Панко Анчев

1.

Иван Вазов не може да бъде четен, изучаван, тълкуван и оценяван, както се четат, изучават, тълкуват и оценяват другите български писатели от модерната епоха. Защото не е като тях.

Той е началото и краят на националната ни литература; без него тя не може да съществува, разпада се и дори обрича на смърт родилата я нация.

Никой друг български писатели преди Вазов и след него няма такова значение и място в съдбата на нацията. Само той я изразява в цялата нейната пълнота, историческо битие и моментно състояние. И то във всеки миг от историята й.

И не защото те са по-малко талантливи от него, а поради особената мисия, която Бог и историята възлагат на отделни автори в определени времена, да бъдат „нашето всичко” и чрез тях нацията да се утвърди окончателно или да се подготви за някакъв радикален преход в ново състояние.

Тогава нацията е поставена пред големи изпитания, за които е длъжна да се подготви, но и да осмисли всичко, което е вече преживяла, и онова, което тепърва й предстои.

Това изисква огромна духовна енергия, универсален ум, всеобхватност на размишленията, дълбочина на чувствата.

Те обаче няма да излязат от държавника, а от писателя. Държавникът трябва да е адекватен на повелите на историята, но идеите, насоките, морала и нравствеността, духовността, любовта към отечеството идват от твореца на словото.

Всъщност, този творец на словото ознаменува зрелостта на националната литература и окончателното формиране на литературния език, както и създаването на образците в съответните жанрове и критериите, по които се преценяват естетическите стойности.

Националният свят е напълно готов за своето ново историческо битие.

За България и в българската литература и култура това е времето непосредствено след Освобождението, когато Иван Вазов се е утвърдил като писател във всички жанрове.

Сега именно може да се види в един дълбок и проникновен анализ каква трансформация е преживяла литературата ни от преп. Паисий до Христо Ботев, какви идеи е изразявала и с какви художествени средства, за да бъде възможна появата на писател от ранга на Иван Вазов; какъв път е извървяла, преминавайки от „История славяноболгарская” до поезията на Христо Ботев. Този процес е много сложен заради трудните условия, в които протича битието на националния свят и неговата култура и литература.

Най-голямата трудност е отсъствието на единен книжовен език, който се създава и утвърждава буквално до появата на Христо Ботев.

С Иван Вазов модерната българска литература завършва своето окончателно изграждане, придобила е способността на изразява новото обществено съзнание и да свидетелства за процесите в българския свят и националното общество.

Понеже е наследила здрава и сериозна традиция, тя вече е достатъчно зряла, за да понася влиянията на европейските литератури.

Вазов е в пълния смисъл на понятието буржоазен човек. Такъв е и неговият основен персонаж. Следователно в българската действителност е приключил процесът на обуржоазяване. Затова казвам, че започва нова епоха.

Българската литература е готова да свидетелства за нея, да я пресътвори и изрази новите обществени идеи. Вазов има съзнание за ролята, която му е отредена като писател. Той бързо създава огромно по обем творчество, като пише във всички жанрове. Той ги владее и създава веднага образци, които и до ден днешен не престават да се четат или да се поставят на сцена.

Няма тема или обществен проблем, вълнуващ неговата съвременност, които да не бъдат разработени от него. Удивително е познанието му за живота и отзивчивостта му към доброто и злото, към постиженията и недъзите на обществото, към човешките драми.

Нищо не убягва от острия му поглед на писател и духовен водач на народа. Естествено е такъв творец да пише много, постоянно дори и да създаде огромно по обем творчество - какво никой друг преди и след него не е създавал.

Иван Вазов е писател с огромна дарба, но и със съзнание за своята историческа отговорност. Съчетанието на тези две характеристики го прави истински „народен писател”, въплъщение на националния дух.

Друг като него в българската литература няма. Можем да го определим с думите на руския писател и мислител Аполон Григориев, казани за А. С. Пушкин”: Вазов е „нашето всичко“.

2.

Вазов наистина е нашето всичко.

Той е народният писател, който е гарант на българското, нацията и националната литература. И е техен пазител. При това във време, когато България и българската култура тръгват „към Европа”, за да я опознаят и се поучат от нея и бързо да се изравнят в начина на живот, културно развитие, икономика, обществено устройство.

Тенденциите за „европеизиране” на българския свят са колкото необходими, толкова са и опасни, защото могат да надделеят над консервативните явления и да обезличат традицията.

