СЪНИЩА
Тони ме плашеше. След раждането му започнах често да сънувам, и то неща от личното ми минало, които ужасно исках да забравя. Отначало не успях да направя връзка между двете събития - раждането и сънищата - но постепенно у мен се оформи убеждението, че е вярно.
За пръв път се усъмних през една декемврийска вечер, в която от небето се лееше дъжд като из ведро. Пътувахме към майка ми; беше ни поканила за рождения си ден. Бяхме само двамата. Шофирах на дълги, но дори така светлината от фаровете изглеждаше оскъдна на фона на бурята, а пътят напред приличаше на безкрайна черна фуния. Сякаш от нищото ни стрелнаха ярки светлини и ни прониза дълбокият клаксон на тир. Загубих контрол и натиснах спирачки, а когато отново успях да си поема дъх, осъзнах, че сме в канавката.
- Добре ли си? - попита Тони от задната седалка в момента, в който се опитвах да запаля автомобила наново. Каза го също като възрастен. Прозвуча ми толкова непринудено, сякаш продавач в магазин ме питаше дали са ми добре новите обувки. А синът ми беше едва на четири години.
За щастие успях да измъкна колата без проблеми, а двамата бяхме останали невредими.
Преспахме у майка ми. През нощта сънувах случката. Онази, старата случка, така както се беше разиграла в безумната вечер, когато реших да шофирам пияна въпреки протестите на Дани. Беше скоро след годежа ни. Аз бях романтична и лекомислена, и все още обичах Дани. Идеята да седна зад волана след няколко чашки коняк беше безразсъдна, но аз настоях. Авантюрата ми щеше да сполучи, ако не беше товарният камион, ударил спирачки точно преди да го изпреваря. Изпуснах волана и колата излетя в крайпътната нива. Спомням си, че изкрещях от уплаха, а автомобилът спря след поредица разтърсващи удари в набраздената земя.
- Добре ли си? - раздруса ме Дани.
- Нищо ми няма - отвърнах с облекчение.
Беше ни се разминало.
***
Тони ме плашеше. Колко нелепа е съдбата! Раждането му беше единствената ми радост и аз се надявах, че ще забравя за Дани, че ще успея да вкарам живота си в релси. Но сега синът ми ме връщаше упорито към миналото, а аз се стрясках при мисълта, че той знаеше за събитията, за нелепите обстоятелства около смъртта на бившия ми годеник. Можеше ли да е истина?
Един ден, скоро след празника на майка ми, заварих Тони да си играе с дребен пакет. Миришеше го и се опитваше да го отвори. Едва когато отидох до него видях, че е едно от онези прозрачни пликчета, пълни с хероин.
- Къде намери това? - скарах му се. Бях сигурна, че отдавна съм изхвърлила всички остатъци от наркотика на Дани.
- Ей в оня шкаф - рече просто той, а обичайният му детски глас отново се беше изпарил. Измъкнах пакета от ръцете на Тони. Изгледах сина ми подозрително, а той ми отвърна с невинна усмивка. Прерових навсякъде, но не открих друг подобен плик.
Същата вечер го сънувах. Дани. Точно както се беше случило.
Беше ми казал, че ще излиза с приятели. Беше започнал да го прави по-често отколкото на мен ми се искаше. Аз на свой ред се отбих в близката кръчма, за да удавя самотата в коняк. Тогава за пръв път срещнах Лени. Той беше чаровен и говореше увлекателно. Задържа ме до късно, а аз си пийнах доста, но на прибиране се съвзех под дъжда и хладния вятър.
Заварих Дани проснат заедно с дрехите на дивана в хола. Не си беше направил труда дори да си събуе обувките. Извиках му, но той не отвърна. Приближих се, готова да го наругая за наглостта му, и тогава видях спринцовката, белия прах по земята, запретнатия ръкав, раната от убождането… Изтрезнях напълно. Позвъних на Бърза помощ; наложи се да го приберат в болницата. Тревога ме обзе за дълго преди да заспя. На следващия ден чувствата ми бяха объркани. Безпокойството премина в разочарование, сетне безразличие, гняв, а накрая ме налегна отчаяние. Връзката ни с Дани охладняваше все повече. Почти не прекарвахме времето си заедно, а сега и това. Обичах ли го или бяха прави онези, които твърдяха, че любовта е лудост, неосъществима илюзия, в която ни внушават да вярваме от малки?
