Продрум Димов

Името на проф. Дойно Дойнов безспорно се нарежда сред най-приносните ни творци на родната ни историческа мисъл през последното полустолетие.

И това никак не е случайно, защото този ревностен труженик на историческото ни знание посвети целия си съзнателен живот на упорито и целенасочено изследване на смълчаните от векове пластове на по-далечното, възрожденското и по-новото ни историческо битие.

Корените на този неукротим пиетет и неудържим стремеж за проникване зад забулените невидими хоризонти на отекващи все още събития и личностни подвизи, откриваме живи в паметта на родния му край.

Роден е на 16 юли 1929 година в будното планинско селце Буново, Пирдопско, където още от майчината люлка духът му засуква от живителните сокове на здравия народен корен.

Спомените, оживявали в разказите на деди и прадеди за кръвопролитните, самоотвержени сблъсъци и стълкновения на хайдушки воеводи, революционери, борци за национална свобода и социални правдини го вълнуват дълбоко, заселват се завинаги, безвъзвратно в крехката детска душа и определят окончателно неговия житейски и творчески път.

След приключване със средното си образование завършва история в Софийския университет, за да плува цял живот в благодатните, плодоносни води на любимата си наука, където намира истинското си професионално призвание.

Завършвайки висшето си образование, той не се замразява и се отдава на постоянна, ненаситна научно-изследователска дейност и прави първите си окуражаващи публикации в текущия и периодичен печат.

С възрожденското си трудолюбие печели симпатиите на колеги, на компетентните държавни органи, в средите на водещата ни историческа мисъл. Затова и скоро му е поверено ръководството на държавните архиви.

По-късно оглавява националния археологически музей и едноименен институт, за да стигне до поста председател на Общобългарския комитет „Васил Левски” и едноименната фондация. На тази престижна длъжност го сварва и краят на всеотдайния му житейски и творчески път.

Случаят ме срещна на живо с проф. Дойно Дойнов чак в разгара на разрушителните 90 години на миналия век, по време на традиционните Вазови тържества в Сопот на 7 юли 1998 година.

Тази доста позакъсняла среща разпали още повече интереса ми към този дълбоко уважаван наш учен, пламнал неугасимо в паметта ми още през студентските ми години.

Неведнъж съм срещал името му по вестници и списания и е ставал обект на разговори с негови колеги, приятели, почитатели, подклаждани от нестихващите ми пориви към историческото ни минало.

Това непредвидено добро запознанство сложи началото на полезни близки творчески взаимоотношения през следващите години.

При всяко посещение в София обикновено се отбивах в Общобългарския комитет „Васил Левски”, който се намираше на ул. „Княз Батемберг” 4, а по-късно го преместиха в сградата над кино Култура до пл. „Славейков”.

Винаги ме е посрещал изключително любезно, чувстваше се духовно сроден с Пазарджишкия край, като проявяваше жив интерес към текущите събития в нашия град, особено в сферата на духовния живот.

Понякога съм му подарявал мои книги, а когато разполагаше със свои авторски заглавия, с нескрито удовлетворение ми отвръщаше със същия жест, придружаван от топъл дарствен автограф.

Все по това време излезе от печат книгата му „Истини-заблуди”, която ми подари при поредната ни среща в столицата.

В това свое издание, както сам споделя, се е постарал да направи достояние на нашата общественост някои свои виждания по актуални проблеми на родния ни исторически процес.

Спонтанно обаче грабна културната ни общественост неговата книга „Хора, с които живях”, която попадна през 2009 г. в ръцете на читателите му.

Съдържанието на това му заглавие привлече като магнит погледите не само на колеги, приятели, но и на широките обществени среди.

Това произведение хвърля доста обилна светлина в обстоен автобиографичен план върху интригуващия му житейски и творчески път.

Авторът ни връща към далечния си родов корен в родното Буново и ни потапя в незабравимите трепети на своите детски и юношески години, като ни прави съпричастни на постепенното му нравствено, духовно и интелектуално израстване.