Тогавашната интелигенция преживява болезнено тази очевидна опасност. За една все още неустроила се държава с общество, което едва сега се е оформило, е трудно да противодейства на заплахите и да намира верните решения.

Тези, които управляват държавата и формират общественото мнение, смятат, че е много важно страната да се устрои по европейски образец, за да се присъедини и икономиката й към европейската.

По аналог това се пренася и в културата и литературата, в националния дух. Чуждопоклонството се превръща в мода - толкова е силно влечението към Европа. В такива моменти е изключително належащо да има авторитет, който да овладее стихиите на историята и вдъхне разум в народа.

Вазов не е против приобщаването на България и българската култура към европейския свят; и не настоява да останем затворени в себе си завинаги.

Напротив, но той е за трезва преценка на всичко, което идва отвън и се представя като единствена възможност за българския свят. Вазов е консерватор, който е за постепенност в развитието и съобразяване с традициите, с потребностите на народа и държавата.

Този здрав негов консерватизъм винаги е предпазвал от увлечения и прибързвания. Вазов знае, че нищо не е добро, ако поразява и обезсилва националния дух, пренебрегва традициите и обезличава българина.

Никое богатство и охолство, никоя свобода и материално благополучие не е полезно, щом не съответства на националните особености на българския свят.

Често определят Иван Вазов като патриархален човек - едва ли не останал във възрожденското минало. И описващ живота на патриархалния българин. Това съвсем не е вярно. Вазов, както стана дума по-горе, е буржоазен човек, с буржоазно съзнание и мислене.

Но той е, така да се каже, истински национален буржоа, милеещ за българското и изцяло принадлежащ на отечеството си. И живеещ за него! Защото произлиза от Възраждането, когато нацията се формира и се утвърждават националните ценности заедно с книжовния език.

Той е един от многото, които са изстрадали свободата и духовния подем на българите. Буржоазният човек и като класа, и като личност се стреми към големи общности, за да намали разстоянията между хората и улесни общуванията, както и движенията на стоки и услуги.

Той е прагматичен и поведението му се определя от това доколко едно или друго негово действие ще му донесе полза. Като поведение и начин на мислене Вазов носи от тази прагматичност.

От друга страна обаче у него е все още жив и много силен универсализмът на ренесансовата личност, стремежът към всеобхватност и всесветскост.

Затова и толкова бързо българският свят придобива у него огромен мащаб и вече се съизмерва с Европа. Такъв мащаб той довчера почти нямаше, но се стремеше да го постигне.

Пред очите на Вазов, още в края на ХIХ и първите десетилетия на ХХ век, обаче ще започне разпадът на националното съзнание, който ще преминава под прикритието на „приобщаване към европейската култура”, „догонване и изравняване с Европа”, но по същество ще е малко или много отказ от националното, изоставяне на традициите и промяна в посоката на развитието на държавата и нацията.

Този разпад ще го нарани лично и той ще го преживее като една огромна, непоносима и неутешима болка. Вазов е сериозно обезпокоен и се мъчи активно и неуморно да се противопоставя.

Съпротивата е трудна, защото тенденцията за „приобщаване към Европа” е по същество движение на общественото съзнание на буржоазното общество; тази тенденция е обективно явление и изразява характера и същността на обществото.

То не може да се отклони от нея, ако мисли единствено за материалното си благополучие.

А обществото винаги мисли най-напред за своето материално благополучие и ако ги няма хората като Иван Вазов, то ще развие алчност и егоизъм. И ще погине!

Но думата беше за съхраняваното и изразявано чрез словото от Иван Вазов българско национално съзнание.

Иван Вазов усеща и разбира, че националното единство е най-важното условие за постигането на идеала на Възраждането: обединението на всички българи в една национална държава.

Без съзнание за общност на българите и единна кауза българският свят няма бъдеще. То е генераторът на обществената енергия, която е необходима за успеха на държавата.

Безпокойството на Вазов идва, като вижда как все по-безучастно е обществото към тази кауза. Буржоазията си има вече нови грижи, които я отклоняват от предишната й цел.

За съжаление все по-малко остават хората, съпричастни с Вазов и готови да съдействат и пропагандират тази кауза.

Това е драма, която за малкия народ и бедната държава приема болезнено трагичен израз. Изход от нея обаче няма. Вазов си дава сметка за тази безизходица, но не престава да търси изхода. Защото това е съпротива срещу всичко, към което нацията е тласкана.

3.

