ЗЕМЯ
Щом се изкачихме над превала, пред нас, в дола, се разгърди цяото село, легнало като огромно животно, дишащо мъка, примесена с лъх от примляскано сено.
Рътлини без остри очертания и няколко хълма ограждаха малкото поле около селото. Черни угари, нагънати на дълги, безкрайни пояси, прехвърляха височините като огромно расо на свещеник. Очите неволно се плъзгаха от брезда на брезда, от синур на синур. Черната мазна почва, изпълнена с тлъстините на божията благодат поглъщаше и задържаше погледите.
Маслените буци, нахвърляни като огромни шарила от четката на велик художник, приковаваха очите властно.
При входа на селото колата затупка върху каменния път. Млада жена с бръчки от дълги и тежки години на преждевременно страдание вадеше вода от ведрото на кладенец с грамаден пърт, прикован на везна.
Тя погледна, премери с очи градските ни лица и когато колата зави в тясната уличка, отново с примирение продължи своята работа.
Почернели, с тъмно обгорели лица дечурлига налетяха на пътя като рояк врабци, изскокнали нейде из някой двор и заопулиха бистри очи.
Колата прошумя из селото и спря пред къщата, гдето стопаните ни очакваха от дълго с радост.
Седнахме, почерпихме се с първата чашка сливовица за добре дошли. Почнаха се безкрайните запитвания за род и потомство.
Пред нас изскокна един нов мир, обхвана ни изведнъж и ни притегли в своите скрити и непознати кътища, за да го видим и и разберем.
Другия свят, който бяхме оставили в града, бе изчезнал, като че ли никога не е бил.
- Пий - каза вуйчо Ангел. - Ракията подкрепя силите.
Пиха всички с наздравици и благопожелания.
- В тая къща - продължи той - какви ли не веселби са ставали; веселили сме се щом можехме. Не остава на човека друго на тая земя освен да се весели, за да не мисли за лошото. Да пей, да играе, защото всичко останало е мъка.
Вън вечерния здрач хвърляше първите нежни нишки на своята огромна мрежа. Отдалеч приближаваше звъна на клопотарче.
Разговора мина на зигзази през много теми, ту пропит с въодушевление, ту изпълнен с жал по миналото. Когато настроението се повиши значително, Юрдан извика:
- Попейте ни песни от тукашния край.
Запя младия Пеню. Глас силен, бушуващ, необработен още, но искрен и неподправен с никакви изкуствени извивки. Със замаха на самобитен артист младежа се провикна:
„Главила се малка мома,
малка мома Иринка.”
Няколко души пригласяха на песента за младост и любов.
Поискаха втора песен. Пеню се изправи, изпъчи гърди, дигна глава и с всички гърди запя: „Турци са минали Бели рът…”
Звуковете извиxa в страшен напън. Oтскачаxa no стените, блъскаха са един в друг, увиха се около всички нас и изхвръкнаха буйно навън в нощта като повици на скрита, сподавена мъка. Затаения дъх на слушателите ги ловеше с трепет. Възторга на младия певец се смеси с живата картина на далечното робство. През тъмния зев на прозореца нахлуваше дългата редица от страшни години.
Пет, десет, двадесет минути продължи песента и никой не посмя да приглася.
Лицата на всички бяха застинали в благоговение пред жертвите на робството, за тях разправяше песента, техните очи гледаха през прозореца.
Когато свърши Пеню, дълго мълчание изпълни стаята.
Вуйчо Ангел заговори пръв:
- Нали ви казах, много сме се веселили, но и много плакали. Чухте какво казва песента. Tая къща е виждала и веселби и кръв, много кръв. Ей тука на пруста е заклана баба Тяна.
Глътките на сливовицата преминаха изтежко през гърлата ни.
„През петдесет и девето лято турците нападнали откъм Сеймен. От селото всички избягали в гората при Длъгия - нея сега я няма - но тогава била голяма и гъста, скривала целия свят. Останали само старците, останала и баба Тяна - 92 годишна била тя. Не могла да се движи. Тате мислил, ча никой няма да я закачи, те я оставил, не я взел със себе си. Турците дошли, изгорили хамбаря, ограбили всичко и започнали да мъчат баба Тяна, да каже где има скрито гърне със жълтици. Понеже тя наистина не знаела, мъчили я, изтръгнали езика й и я заклали.
Набучили главата й на оня върбалак отсреща и тя увиснала на белите коси. Люляла се от вятъра и кръв капело от нея. Когато нашите се върнали, откачили я и я погребали заедно с тялото по християнски. И много други стари заклали турцит тогава, де кого, завърнат.”
Вечерта дълго на можах да заспя.
Пред мен се премяташе всичко това, що бях чул да се разказва. Увисналата глава на нещастната ми прабаба изпълняше нощта като страшен призрак.
Станах, наметнах се и отидох на прозореца. Небето бе тъмно-зеленикаво със звезди, насипани по него като майски бели цветя. По земята, обляна от лунната светлина, се бяха разпростряли дълги тънки сенки на нощните бдители - дърветата. Тяхната мрежа беше хвърлена нашироко в двора. А между нея се движеха виденията на сълзни очи. На рида угарите още по-черно маслени се въплътяваха в хоризонта. Трепет от дишането на някакъв огромен бивол косеше там.
Погледа се заплиташе във върбалака - също като през петдесет и девето лято - рошав и разчепкан, влажен и стенящ. А в листата човешка глава.
На другия ден ходихме на извора.
- Това е Хисаря - започна пак вуйчо. - Тук е убит чичов попов Матей. Застреляли го за нищо, защото е бил българин.
При извора починахме доста. Hа връщане поехме пътя за селото отвъд, през Висока поляна. Когато се изкачихме на билото, забелязах:
- Това тук място прилича на безкръстно гробище.
Очите на вуйчо питаха:
- Да разправям ли пак?
Кимнахме с глави.
- И тук са клали българи през седемдесет и шесто лято.
Млъкнахме. Стъпките туптяха по пътеката като тежки удари на връщащи се от погребение. Занаслизахме към селото.
Площада пред църквата бе изпълнен с моми и момци. Играеше се хоро. Такова хоро са играли майките и бащите, дядовците и бабите, прадядовците и прабабите ни от векове.
Гайдата грабеше със своя писклив глас и отнасяше надалеч в миналото. То нахлуваше изневиделица и мрежеше погледа.
Отзад високата топола гледаха очи. Очите на всички заклани от турците. Нещо се промъкна през играчите и се спря в средата зад гайдаря. Главата на деветдесет и две годишната баба Тяна.
А гайдата се издуваше в хоровод на сподавена болка, нейния глас минаваше през кървави глътки.
Hа третия ден напуснахме селото. Връщахме се. Колата пак удряше със звън от железни яйтове по каменния път. Гледах отпреде си и не можех да се откъсна от виденията на последните два дни. Локви кръв се появяваха из нивите, обагряха хълмовете, червенееха из далечните висини. Очи на заклани и избити гледаха отвсякъде.
Погледнах небето и въздъхнах.
Зад нас, от двете страни на пътя се носеше вихрушка. А в тая вихрушка викаше ясно, pязко, като глас на телялин, страшната мъка на нашата земя, която никога не ще прежали своите деца, своите жертви.
1928