Книгата е подчертано мемоарно-документална, в нея блика приятна себеирония. Повествованието ни отвежда в младите му години, пред нас оживяват бедното му, но романтично студентство в Софийския университет и сетнешните му стъпки като млад учен-историк.

Разхожда ни из примамливите лабиринти на дейността му като директор на Археологическия музей и институт, ръководител на архивите на страната ни. Особено атрактивни за читателите са страниците, в които разказва за впечатленията си от контактите, които е имал, макар и епизодични, с Вълко Червенков, Тодор Живков и други.

Вълнуващи са спомените от съпреживяванията в житейското му и творческо битие с академиците Димитър Косев, Петър Динеков и други изтъкнати творци на българската култура и наука.

И съвсем естествено - в книгата подобаващо място заема неоценимата му приносна дейност като дълтотодишен ръководител на Общобългарския комитет „Васил Левски” и едноименната фондация.

Инак едва ли бихме оценили по достойнство неговите заслуги за проучване, обогатяване, популяризиране и съхраняване за поколенията не само на епохалното дело на великия българин, но и на цялостното ни културно-историческо наследство.

Мисля и живея с дълбокото убеждение, че това издание тепърва ще бъде оценявано като значимо, особено приносно произведение за отечествената ни историография, защото излиза далече извън рамките на обичайните автобиографични заглавия.

Със солидните си познания в необятния свят на историята, със завидната си обща ерудиция, скромност, трудолюбие и неуморимата си обществена дейност проф. Дойно Дойнов остави име на всепризнат и уважаван учен в днешна духовна България.

Неслучайно беше непрекъснато канен да чете лекции в различни учебни заведения, имаше престижни участия в научни сесии, конференции, чествания, тържества, посветени на важни исторически събития и личности.

Нескончаемите му научно-исторически и служебни ангажименти неведнъж го правеха гост и на Пазарджик. Възползвах се от подобно негово посещение в града ни на 17 октомври 2000 г. и взех първото си интервю, което навести своевременно страниците на в. „Български писател”.

В центъра на този разговор очаквано отново намери своето подобаващо място темата за Левски. „За Апостола на свободата, каза той, трябва да се пише много отговорно.”

И занимавайки се с неговия живот и дело в течение на десетилетия, той даде висока оценка на стореното за първородния син на Гина Кунчева от Николай Генчев, Захарий Стоянов, Димитър Страшимиров, Мерсия Макдермот и други изследователи на големия българин.

Цял живот този неуморим наш историк пътуваше към идеолога и организатора на нашата национална революция, стремейки се ненаситно да навлиза все по-дълбоко в неговия неспокоен и драматичен свят.

Живееше с неудържимия му стремеж да служи всеотдайно на голямото народно дело. Неслучайно през 1997 година професорът-историк подготви и предложи свой сценарий на екранизиране от БНТ на документалния филм „Левски пред съда на Портата и историята”.

За съжаление националната ни телевизия за кой ли път показа своя антибългарски характер и предложи на зрителите тази толкова българска документална филмова лента в ранните часове на деня. Това не можеше да не огорчи автора на сценария и многолюдната зрителска аудитория.

Но носещият в сърцето си Левски историк е щастлив да осъществи своя отколешна съкровената си мечта - през февруари 2013 г. е представена книгата на живота му - „Левски - най-ясната загадка”.

Бродейки непрестанно из примамливите дебри на Възраждането, проф. Дойно Дойнов държеше за обективна оценка на историческите факти и събития и на личности като Стефан Стамболов, Петко Каравелов, Александър Малинов и на дейци от по-новото ни историческо минало.

В полезрението на неуморната му научно-изследователска дейност неведнъж е попадала националноосвободителната борба на населението от Пиринския край. А той винаги е живял с убеждението, че младите историографи от Македония ще се освободят от криворазбрания романтизъм и ще се постараят да анализират трезво и обективно историческите факти и събития, за да открият техния дълбок български корен.