Към Вазовото творчество не бива да се прилага елементарното деление на добри и слаби творби. Вярно е, че големите му сполуки са в няколко произведения, но това в никакъв случай не означава, че останалите са на ниско естетическо равнище.

Една антология от Вазови стихотворения и разкази няма да означава, че в нея са включени най-добрите му образци в съответните жанрове.

Това ще бъдат по-скоро характерни в едно или друго отношение произведения, поставящи и решаващи проблеми, които са актуални и днес. Йерархията в творчеството му е на различна от останалите писатели принцип.

Това означава още, че към творчеството на Иван Вазов трябва да пристъпваме със съзнанието, че в неговата цялост и единство то е естетически и обществено значимо, завършено като свидетелство на времето и като изразител на обществените идеи.

То е придобило пълнота и цялост, а всяка творба вътре в него е част от едно цяло, от един общ продължаващ дълго сюжет от историята на българската нация.

В този сюжет няма „прескачания”, пропуски, неясноти. Всяка една творба обяснява, допълва или предхожда някоя друга и така всички заедно се вписват в общия ход на литературното време и националната история, разказана и пресътворена от великия писател.

Защото Иван Вазов наблюдава всеобщия български живот какво в неговото актуално протичане, така в историята му, но и перспективата на бъдещето и го пресъздава със словото си в тази му съвкупност и мащабност.

Вдъхновението на Иван Вазов не е като у другите писатели. Той е постоянно вътрешно напрегнат, с изострена чувствителност и готов да опише онова, което е пред него.

Защото е длъжен да свидетелства, а не да подбира теми, проблеми и сюжети, за да ги възпее и одухотвори. Писателят работи, а не съзерцава, не чака да го споходи „музата”.

Всичко според него може и трябва да бъде пресътворено в литература. Неговото слово не се срамува от нищо, стига, разбира се, да не е вулгарно и цинично. Все пак литературата е в сферата на изящното.

Реалният живот на нормалния човек е изворът на писателското вдъхновение и обектът на творческия процес. Вазов „вкарва” в изображението целия свят на живата и мъртвата природа и повторно, вече след Бога, му дава име и предназначение.

Това не означава, че творчеството на Иван Вазов е на равнище битов живот. То изобразява бита и битовия човек, защото са реалност и заслужават да бъдат изобразявани и опоетизирани.

Те не опошляват и не оскверняват възвишеното, духовното, съкровеното, което също присъства у Вазов. Той ги свързва със своите думи, а никога не ги противопоставя. Защото са създадени от Бога.

Вазовото творчество е корпусът на явленията, характеристиките, процесите, превратностите на българския свят.

Писателят пише много, защото бърза да създаде и оживи е този мащабен корпус на всичко българско, да го укрепи вътрешно и покаже в неговата реална същност.

Българският свят е голям не физически, а в своето многообразие и разнообразие, в богатството от цветове, форми, проявления на човека, социални проблеми, природа, исторически традиции, заблуди, грешки, но и високи помисли, амбиции, разум.

Творчеството на великия ни писател е енциклопедия на природни дадености, растения, цветя, минерали, местности, птици, животни, риби, ветрове и бури, слънчеви изгреви и залези, нрави, професии, политически идеи и какво ли не още.

Вазов е описал всичко, което се съдържа в българския свят, дал му е име, оценил го е и е показал предназначението му.

Това не може да се види у никой друг български писател! Защото никой друг писател не е видял толкова, колкото е видял Вазов; не е различил и описал белезите на българския свят, нито е чул и разказал толкова много и различни истории от живота на българите, колкото е различил, описал, чул и разказал Иван Вазов.

Историята имаше нужда от тези описания и разказвания, за да бъде обозначен българският свят, подреден и извикан за нов живот.

Без труда и подвига му нашият свят щеше да остане недовършен и трябваше много по-дълго време да бъде изграждан и доизграждан, за да може в него да се живее и литературата ни да поеме своето ново битие.

И още дълго щеше да се разкъсва между Средновековието и модерната епоха.

4.

Вазов изгради и доизгради българския свят и го подготви за модерното му битие като свят на колективистичния тип общество. Само така той можеше да бъде видян и обхванат в неговата исполинска цялост и величие.

В другите фази от цикличната смяна на обществените типове пропукванията и разломите щяха да го разделят и да му отнемат именно целостта и пълнотата.

Отделните сегменти щяха да се възприемат не като части от цялото, а като самото цяло.

