия випуск на ансамбъла (1970).

Тук обаче акордеонът не е на почит. Дават му кавал и като кавалджия свири в оркестъра. Но все пак и за първата му любов има запазено място в сърцето - става корепетитор на танцовия състав и на всяка репетиция разпъва акордеона.

„В Детския ансамбъл се отвори пред мен вратата към широкия свят на изкуството” - ще признае по-късно порасналият Узунски. И понеже тогава е бил нисък - не че сега е много висок, а акордеонът затулвал юношеския торс, под него се виждали само обувките му, а над него - главата. Картинка и половина!

На всички е било ясно, че пъпът му е хвърлен в някой народен оркестър, затова нямали колебания, когато Емил казал, че следващата спирка по пътя му е Националното училище за фолклорни изкуства „Широка лъка” (НУФИ).

Анастас Узунски пали „ИЖ”-ето (марка мотоциклет от времето на социализма), Емил сяда зад него с акордеон на гръб и политат към Долината на чановете, така е известна Широка лъка в миналото. Днес всички й казват „Долината на песните, хората и гайдите, средище на българщината, огнище на просвета, култура и родолюбие…”

Приемат го в училището без колебание и как иначе, когато талантът му преливал отвсякъде.

НУФИ е събрало в себе си целия колорит, свежест и дарования на Родопа, Пирин и Тракия, а с. Широка лъка е песенната столица на Орфеевата планина.

От 1 септември 1971 г. тя звучи с гласовете на младите музикални надежди, чиято мисия е да съхраняват самобитното творчество, което блести не само в старата родопска архитектура, а звучи в ручилата на гайдите, в поетичните песни, били винаги опора и вдъхновение на българския народ през вековете.

На 15-и септември 1973-а Емил Узунски постъпва в Музикалното училище, в специалността „Кавал и пиано”. Още на първата родителска среща учителите съобщават, а по-късно и сам той си признава, че не е бил от най-прилежните ученици.

Но без никакво съмнение Емо е сред най-добрите инструменталисти. По пиано, солфеж, хармония и ритъм има отличен успех, а по математика, физика, биология и история едвам скърпва по една тройка.

Станал нотно грамотен, усвоил кавала до нужното за възрастта му ниво, Емил не спира заниманията си по акордеон - неговата първа и най-голяма любов.

За да не пречи на останалите музиканти и да не дразни учителите си, той се заключва често в банята на общежитието и часове препуска по клавишите на своя 48-басов „жребец”.

Когато на всички им писва от нахалния музикален „джигит”, Марко Куртев - зам.-директор на училището, получил не една и две жалби срещу виртуоза от Виево, на мига го изхвърля от банята.

„Но сърце чалгаджийско не трае”, огражда си едно стайче от картон на тавана на същото това общежитие и по цяла нощ композира и свири - близо до гълъбите и звездите.

В IХ клас, на изпита по пиано, за да представи своите вариации по народни песни, а не по класическите пиеси, моли четирима свои съученици да изправят пианото, а той да импровизира върху клавишите като на акордеон.

По този начин показва какво може като композитор и като интерпретатор. Вариациите са оригинални, свои, нечувани. Ала вместо отличен, даскалицата по пиано му пише слаб „две” и предлага на Педагогическия съвет да намали поведението му.

Заради двойката по пиано, „изпросена” по най-оригиналния начин, Емил повтаря ІХ клас. Но всяко зло за добро! Когато на 1 септември 1975 г. пристигнал Тодор Живков в Широка лъка, за да открие училището, предварително се осведомил за учителите, за учениците, за обучението, за най-даровитите и най-артистичните.

Научил и за „малкия виртуоз от Виево”. Преди церемонията по рязането на лентата и умопомрачителния концерт, Живков помолил да му извикат „малкия „кардионист” от Кутела”, понеже оттам имал свой дост (приятел).

Акордеонистът отишъл при Първия леко насърден. „Другарю Живков, Мазан Метю е от Кутела, аз съм от Виево!”. Вождът се усмихнал и го попитал: „Какво ще е това Виево, хубавецо, когато го няма даже на картата?” „Село, другарю Живков, моето родно село!” - държал се нахакано акордеонистът. „Чудесно, моето момче! Ти трябва да свириш така, че заедно с теб и то да стане световно известно!”

Тогава, в онзи празничен ден, Тодор Живков неволно предрекъл името на бъдещата Виевска група и й станал „кръстник”.

Наистина, по-късно Емил кръщава своята група на името на родното си село и така го вписва не само в географската карта на страната, но и в сърцата на хиляди хора у нас и в чужбина.