Професорът от Буново не спираше никога своите любознателни разходки из миналото и дълбоко скърбеше за страданията и стотиците хиляди жертви, които е дал народът ни, воден от продажни политици и държавници.

Никога не криеше възмущението си, че ние, българите, сме били все курбан на чужди интереси. И споделя с болка: “За жалост съдбата на малките народи е такава. Ние постигнахме своя невероятен връх като нация по време на Балканската война през 1912/13 г. И всичко беше лекомислено пропиляно, за да се окажем най-орязаната страна на Балканите. Затова едва ли днешните и идни поколения ще простят на безразсъдни държавници и политици”.

Не по-малко го вълнуваше и нездравото състояние на съвременната ни историческа наука. Според него, историческите събития трябва да се изследват и отразяват сериозно, задълбочено и правдиво. Не е оправдано да се прибягва и пренаписва с лека ръка историята ни в угода на политически конюнктури и чужди интереси.

Пламенен родолюбец, проф. Дойно Дойнов се възмущаваше и от жалкото и унизително състояние на българските места в Румъния. А като член на българо-румънската комисия за тяхното спасяване през 70-те години полагаше немалко усилия за съхраняване на тези наши възрожденски светини. За жалост на правителствено ниво тези неща и в момента продължават да се загърбват най-безотговорно.

„Много ме боли, сподели в едно интервю пред мен, защото все още не успяваме да направим нужното за опазването на свидни за всяко българско сърце места, свързани с Левски, Ботев, Каравелов и други десетки видни наши борци, революционери, възрожденци, давали мило и драго за свободата на поробеното ни отечество”.

Посветил живота си на патриотичното възпитание на нашия съвременник, той проявяваше непрестанно загриженост за обучението по история в днешното ни школо. Намираше, че качеството на учебниците, особено за средния курс, не е лошо, но има още какво да се желае. Не по-малко, според него, е важно кой и как поднася програмното учебно съдържание. „Учителят трябва да създава интерес към миналото, към българското…”

Усърден, ортодоксален привърженик и популяризатор на революционните идеи на Левски, в това число и на неговите категорични републикански възгледи, видният ни историк неведнъж е осъждал и отхвърлял монархическата форма на управление.

За него монархическата идея е изчерпила отдавна вече своята същност. „А що се касае до българската действителност, казваше той, монархическият институт е отхвърлен с референдум през 1946 г. и няма бъдеще в нашия обществено-политически живот.”

Междувременно проф. Дойнов не преставаше да работи по изследване и обогатяване революционно-историческото наследство на Апостола.

Посещаваше много градове и села. Така постъпи и на 24 февруари 2010 г., когато пристигна отново, за да представи с доцент Джевезов втория том от наследството на Левски. Тази книга се посрещна с оправдан интерес в средите на местната културна общественост.

Проф. Дойнов живееше непрестанно с напрегнатия, динамичен пулс на социално-политическото ни всекидневие. И неведнъж е споделял, че го тревожат социално-нравствените проблеми на нашия объркан ден, но не по-малко го вълнуваше и политическото битие на миналото.

Затова и предложи на учащите се своето учебно пособие „История на българския политически живот”. Същото издание имаше и втори том, който обхващаше периода от 1885 до 1948 г.

И така в течение на повече от шест десетилетия този неуморим труженик, ревностен творец на отечествената ни историческа мисъл не щадеше сили и енергия да броди из необятните трудно достъпни бездни на миналото, движен от благородния стремеж да разширява и обогатява родното ни историческо знание.

Прекомерната му обаче физическа и мисловна натовареност неусетно подкопава безпощадно здравето му, поглъщайки сетните оцелели жизнени сили и на 18 януари 2014 г. този корав българин ни напусна завинаги.

Остава обаче неговият неоценим принос в генезиса на родната ни историография, към днешна и утрешна духовна България, който го нареди сред най-достойните съзидатели на българската културно-историческа съкровищница.

13 юни 2019 г.