Това щеше да изкриви представата за него, да го обезобрази. Защото и съзнанието на писателя щеше вече да бъде индивидуалистично и нямаше да бъде надарено със способността да вижда най-напред цялото, а после неговите сегменти. Тогава неизбежно щеше да го лиши от мащаба и многообразието му.

Ние не можем да разберем и дори да проследим и изучим българският литературен процес, ако не приемем ролята на Иван Вазов в повторното сътворяване, описване и изразяване на българския свят.

Защото без него литературата ни щеше да е съвсем различна. Различна щеше да е и нацията. Различна щеше да е диалектическата връзка между литературата и нацията.

Във всички случаи литературата щеше да свидетелства за друга обществена реалност.

Толкова е важна неговата роля за българската литература. Тя е повече от главна; тя е основополагаща.

И му е възложена заради неговия огромен на писател, но и заради неговата работоспособност, положение в обществото, социален опит, българско съзнание, привързаност към традицията и отзивчивост към европейските влияния.

Разбира си, писател от рода на Иван Вазов е възможен единствено в модерната епоха, в буржоазния свят. През Средновековието той няма как да съществува. Модерната епоха, отхвърляйки Бога и заживяла под знака на човешкото величие и господство, повторно обозначава и сътворява целия свят - в това число и човека.

Светът трябва отново да се пресътвори и назове с други думи, за да бъде поставен под властта на човека. Това трябва да стане в цялата пълнота на този свят, а не в отделни негови фрагменти, за да няма връщане назад.

Именно описаният от Иван Вазов свят, а не някой друг, подлежи на развитие в условията и по законите на модерната епоха.

Вазов е извършил едно грандиозно дело, което има освен социално и естетическо значение. То предизвиква, разбира се, естетическа наслада, но преди всичко осмисля българския човешки опит и дава представа на българина за себе си.

Когато четем творчеството на Иван Вазов, ние четем собствената си съдба, осмисляме националния опит, виждаме бъдещето на българския свят. Затова е невъзможно, пък и не е необходимо,  да се установи някаква вътрешна йерархия, която евентуално да го подреди по естетическите качества на отделните творби.

Проявата на естетическия вкус, когато четем творбите, не е в оценката „това е добро”, „а това не е”. Защото всичко е добро, щом изпълнява функцията си в конструирането и описанието на българския свят. Иван Вазов изпълнява задачите на цялата българска национална литература. Затова е толкова неуморим и продуктивен.

Но Вазов описва българския свят не в неговата статичност и неизменност, а напротив - като постоянно променящ се организъм, чието развитие създава нови проблеми. В тяхното решаване е съсредоточено цялото общество.

Вазов проследява неговите усилия и най-вече усилията на отделната личност, върху която в крайна сметка се стоварва цялата тежест на тези изменения.

Няма да е пресилено да кажа, че по творчеството на Иван Вазов можем да възстановим хронологията в историята на българския свят след Освобождението до 20-те години на ХХ век.

Вазов откликва със стихотворения, разкази, драми, пътеписи, статии и писма на всичко важни събития в тази история. Той показва тяхното отражение и въздействие върху обикновените хора, но и ги тълкува политически и нравствено.

Реакциите му са винаги навременни и отразяват общите настроения на обществото и народа. Те са дълбоко промислени, изстрадани и художествено защитени.

Публицистичният патос в творбите му винаги е премерен, оправдан и овладян, за да бъдат изведени на преден план нравствените заключения и поуката.

Никой друг български писател не е посвещавал почти изцяло творчеството си на актуалния обществено-политически живот и не е пресъздавал живота на българите в огромните изпитания на превратните събития в историята.

И никой с толкова любов и грижовност не е утешавал, призовавал, подтиквал народа и обществото да се сплотява и устоява на моментните изпитания.

5.

И приживе Вазов е бил възприеман за повече от писател. Но именно като писател той е и духовен водач на нацията, неин пророк, утешител, съветник. Хората са го четели и са вярвали на всяка негова дума. Толкова силно е било словото му.

Тази сила идва и от особеното място, което е имала литературата в обществения живот. Очевидно е също, че обществото е ценяло своите писатели и им отдавало дължимото според техния талант.

Вазов е последният български писател (а и първият също!), когото толкова са ценели и на комуто са вярвали именно като на творец и писател.

Възраждането не успя да роди духовен водач на нацията. Прекалено рано в българския свят започнаха политическите противопоставяния, за да се появи една-единствена личност, около която да се обединят всички и която да поведе народа.

