Продрум Димов

За жалост днешното бездуховно съвремие не престава да захвърля безотговорно и недопустимо в безмълвния мрак на пренебрежителната забрава светли имена от родната ни литературна история и духовност.

Здравият разум ни подсказва, че сред тях е битувал десетилетия наред и забравеният литературен творец Атанас Душков, един от ярките ни сладкодумни майстори на четиво за деца, до известна степен и за възрастни.

Причините за това недостойно и унизително загърбване на изконните ни духовни стойности трябва да търсим преди всичко в целенасоченото маргинализиране и подценяване духовните потребности на нашия съвременник, особено на подрастващите поколения от страна на компетентните държавни органи на днешна капиталистическа България.

Инак как да си обясним отсъствието на вестници и списания за деца, закриването на Централния дом на детската книга, Седмицата на детската книга и на изкуствата за деца, изпращането в историята на фестивали, конкурси и други традиционни национални и регионални изяви, свързани с духовното развитие на децата и младежта у нас.

Едва ли трябва да ни учудва бездушието и към литературните творци, в това число и отношението към някакъв си там Атанас Душков.

Безцеремонното сриване на националните духовни ценности е с опасни последици, затова е наложително да се връщаме и към личности, чийто житейски и творчески път е обогатил все пак с нещо родната ни духовна съкровищница.

Всъщност кой е Атанас Душков?

Роден е на 23 октомври 1909 година в гр. Копривщица в семейство на будни интелигентни родители. Семейството се мести в гр. Фердинанд /дн. Монтана/, където баща му е назначен за учител в местната гимназия.

Твърде невръстен, още като ученик, бъдещият поет е заставен да работи по строежи, тухларници, като хамалин и продавач. По-късно учи в софийско полиграфическо училище и работи като словослагател в печатница.

Като ученик и работник участва в литературен кръжок „Ученическа мисъл” и през 1927 година издава в. „Зидари”, като сам го списва, набира, печата и разпространява. Все по това време, през 1926 година публикува и първото си печатно произведение „Копачи”.

А като студент по славянска филология в Софийския университет започва да сътрудничи на в. „Зора”.

Притиснат от материални затруднения, напуска аудиториите на Алма Матер и се препитава, като пише за столични издания - „Обзор”, „Литературни новини”, „Мисъл и воля”, „Светлоструй”, „Литературен глас” и др.

Междувременно сам редактира хумористичните вестници „Гайда”, „Елаж”, „Смей се, Палячо”, „Бодил”, литературния в. „Порой”.

Търсейки себе си като творец, израства под благотворното влияние на големите имена в изящната ни словесност. Неслучайно издава възпоменателни листове за Христо Ботев, Христо Смирненски, Гео Милев и др.

Печата стихове, епиграми, басни, често се появява по страниците на вестниците „Заря” и „Зора” и става популярен в литературните ни обществено-политически среди.

След Девети септември заминава на фронта и работи като военен кореспондент по време на двете фази на Великата отечествена война.

След това се включва автивно в културното строителство на страната ни и работи във вестниците „Ден” и „Земеделско знаме”.

Вродената му, неудържима обич към децата го отвежда в детските издания „Кладенче” и „Славейче”, на което е дългогодишен заместник-главен редактор. Пише стихове, разкази, приказки, епиграми, гатанки и името му нашумява като един от най-влиятелните и търсени автори за деца.

Присъствието му със зрели самостоятелни творби в националния ни литературен живот датира от средата на 30-те години на миналия век с появата на бял свят на първите му издания през 1934 година - „Заю Баю радиолюбител” и „Момъкът с латерната”.

През следващата година той привлича вниманието на младите си читатели със своите интересни „Весели приключения” и „Майчино сърце”, последвани от една внушителна поредица от заглавия, посветени преди всичко на любознателните ни малчугани, за да стигнем до последните му издания - „Чета от момчета” /1985/, „Песни от градината” /1988/, „Весела команда” /1989/, „Мама, татко, аз и батко”/1989/.