„В Музикалното училище, когато бях разкрил почти всички тайни на звукоизвличането от инструмента, реших да си изработя свой стил на свирене, който да не прилича на никой друг, но да си е родопски. Исках, когато хората чуят моето име, да казват: „А-а-а, да.., това е момчето от Родопите!” Дано съм успял да го постигна за 40 години на сцената”.

Като повтарач в ІХ клас, Емил имал много свободно време и решава да го използва рационално. Сформира група от гайда, кавал, тамбура, тъпан и акордеон, кани две певици - Роза Георгиева от Неделино и Елена Овчарова от Стърница, и тръгват по участия.

Всяка вечер той ги води на свирене във „Воденицата” в Стойките (битово заведение в реката, което в момента не съществува). В джобовете им прошумяват пари, а в моженето - увереност.

Самоволният творчески ангажимент на музикантите и влизането им по непозволен начин в общежитието в среднощ стигат до ушите на директора на музикалното училище и Емил е изключен от пансиона.

„Това не беше болка за умиралка, - споделя с усмивка Узунски. - Излязох на квартира, имах пари, можех да си го позволя”.

При второто идване на Тодор Живков в Широка лъка, преди половин век, завършващият музикант се представил на Тато, напомняйки му за съвета преди време и поискал съдействие да си купи нов акордеон.

„Той ме погледна другарски, почуди се, па го и изговори: „А бе, кой може?.., сети се и ми написа бележка до управителя на Централния универсален магазин (ЦУМ) в София, подаде ми я и ме потупа по рамото. Отидохме с баща ми в София и станах собственик на „Велтмайстор Ступита” - италианска машинка, която пазя и днес у дома” - разказва с гордост Емил.

Още преди да завърши петгодишното си обучение в НУФИ, той вкусва от артистичната слава и от неистината, че музикант къща не храни. Участва в сватби, свири в Пампорово, посещава редица села…

Заради покълналата известност е изпратен войник в Смолян. На петия ден от влизането в казармата ротният командир Любен Петров го пуска 2 дни в отпуск, за да донесе „Велтмайстор”-а от Виево. И се почват едни свирни, едни офицерски запои - „Майка плаче, грамофон свири”.

Тогава, по време на службата на Емил, откриват Дома на народната армия (ДНА) в Смолян - идеална възможност за реализация на младия „дихател”. 22 месеца от службата му минават в Дома.

И днес във витрините на фолклорната слава стоят „на стража” златните медали и грамотите от републикански фестивали и конкурси на войнишката самодейност, спечелени под ръководството на Емил Узунски. Докато е фактор в ДНА-то, той създава Виевската фолклорна група.

За 40 години тя е издала 32 албума с над 600 родопски песни, събирани от селата по поречието на Малка Арда, от Неделино и Златоград, Давидково и Манастир, от Лъки и Кутела и всичките са регистрирани в Министерството на културата.

Впоследствие групата става член на музикалната империя „Пайнер”, а телевизията й поема рекламата на музикантите от Виево. Емил Узунски е автор на повече от 120 парчета и отсвири, композирани лично от него.

По някое време го „ухапва” конска муха и той решава да кандидатства в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив, за да има диплома за висше образование в джоба.

Пък и ректорът на академията, академик Милчо Василев, е негов личен приятел. Узунски става студент, но за месец, месец и половина. Две дини под една мишница се оказват непосилни за него.

„Времената бяха други. Хората се женеха, не си играеха на „джендъри и мендъри”. Групата имаше по 8 сватби на месец, по 2 концерта и по още 3-4 свирения на различни места. Маршрутът ни започваше от Смолян и стигаше до Ловеч, от Ивайловград - до Монтана. Не посмях да жертвам колегите, затова вързах дипломата за висше образование на „кладата” и задянах акордеона. В живота има важни, по-важни и най-важни неща. Ръководителят е длъжен да знае това!”

В началото солисти на групата са Роза Георгиева и Йордан Узунски (чичото на Емил), а малко по-късно се присъединява към тях и най-пивкият, най-мощният глас на Родопа - Веселин Джигов (Джигата), който ги следва 15 години.

На един фестивал във Виена публиката полудява от неговите разтърсващи песни. На другия ден вестниците написват: „Снощи Виена бе озарена от Родопския Павароти”.

„Знам, певец като Джигата се ражда на 100 години веднъж. Дай Боже, те да са минали и скоро да се повтори - казва със съжаление Емо. - Когато смъртта изпиваше последните звуци от душата му, на негово място дойде Тинчо Севдалинов - достоен заместник, със свой почерк в пеенето”.