Българската нация се формираше бавно, поради което и буржоазното общество бавно и трудно възприемаше идеите на новото време.

Историята у нас протичаше неравномерно и фактически възраждането, т. е. настъпването на буржоазната епоха, не се разпростря по едно и също време върху цялата българска територия. Хората в различните области живееха в различни епохи.

Тази фактическа и обективна разпокъсаност не допускаше осъзнаване необходимостта от национален водач, в когото да се вслушват и неговата дума да бъде като закон.

След Освобождението държавата, по силата на Търновската конституция, бе оглавена от чужденец, който дори не говореше български, а познаваше България съвсем повърхностно.

Авторитетът му не бе малък и бързо се разширяваше, но той така и си остана само държавен глава, а не духовен водач. А потребността от такъв водач бе огромна. Без него процесите на обуржоазяване и установяване на нацията щяха още да се проточат. А време нямаше.

По много причини Екзархът не можа да поведе народа нито до Освобождението, нито след това. Църквата фактически бе отделена от държавата още преди да получи своята автокефалност. А и буржоазията не желаеше и затова не позволи това да стане!

Иван Вазов пое тази функция по право и заслужено. А чрез него литературата придоби функцията на обединител на нацията, нейна съвест, философия, морал. Тя се превърна отново в държава на духа, каквото бе и по време на робството.

Вазовото творчество е изповед, свидетелство и израз на обществените идеи и националния дух, но и послания към народа, скрижали със заповедите, които трябва да спазва в новото си битие.

Ние разделяме неговите творби по жанрове, на които даваме обичайните литературоведски наименования.

А всъщност трябва да ги наречем послания, поучителни слова, проповеди, изповеди, канони и т. н., защото те са обръщения към нацията и отделните хора по важни актуални и вечни проблеми.

Не е редно този род обръщения да се оценяват в някаква йерархия, защото винаги са произнасяни в подходящия момент и са необходими поучения, благодарение на които народът е успявал да преодолее трудностите.

Подобни текстове трябва да се разглеждат от различни страни и да се държи сметка за техните особености и предназначения, за времето, в което са написан и публикувани.

Както и за нагласата на обществото, геополитическата и вътрешно политическата обстановка. Тогава ще е по-лесно да ги разберем.

Иван Вазов знае кой е и какви надежди храни народът за него, какво очаква от словото му. Затова и пише толкова ясно, просто, чисто, разбираемо.

Той не прави словесни експерименти, защото съзнава, че българският език все още не е в достатъчна мяра установен и се нуждае все още от обогатяване и усъвършенстване чрез полезни заемки от народните говори - главно в лексикалния пласт.

Литературният език може да бъде окончателно установен и утвърден, когато цялата литература го възприеме и развие.

Вазов сам създава нови думи и показва как майсторът-художник трябва да си служи с езика и да откроява неговите огромни възможности да изразява всякакви мисли, душевни състояния и преживявания.

Изведнъж над българския свят се струпват достатъчно тежки и трудни за преодоляване опасности: няколко войни, някои от които неуспешни, вътрешно политически конфликти и преврати, икономическа криза, две национални катастрофи, от които България губи доста свои територии.

За един малък народ и неговата държава подобни изпитания представляват огромни поражения и оставят незаличими последици.

Държавата е напълно изтощена, а нацията разколебана и е на ръба на пропастта. Иван Вазов им помага да се свестят и се върнат в състоянието си на подем.

6.

Мащабът на света, който Иван Вазов изобразява и изразява, е епически. Т. е. огромен, побиращ всичко, което го има в природата и обществото. При това в неговото постоянно развитие и изменение.

Движението в този свят е постоянно, в различни посоки, интензитет и сила. Взето в неговата цялост, творчеството на Иван Вазов е епическо. Макар че поотделно творбите му не са епически.

Но за да разберем Вазов, трябва да анализираме и възприемаме творчеството именно като една епическа цялост - при това в огромен мащаб. Такъв мащаб не е постигнал никой друг писател в българската литература.

Затова когато анализираме едно Вазово произведение, непременно трябва да го поставяме в общия контекст на творчеството му и да го измерваме с неговия мащаб.

Тогава ще открием връзките между отделните творби и начините, по които те се вписват в цялото и го изграждат като Вазов свят.

Но в буржоазното българско общество дори и този огромен и всеобхватен мир е не съвсем желан и безспорен. Той бива подлаган на съмнения, които го омаломощават и разяждат.