***
Тони ме плашеше. Най-вече очите му. Хубави, пъстри очи. Обичахме да спорим с Лени на кого от нас прилича, но синът ми всъщност имаше очите на Дани. Колко глупава бях. Бях го родила преждевременно, в седмия месец, или поне така ме караха да вярвам Лени и докторите. Трябвало да сме щастливи, твърдяха те, че детето оцеляло. Но аз знаех, че съм заченала от Дани. Тони имаше неговите очи. Очи, които ме изпитваха и дебнеха постоянно. Да, бях заченала от Дани преди да… го убия… Но нали такава беше съдбата му?
Един ден заварих Тони да ровичка из портфейла ми. Вадеше банкнотите и ги разглеждаше.
- Мамо, ти имаш ли достатъчно пари? - рече като ме видя. Очите му ме гледаха любопитно. Не беше нормално толкова малък да пита за пари.
- Имаме достатъчно - отвърнах сдържано. - Но на теб ти е рано да знаеш за подобни неща.
- Добре тогава. - Той се ухили и смачка банкнотата, която държеше. После измъкна още една от портфейла и я скъса на две.
- Не! - изкращях му и го плеснах по ръката. - Пари не се унищожават така!
- Но нали каза, че имаш достатъчно? - рече той лукаво.
- Не толкова, че да почнеш да ги късаш! - сопнах му се.
Тони ме предизвикваше, играеше си с мен. Знаех го. Всъщност не беше Тони. Дани ме гледаше през очите на сина ми. Напомняше ми, че е там, че не е забравил. А дали беше готов да ми прости? Страхувах се от него.
През нощта го сънувах. Точно както се беше случило.
Беше денят, в който аз си обещах да му простя и да му дам да разбере, че искам да започнем отначало. Обичах го и бях готова да забравя грешките. Няколко дни по-рано го бяха изписали от болницата, а аз се сдобих с повишение в службата. Бях в отлично настроение и бях решила да го изненадам, да му направя подарък. Но вечерта всичко се изпари. Той ми разкри, че е похарчил парите ми, без да ме пита. Всичките ми спестявания бяха отишли на хазарт. Същите приятели, които го бяха научили да се тъпче с хероин. Постъпката на Дани и наглото му откровение ме вбесиха. Закрещях му. Заудрях го. Наричах го с отвратителни имена, а той просто лежеше на дивана и се хилеше, така подлудявайки ме още повече. Колко бях наивна. Колко бързо любовта преминава в омраза. Да, през онази нощ за пръв път почувствах омраза. И за пръв път започнах да кроя своите планове за отмъщение.
***
- Мамо, хората кога умират? - попита ме Тони вчера, докато се хранехме. Пак ме гледаше с очите на Дани. Същите лукави очи.
- Обикновено, когато остареят - отвърнах.
- А на теб още дълго ли ти остава?
Изгледах го, без да отговоря. Нямаше съмнение. Синът ми ме провокираше. Той не беше нормално дете. Нормалните деца не говорят като възрастни и не задават подобни въпроси, нали? Той носеше в себе си кръвта на Дани, както и желанието му да ме нарани, да ме накара да страдам. Той беше същият като баща си. Трябваше да се освободя от него. Знаех как да го направя.
През нощта отново сънувах. Очаквах го. Сънувах нощта на убийството, всичко както се беше случило.
Знаех как да подготвям дозите. Дани ми беше показал. Но дори да не знаех, достатъчно беше да се докопам до една от спринцовките му. Останалото беше работа на омразата ми. Приготвих я рано, още преди да се прибере у дома. Знаех много добре кога ще се върне. Намерих каквото ми трябваше зад долното чекмедже в спалнята. Дани си мислеше, че не знам, а всъщност беше толкова лесно да ги открия. Докато приготвях нещата, се разплаках. Изведнъж старото чувство, онова на обич, ме беше обзело. Бях се размекнала. А трябваше да бъда силна, трябваше да проявя воля. Дани ми причиняваше болка.
Той се върна замаян от опиатите и както обикновено се просна на дивана. Хилеше се и се опитваше да ми обясни колко трудно се живее без пари. Мислеше, че е забавен. Но аз нямах време за приказки и двоумене. Приближих се до него и го хванах за ръката. Той ме погледна изненадан, а в очите му прочетох странна мекота. Старото чувство на обич се опита да си пробие път към съзнанието ми. Съчувствах му. Забих спринцовката до края и вкарах цялата доза. Свръхдоза. Колко лесно беше да се справя с Дани. И колко лесно беше да накарам следствието да повярва, че се е самоубил. Защото такова беше официалното становище на полицията за смъртта на бившия ми годеник. Лени също не разбра истината.
