БОРЕЦЪТ
Из „Литературни очерки и бележки” (1917)
Нашата буржоазия много скоро „поумня” и почна да се плаши от борците за националното ни освобождение, като твърде революционни, а особено от Ботйова. Тя или го замълчава, или го представя за покаен грешник - за социалист, който се отърсил от младежките си „утопии”. И въпреки това строгият силует на Ботева се обрисува на кървавия фон, дето плющят знамената на социализма; неговата излята от един метал фигура, от младия автор на „Хайдути” до диктатора на Радецки, се въззема като непреклонен ратник за социална правда.
По собственото му признание, негови учители са били Фурие и Прудон. Той би могъл да прибави: и Чернишевски. „Всяко правителство е заговор против свободата на човечеството” - протестира той против класовата държава. А против частната собственост той сипе язвителната подигравка: „Между моите пари има и чужди, но те, понеже крадени, са моя собственост”. Ботев вярва, че от проливаните „кърви, пот и сълзи” следва еволюцията на държавните форми: от монархията - конституция, от конституцията - република, за да се достигне неговият идеал: републиката да премине в комуна.
Лазар Йовчев, тогавашният редактор на цариградското списание „Читалище” и по-сетнешен екзарх, пишеше за парижките комунари: „Бог да пази земята ни от подобни човеколюбци! Космите ни настръхват от прочитането на свирепите им дела, които ни припомват най-жестоките времена, през които е минало клетото човечество” и пр. Буржоазният печат в целия свят бе се обърнал на клоака за опетняване на комунарите. Но Ботйов не се подвоуми да вземе под горещата си защита парижките борци и мъченици:
„Кълнете комунистите, че съсипаха столицата ви и измряха с разбойническите за вас думи: свобода или смърт, хляб или куршум! Плюйте на техните трупове и на труповете на онези жертви на цивилизацията, които сте прегръщали и прегръщате в лицето на жените си, на сестрите си, на майките си, а днес наричате бесни блудници, защото имаха още сила да се хванат за оръжието и избавят от вертепа на разврата! Хвърляйте кал и камъни върху гроба на Думбровски (генерал на комуната), защото не стана слуга на някоя коронясана глава, а поборник на велика идея, на висока цел, и с гърди се опря на предателите на Франция и на виновниците на толкова злочестини в човещината”.
И по-нататък:
„Христианството има своите мъченици, дорде нарече роба „син божий, син человеческий”, има ги и революцията, за да „направи скитника гражданин”; има ги и социализмът, който иска да направи човека повече от син божий и гражданин - не идеал, а същ човек, и от него да зависи градът, а не той от града”. Христианството, революцията и социализмът - монархията, конституцията и републиката - те са си фактове и епохи исторически, които ще отрече само тоя ум, който не признава прогрес в человечеството”.
Защищаващ парижкия пролетариат, Ботев нямаше ясно представление за историческите задачи на пролетариата като класа. Той ту смята пролетариата за „страшна язва върху тялото на английския народ”, ту предвещава, че „гръцкият народ рано или късно ще се преобърне в спекулативен пролетариат”. По примера на руските народници, той възлагаше своите упования върху закъснелите форми на производство, и произвеждаше селската задруга, а с нея и еснафите, в зародиш на очакваната комуна:
„Нашият народ (и другите славяни) има свой особен живот, особен характер, особна физиономия, която го отличава като народ; - дайте му да се развива по народните си начала, и ще видите, каква част от обществения живот ще развие той; дайте му или поне не бъркайте му да се освободи от това варварско племе, с което няма той нищо общо, и ще видите, как ще той да се устрои. Или не видите семето, зародиша в неговите общини без всякаква централизация, в неговите еснафи, дружества, мъжки, женски и детински?”
Това схващане се нагаждаше към бакунизма, оная смес от анархизъм и марксизъм, която господствуваше тогава в средата на руските революционери и последовател на която бе самият Ботев. „Руските социалисти в Лондон и Цюрих”, пише той на Драсова, го викали да им стане „комисионер”.
За германската социалдемокрация той споменува два пъти в своите хроники. Веднъж, за да съобщи за готския обединителен конгрес през 1875 год.; втори път, месец по- късно, той констатира, че „никъде социализмът се не разпространява така бързо, както в Германия”. Обединението на германската партия го навежда на мисълта за нейното засилване, която той изразява във въпроса: „кога ли ще обърне г. Бисмарк внимание и на това?”
Две десетилетия след смъртта му светкавично се разнесе из цяла България слух, - един арменски заточеник уж казал, - че Ботев бил още жив в Диарбекир, че бил на път да се завърне. Мястото на неговото убиване постоянно се мени: от Веслец на Милин Камък, оттам на Вола, от Вола - на Околчица. Неговият труп, красивата му горда глава, войводското му облекло - не са нийде видени. Нали - „тоз, който падне в бой за свобода, той не умира”? И слухът, че Ботев е жив, намери богата почва. Защото - той беше борец!
„В главата му не се виеше паежина, а стягаше мозък; в гърдите му не се плакнеше жабунек, а тупаше сърце; в жилите не лиги течаха, а кръв!”.