В това общество конфликтите между съсловията са постоянни, а то цялото е в гражданска война. Войната протича, дори и когато хората не я забелязват, защото не е съпроводена със стрелби, убийства, проливане на кръв. Тя създава напрежения, омрази, отмъщения.

Доброто е поругано, а егоизмът и злото тържествуват. Егоизмът и злото тържествуват, ала доброто продължава да се съпротивлява. Вазов показва и тази страна на обществото и на българския свят. Започват деструктивни процеси, вещаещи мрачни дни.

Срещу самия Вазов се надига литературна съпротива и отрицание, които са характерни за състоянието и настроенията в българската литература.

Те са продукт на обществените процеси от края на ХIХ и началото на ХХ век. Вазов се оказа прицелна точка на една открита тенденция в обществената и естетическата мисъл.

От Европа идват нови философски и идеологически учения, които разколебават и изместват националните традиции и карат националния ум да престане да мисли как да съхрани и обогати традициите и да нагоди външните влияния към тях, а как да ги приеме бързо и дори  безкритично, защото трябва да се европеизираме.

Настъпват модернизмите и индивидуализмът.

Родилите се в Западна Европа модернистични естетически школи и направления имат своето идейно основание във философията на индивидуализма. Но те произлизат от дълбоките социални преображения, довели до появата на нов тип личност.

Тази личност, която е разочарована и обезверена от живота, е поставена в нови условия, които ограничават връзките й с другите, изолират я. Тя все повече изпада в безизходица; обземат я съмнения и отчаяния, защото обществото я е отблъснало от себе си.

В България също протичат, макар и по-бавно, подобни процеси. Реалността се променя. Новото време чувствително се е отдалечило от Възраждането и от начина на живот, който тогава доминира.

Българската литература свидетелства за тези промени. Самата тя се променя чувствително, показвайки нови състояния в душевния мир на човека и обществото, нови проблеми, ново отношение към обществото и отговорността на личността към него.

Нови са и изразните средства, с които си служи, за да изобрази тези нови качества. Тя се опитва да излезе от традициите, защото стесняват възможностите й, и охотно се учи от модерните европейски литератури.

Нейната естетическа еволюция я принуждава да постави под съмнение и дори да отрече Иван Вазов.

Това е едно от най-големите нейни изпитания в цялата й история от IХ век насам. Тя трябваше да реши за себе си дали да се откаже от традициите си и от този, който я създаде.

За Иван Вазов това също бе изпитание. Защото той бе отговорен за делата си като писател - особено за естетическите и нравствените насоки, които бе дал на българската литература.

Времето обаче не спира, условията се менят, идеите също. Идват нови писатели; нови са и читателите, които търсят себе си в литературата. Проблемът е как да се извършат тези промени, за да стане българската литература адекватна на българската обществена действителност и на потребностите на новата личност.

Вазов сам търсеше решението на сложния проблем. Но не като ожесточено отхвърля претенциите на естетическите си опоненти, а като творчески продължава и развива продължените и натрупани и от него традиции.

Той отстояваше принципи на художествено мислене и изображение, на обществено служение. Позицията му на писател бе правилна и благодарение на нея Иван Вазов потвърди своята правота.

Иван Вазов доказа, че литературният процес може да ускорява своя ход, да съкращава периодите си. Но ако литературата има съзнание за своята отговорност пред нацията, тя няма да изостави своята изконна същност и да се увлече сляпо по чуждото за сметка на своето.

Вазовият разумен консерватизъм спаси българската литература от разложението, което европейските модернистки естетически школи и направления й готвеха. В крайна сметка опитът на другите бе разумно усвоен и приложен в домашните условия, а националната традиция се обогати.

7.

Иван Вазов видя драмата на човека от края на ХIХ и началото на ХХ век, описа я и я изрази, за да може този човек да се види и осъзнае своя исторически и личен опит, даващ му разум и сили, за да я преодолее.

Вазов показа новия българин, за да се види неговото стъписване, объркаността му, но и доколко е запазил способностите си и благодарение на тях да се опита да преодолее препятствията и излезе на нов път. Никому не е лесно.

Иван Вазов създаде литературния модел на колективистичния тип общество. Но това общество още по времето, когато писателят беше в активна творческа възраст и създаваше своите най-високи образци, започна да се разпада и на негово място се установи индивидуалистичният.

Други бяха вече обществените реалности и литературата трябваше да ги показва и свидетелства за тях. Вазов също навлезе в същността и особеностите им.