През 1988-а г. в Стамболово, на надсвирването на сватбарските оркестри, Виевската фолклорна група „тушира” 200-та претенденти за слава и прегръща голямата награда. Виртуозите са свирили на български сватби, на фестивали и концерти в Германия и Македония, Испания и Турция.

На един от съборите на Рожен, който още си беше фолклорен, групата свири 7 часа нон-стоп и направи най-голямото хоро на поляните, достойно за Гинес.

- Емиле, спри малко - моля го - уморих се от факти. За четиридесет години четиридесет дни можеш да ми разказваш, стига. Разкрий някоя случка, накарала те да се заливаш от смях или да криеш очите си заради това, че си мъж.

- Готово - готов е Узунски, - отиваме още в петък на сватба в с. Устина. Булката е от Кричим. В събота ставаме рано, тръгваме да я вземем, а в селото всички са кимни-кахърни, като мушкато, залято с топла вода. Младоженецът - по-нисък от тревата, а майката и бащата - черни като пънчуги. Питаме ги какво става, а те: „Булката е избягала!”.

И в Бургас преживяхме подобна история. Преселници от Неделинско избрали супер луксозно заведение, поканили най-страхотната група за веселба, всички накипрени, а булката с лъжичка да я изпиеш. Сватбата върви по ноти, народът вика „горчиво”, младите се целуват, плискат наздравици, кумът и кумата сноват из ресторанта като министър-председатели, а родителите - като велможи…

Неделинска приказка от Хиляда и една нощ. В 15 часа, когато тържеството се е завихрило на три ката, като хоро на площада в Неделино, пред входа на заведението спира такси.

Булката изтичва навън с бели обувки в ръце, обръща се да ни погледне за сбогом, отваря вратата му и … дим да я няма. 300 сватбари, барабар с нас, Виевската фолклорна група, гледахме с пръст в уста. И плакахме. Даже и ние. Да продължавам ли?

- Само още един - съгласявам се.

- Отиваме на сватба в Ксанти. Нали знаеш, че съм и жител на гръцкия град? -Не знам - отвръщам му. - Пък и няма значение.

- Една нашенка от Смолян е завъртяла главата на тамошен коцкар - възстаричък, но с много пари и имоти. Представила му се за „неразпечатвана”, демек за мома, и докарва работата до брак. Пристигаме и какво да видим - разпознавам другарката, на която сме свирили преди 30 години на сватбата й в ресторант „Родопи” в Райково (квартал на Смолян). Тя тича при мен и шепти: „Емчо, да не джукнете нещо. Тука съм „вода-ненапита”. Разведох се с бившия, децата и внуците ми са в Испания, а новият съм го вързала с „памучен” конец”. - „Евала”, поздравявам я и надухме „чалгията”. Свирихме, викахме „горчиво” и „кала, кала”, взехме си парсата и на другия ден - обратно в България… Доволен ли си? - пита Емил, с чувство, че ми е доверил класифицирана информация.

Емил Узунски е човек със самочувствие, знае две и двеста. Само като видях акордеона му „Скандали супер 6″, какъвто е имал и легендарният Борис Карлов, с клавиши от слонова кост, а не от найлон, паднах под масата.

Затова, когато казва, че „Виевската фолклорна група е лице на Родопите”, аз му вярвам. Това е точно така. Повече от двадесет и пет години организирахме заедно празници на градове, на общини и села и навсякъде групата е гвоздеят на празничната програма - подготвена професионално, дисциплинирана, коректна, отдава се на сто и над сто процента в свиренето. (На всеки концерт Емил сменява по няколко ризи, залепнали на гърдите му от акордена).

Солистите са перфектни - грим, накити, облекло, обувки - всичко е като от модно списание. Точно заради това кметовете на общини и организаторите на празници и веселия ги предпочитат пред останалите.

И как иначе! Кой не иска да чуе „Искат ме, мамо, двама ергени”, „Поспусни са, Шар планино”, „Стани ми, майчо, откачи мояна ситна байламо”, „Яно ле, Янке ле”, „Тодю, лелин Тодю”, „Пусти солунски ергени”, „Мари, Дамяно”, „Димитър мама думаше”, „Дуйни ми, дуйни бел ветре”, „Петлине пеят, любе ле”, „Мале ле, стара майчинко”, „Българи глава вдигнали”, „Префоркало е пиленце”, „Да знаеш, майчо, да знаеш”, „Девойко мари хубава, сипи ми вино да пия”, „Защо си дошъл, юначе” и още колко ли родопски, български народни песни, излезли от рамката на времето, превърнали се сами във време.

Август 2011 - Април 2019 г.