Не бях сигурна единствено, докато го убивах кое надделяваше у мен - любовта или омразата. Казват, че ако убиеш от любов, Господ прощавал.
***
Тони ме плашеше. Тази сутрин на няколко пъти чух ясно гласа му зад себе си, а когато се обърнех, го нямаше. Когато го извиках, не отвръщаше. По-късно чух да ми говори и да се смее. Претърсих цялата къща, но не го открих. Той си играеше с мен. Унижаваше ме. Но нямаше да е за дълго. Днес щях да се разправя с него. Знаех как да го направя.
Беше толкова просто. Трябваше само да приготвя спринцовката и да го издебна. Бях го правила преди, щях да се справя и сега. Щях да вкарам дозата до последната частица прах, после да изчакам и затворя очите му. На всички щеше да е ясно, че Тони се е самоубил. Повярваха предния път, щяха да повярват и сега. И Лени нямаше да разбере.
Намерих спринцовката и пакета в шкафа в антрето, там където ги бях забутала. Измъкнах ги, когато зад мен изскърца врата. Подскочих стресната и изпуснах нещата. Обърнах се. Нямаше никой. Взех инструментите и ги пъхнах бързо в джоба на жилетката. Шумът беше дошъл откъм хола. Отидох и разгледах внимателно. Нищо.
Някой ме извика по име. Разпознах гласа веднага.
Беше Дани. Стори ми се, че идеше откъм кухнята.
- Дани! - извиках му и изтичах натам, но той беше изчезнал.
Изчаках в кухнята, озъртайки се и ослушвайки се внимателно, сетне отидох над мивката, сложих гумените ръкавици и приготвих дозата.
Тогава чух музика откъм горния етаж. Беше отишъл в стаята си. Още по-добре. Трябваше да действам.
На входната врата се позвъни.
Поколебах се, но само за миг, сетне се промъкнах тихо през антрето и заизкачвах стълбите нагоре. Музиката звучеше все по-доловимо. Беше една от любимите мелодии на Дани; слушахме я често през онези дни, когато все още го обичах, без да го мразя.
Звънецът на входа отново прокънтя, после чух някой да отключва вратата.
Влязох в стаята на Тони. Там нямаше никой.
Дискът си вървеше, а на пода имаше разхвърляни парчета от пъзела, който синът ми се учеше да нарежда напоследък. Проверих зад вратата, погледнах в гардероба. Никой. Наведох се и надникнах под кревата. Никой. Усетих, че някой ме наблюдава от прага. Обърнах се.
Беше Лени.
- Неееее! - изкрещях и се втурнах към него, размахвайки спринцовката. После усетих как ме сграбчи за ръката, а аз изпуснах своето оръжие и се свлякох на пода.
***
Дойдох в съзнание, но предпочетох да остана тиха. Бях в опасност. По-добре беше да се преструвам, че ме няма.
- …И колко дълго смятате, че ще продължи този период? - разпознах гласа на Лени.
- Зависи - отвърна мъжът в бяла мантия. - При по-леки случаи седмица може да се окаже достатъчна. Обикновено задържаме пациентите поне месец. Въпреки че пълната рехабилитация продължава година-две. Но вашият случай е по-сложен. Не забравяйте, че синът ви е в опасност.
Пациенти? Те се подиграваха с мен. Те ми приписваха несъществуващи болести. Всички се бяха съюзили, за да направят живота ми мизерен. Но сега беше по-добре да мълча.
- Има ли надежда да бъде излекувана напълно? - попита Лени.
- Разбира се - мъжът отпусна ръце върху бюрото. - Много болни се възстановяват напълно. По-опасно е, ако страданието се превърне в хроничен процес. Споменахте, че и преди е имало подобен психотичен епизод?
- Да - въздъхна Лени, - беше отдавна. Скоро след като се запознахме. Бившият й годеник се самоуби… Свръхдоза… Тя се обвиняваше, че не е направила достатъчно, за да го предотврати. Сетне си втълпи, че самата тя го е убила.
- Разбирам - рече мъжът в бяло, макар да бях сигурна, че нищо не разбираше. - Ще я задържим, колкото е необходимо. Надявам се депресията да премине по-бързо.
- Задръжте я - отвърна Лени, - засега сигурността на сина ми е по-важна.
Лени ме беше предал. Искаше да се отърве от мен. Искаше да страдам. По нищо не се различаваше от Дани. Колко еднакви са мъжете! Трябваше да се освободя от него. Знаех как да го направя.
Крайно време беше да вкарам живота си в релси.
29 декември 2008
Андовър
Англия