Но той налагаше, така да се каже, критерия „колективистично общество” върху новите социални отношения, проблеми и конфликти и ги оценяваше съобразно него. Този критерий много бързо и лесно открои недъзите, пороците, отчаянието, непримиримите конфликти.

И писателят ги описва реалистично, живо, такива, каквито са. Но във всичките си творби се старае да внуши, че е възможен изход от кризата (защото според него индивидуалистичният тип общество е форма на сериозна криза!), че тя е временна и ще бъде разрешена с общи усилия и старания.

Необходимо е обаче единство и разум, трезв ум и ненавист единствено към злото. То може да бъде победено. Когато някой герой на Вазов изпадне в отчаяние, другите се стараят да го ободрят и подкрепят, за да възвърне вярата си в Бога и в себе си.

В света на Иван Вазов никой не бяга от живота, не се затваря в кули, не бленува замъци, пустинни острови, където да остане сам и се потопи в душевните си страдания.

Защото всичките му герои знаят, че сам не се живее. Истинският живот е в обществена среда, с любов към ближния и с обединени усилия. Това не е насилване над реализма и реалистичното изображение, не е подправяне на истината за обществото и човека.

Вазов не идеализира. Напротив, реализмът му става все по-суров. Това се вижда в романите му „Нова земя” и „Казаларската царица”, в драмите и комедиите, в голяма част от неговите разкази и повести. Дори и в пътеписите!

Много повече са отрицателните персонажи, агресията им срещу добрите и беззащитните хора е станала арогантна и неудържима.

Алчността и жестокостта им ги кара да лъжат, мамят и злоупотребяват с наивността и доверчивостта на обикновените хора. Обществото е станало зло и все по-малко състрадателно.

Доброто обаче не е убито и в тежките моменти то намира такива, които са готови да му служат. Те не са измислени от Вазов, а са реални хора.

Сега те са изтласкани, намират се встрани от живота, обикновено населяват провинцията, но ги има. Писателят ги показва, за да ги видят всички.

Литературата на индивидуализма и модернизмите обикновено се занимава с творчески личности, отвратени от живота и от неразбирането на тяхното изкуство.

Те смятат, че народът е тълпа необразована и безчувствена към възвишеното. Тази литература е породена от обществената действителност, но е враждебно настроена към нея. Тя се подхранва от изключенията и мечтае невъзможен свят. Нейните автори са страдали не толкова от бедност и мизерия, а от невнимание и грубо отношение.

Според тях тя не подлежи на изменение и е по-добре да бъде игнорирана и заменена в мечтите и въображението с друга някаква реалност, в която на твореца ще му е свободно и уютно. Понеже подобна реалност не съществува, тя трябва да бъде измислена.

Иван Вазов не приема такава критика към социалните недъзи и потъването в напълно измислен свят. И неудържимо продължава по своя път.

Краят на ХIХ век е белязан с ускорена поява на различни модернистични школи и направления. Буржоазният свят постоянно променя лицето си, за да прикрие истинската си същност.

На него му трябват нови идеи, за да не издаде главната идеология, върху която е изграден. Всяко ново естетическо направление поражда илюзията, че извън света е по-лесно и по-добре да се живее и че само въображението на художника създава реална действителност.

Изкуството поощрява тази илюзия, за да внушава постоянно на твореца, че е свободен сам да избира. Но за да е такъв, трябва да се откаже от желанието да променя обществената действителност.

И понеже този творец е напуснал обществото, съсредоточава всичките си усилия върху творчеството си, фетишизира го и по всякакъв начин се старае и то да няма нищо общо с това общество. От тук идва и стремежът за експерименти, разрушаване на формата, лишаване на съдържанието от разумна социално-политическа идея.

Вазов не приема подобно разбиране на изкуството. То може да е адекватно на европейските условия, но за българската действителност е неприложимо и убийствено.

Това е Вазов и след разпада на неговия тип общество, когато му се налага да отстоява отрицанията на модернистите.

8.

Иван Вазов създаде, така да се каже, традиция в съхраняването на традицията в българската литература, а и в националната ни култура. Най-напред той описа буквално тази традиция, проявявана в процеса на обуржоазяване на личността и обществото.

Тя не е фолклор. Вазов е един от малкото ни поети и белетристи, които не стилизират фолклора и рядко използват образи и метафори от него. Защото той описва буржоазния човек, който мисли модерно и е прагматичен и рационален.