В своите повече от 80 книги Атанас Душков се изяснява като поет и писател с изключително чувствителни сетива и като истински сърцевед ни пренася в естествените неподправени детски преживявания, улавя и най-незабележимите трепети и вълнения на детското сърце /”Весели приключения”/.

Умее да приобщава малките си събеседници към поведението на животните, на които приписва детски, човешки увлечения, игри и занимания /”Заю Баю радиолюбител”/.

В немалко свои произведения авторът ни докосва до благодатната атмосфера вкъщи, топлината на домашния уют, полъха на майчината обич, която щедро дарява най-сакралните свои чувства с неизчерпаемо умиление на своите скъпи рожби /”Майчино сърце”/.

В редица свои творби поетът отвежда читателите си сред природата, в гората, за да почувстват тяхната примамлива красота и обаяние и вкусят от сладкия аромат на плодните растения /”Горските ягоди”/.

Нерядко ни прави съпричастни и към горчивите преживелици на горските обитатели, за да предизвика детското съчувствие, състрадание и обичта, привързаността на детето към заобикалящия ни животински свят - “Защо Мечо се разболя?”, „Доктор Петлю”.

Авторът сръчно умее на увековечава в стих постъпките и нравите на крилатия свят. Дори и Щърка в „Зъболекар Щъркелан” влиза в ролята на медик и най-старателно и грижливо лекува зъбките на своите хвъркати събратя.

В никакъв случай обаче нямаме право да затваряме Атанас Душков само в тесните рамки на детската тематика, макар че и тя е твърде обхватна.

Неговото чувствително и талантливо перо винаги откликва и на патриотичните стремежи на нашия народ, ратува и за висок морал и нравственост и ни впечатлява с невероятния си горещ повик за повече хуманност, добросърдечие и душевна чистота не само във внушителното му творчество за деца, а и в творбите му за възрастни.

Но тук му е мястото да отбележа, че в българската литература нямаме друг наш автор, който да е посветил и отдал така пълнокръвно, мащабно всичкия огън на творческото си дарование на децата.

Моята първа среща с този необикновен творец датира от далечната 1947 година, когато като ученик в прогимназията на родното ми село Лесичово за пръв път го зърнах като образ и се докоснах до негови стихове, публикувани в цветното детско вестниче „Въздържателче”.

Сетне съм го срещал понякога по страниците на литературния ни печат и пътьом се запознахме с него, когато се разхождахме като студенти из детската ни литература.

За съжаление прякото ми запознанство с него стана чак в началото на 90-те години, когато го посетих в столичния му дом, за да направя интервю с него.

Оказа се изключително скромен и госполюбив събеседник. Остана даже изненадан, че съм го потърсил в това размирно и разрушително време, когато улици и площади се тресеха от безумните набези на безпощадната и необуздаема демокрация.

А от нейната лавинообразна напаст той беше потресен.

По това време домакинът ми живееше в скромно жилище с добрата си житейска спътница, който ме посрещна също подчертано гостоприемно, беше прехвърлил билото на 80-те и се нареждаше сред ветераните на родното ни писателство.

Още от първите думи, които разменихме, почувствах искрената му добронамереност да разговаря със събеседници като мен, сякаш за да се поразтовари поне за момент от безумието, с което ни връхлетяха неподготвени т.н. вероломни демократични промени.

Позаинтересувах се какви са впечатленията му от нашата детска литература. А той, който плува цял живот в нейните примамливи води, следи отблизо нейното развитие, заяви, че трябва да се гордеем със сътвореното ни художествено четиво за деца и юноши.

Оцени високо приноса за нейната важна роля в обществото ни на П. Р. Славейков, Вазов, Чичо Стоян, Ран Босилек, Елин Пелин, Дора Габе, Ангел Каралийчев, Асен Разцветников, Йордан Стубел, Калина Малина и мн. др.