А буржоата е градски човек и иска да живее като гражданин. Т. е. да е забързан, натоварен с грижи и работа, изолиран от другите, зает със себе си.

А и вече има вестници, политика, театър, кафенета, където се установяват и поддържат връзките между хората от една и също социална група. Фолклорът е съзнание от друго време и от друга обществена среда.

Той е „идеология” на опростеното общуване и непосредствените контакти.

Вазов описва тези контакти дори и когато пресъздава близкото или далечното минало. Неговите герои от историята са също буржоазни хора, които той е облякъл с атрибутите на времето, но им дава думи, за да говорят на буржоазните си наследници.

Героите на Иван Вазов вече устройват своя буржоазен свят. Те са преминали границата между Средновековието и модерната епоха и повечето от тях са живели само в нея.

Но носят в себе си добродетелите и недостатъците на предходното време. Голямото им усилие е да преодолеят отчуждението между себе си. Това може да е атавистично чувство, защото избликва на моменти и завладява обществото.

Но после отново затихва и човек бива обхващан от безразличие и егоизъм. Той трябва да поддържа мира и спокойствието със себе си в еднообразното си ежедневие.

Но еднообразието го дразни, прави го груб, агресивен и дори жесток. В творчеството на Иван Вазов мирът и спокойствието в бита и домовете на героите доминира над разделението и конфликтите.

Ала душевното равновесие в обществото и личността, както стана дума по-горе, започнаха да се разколебават и разрушават.

Във фолклорния свят такива колебания няма, защото той е основан на стабилност и вечност.

Българската литература на модерната епоха се занимава с проблемите на обществото и личността, като ги показва такива, каквито са.

От преп. Паисий се създаде устойчива традиция литературата да свидетелства достоверно, да не деформира, нито да разкрасява, а да бъде вярна на реалността. И винаги да говори истината!

Вазов възприе тази традиция като първо правило в своята писателска дейност. Той доказа, че това е напълно възможно и че реализмът дава огромни възможности на твореца да изобразява и пресъздава живота.

Възраждането установи нов главен персонаж в литературата: човека на действието и положителната промяна. Това е този, който създава, изгражда, бори се за справедливост, ред, мир; който променя света, за да стане той по-добър.

Този герой изпитва нетърпимост към злото: борбата със злото е движещата сила в него. Като буржоазен човек той разчита най-вече на себе си, а след това и на обществото - ако не на цялото, то поне на значима част от него. Най-малко се уповава на Господа.

Ето я традицията в българската литература, която Иван Вазов прие и продължи, завещавайки я на идващите след него.

Следвайки потребностите на обществото и времето, Вазов  (в духа на възрожденската литература) възпя силната личност, отдаваща живота си за високи цели и идеали.

Обществото имаше потребност от героичност и герои и Иван Вазов се опита да я задоволи с творчеството си. В цикъла „Епопея на забравените” той изобрази велики люде, живели и умрели за отечеството, служили му всеотдайно и без за миг да мислят за себе си и личното си благополучие.

А неблагодарното общество ги забравя, пренебрегва ги и омаловажава делата им. Вазов откликна на тази силна и неутешима болка у народа и завеща на българските писатели и на цялата ни литература да бъдат винаги отзивчивостта си и да не забравят кому дължим свободата си и оцеляването си като народ.

Традицията, която Иван Вазов разви и предаде на българската литература, може да бъде нарушена и дори отречена само ако обществото дотолкова се сатанизира, че да се откаже от доброто, нравствеността, морала, вярата и се отдаде на порока.

Тогава литературата се опошлява и престава да изразява народния дух и да ратува за справедливост и човещина.

И е готова да се откаже от своя велик учител Иван Вазов.

Тогава обаче настъпва нейният край.

9.

Казвам го по друг начин: творчеството на Иван Вазов е без недостатъци! То е колкото естетическо явление, измислено и сътворено от велик писател, толкова е природа, обществена реалност, човешки свят, национална история и съдба.

Това творчество е съставено от думи, но и от природна и обществена материя. Думите пресътворяват материята, а материята изпълва със смисъл и величие думите.

Затова е невъзможно да се измерва с естетически измерители, да се подхожда към него критически, защото е събрало в себе си целия живот на българския свят и българската нация.

Но този живот не е обикновена тяхна история, защото е вложен в думи, чиято красота и сила е неизмерима и непостижима за научното познание.

Единственият критерий за това творчество е истината!

И то отговаря на този критерий!