Според него, това присъствие на творчеството ни за деца в духовното и нравственото ни битие се дължи до голяма степен и на благотворното влияние на руската литература, като изтъкна огромното живително въздействие на Пушкин, Толстой, Горки, а по-късно и на Чуковски, Маршак, Михалков, Гайдар, Прившин и други даровити автори от братската славянска страна.

За голямата популярност на четивото ни за деца в миналото той смята, че голяма заслуга са имали издателства, редактори, разпространители.

Инак едва ли бихме имали такава богата периодика: „Звездица”, „Пчелица”, „Детска беседа”, „Картинна галерия”, „Въздържателче”, „Дружинка”, „Пламъче” и др. Същевременно изрази и признателността си към активното съпричастие и на издателствата - „Хемус”, „Т. Ф. Чипев”, „Български писател”, „Христо Г.Данов”, „Отечество”.

Намира обаче изключително важна ролята в този бурен издателски процес и на редица талантливи отзивчиви художници - Александър Божинов, Христо Лозев, Вадим Лазеркевич, Илия Бешков, Борис Ангелушев, Стоян Илиев, Пенчо Георгиев, Александър Поплилов, Любен Зидаров и др.

С мъка обаче озаптяваше разочарованието и огорчението си от днешното унизително състояние на духовния ни живот, литература, особено на пренебрегваното творчество за деца и юноши. Много му тежеше изчезването на детските издания, в това число и сп. „Славейче”, излизало някога в десетки хиляди екземпляри.

Спомням си, че на едно от писателските събирания Леда Милева изплака неудържимата си тревога от пагубното безхаберие към детската книжнина, но никой не я чу. За жалост вече три десетилетия управляващите с нищо не са показали, че се безпокоят за духовното бъдеще на българската нация. Другаде са техните престъпни интереси!

В същото време Атанас Душков се възмущаваше от налудничавия внос на чужда литература, в това число и на детска, голяма част, от която е със съмнителни художествено-естетически качества, но това не пречи да залива книжния ни пазар.

Създава се впечатление, че все по-малко деца се докосват до „Ането” на Ангел Каралийчев и неговите вълшебни приказки или пък до гатанките и „Юнак Гого” на Асен Разцветников, но от устата им не слиза Хари Потър. Това е вече ужасно и застрашително.

Сериозно го безпокоеше отсъствието на интерес и грижи от страна на властимащите, липсата на организации, които да се занимават с предлагането и популяризирането на детската книга.

В тази насока изключително важна е ролята, според него, на училището, читалищата, библиотеките и другите културни институции.

Жадува да види патриоти с възрожденска нагласа. Съжалява, че има хора, които поставят над всичко своите комерчески интереси и мислят само за печалбарство.

„И все пак не губя надежда и твърдо вярвам, че не всички са покварени, има хиляди чисти и неподкупни българи, които милеят за българското и за сполуката на българската книга. В тях ми е надеждата!”

Този разговор беше радушно приет от пазарджишкия вестник „Знаме” и публикуван на 14 септември 1993 година на неговите страници.

По-късно, през 1998 година го заселих в моя сборник от интервюта, онасловен „Горещи години”. Неговата премиера се състоя на 25 ноември 1998 година в столичния Клуб на журналистите.

Интересът към изданието беше голям, залата за пресконференции беше претъпкана. Сред многолюдната аудитория като че ли най-развълнуван беше Атанас Душков, който застана пред микрофона, не можеше да възпира вълнението си от моето скромно заглавие и изсипа цял порой от суперлативи и хвалебствия.

Почувствах се направо в неудобно положение. Но такъв си беше по душа и сърце този неуморим труженик на художественото слово. В житейски и творчески план той кипеше, гореше.

Такъв си остана цял живот - влюбен в хората, отечеството и всеотдайно предан на най-малките ни читатели до сетния си земен ден на 3 юни 2000 година, когато ни напусна физически завинаги, оставяйки едно забележително човешко и литературно наследство за поколенията.

10 октомври 2019 г.