Ирина Велева

КАТО СЕНКИ БЕЗПЛЪТНИ

Изведнъж светът ни се срути
и се озовахме в призрачен свят.
Като призраци
като сенки безплътни
обитаваме пустия град.
И се крием зад стени,
и гледаме тъпо
с очи разширени от страх.
Тя - болестта дебне от всякъде.
Болестта - невидимият враг.
Сега живеем само с минало.
Настояще нямаме,
а бъдещето вече е прах.
Животът угасва в ръцете ни,
в мислите.
Затворени в клетки от страх.

***
Опитвам се да бъда себе си
във време, в което
никой не е на себе си.
Опитвам се да мисля добро,
във време, в което никой не мисли добро.
Във време, в което човек за човека е вълк.
И в това време, когато
отстъпва човекът и тръгва назад,
е последното време
пред края на нашия свят.
Затова няма време
да се опитвам да бъда себе си,
когато днес никой не е на себе си.

ПОЕТЪТ

Осъдиха го,
защото не беше като тях.
Осъдиха го,
защото беше от тях по-различен,
защото живееше в друг свят
и се държеше по-различно.
Осъдиха го
и очите им го гледаха с омраза.
И думите им сякаш го убиваха.
А той - поетът - седеше до тях
и на всеки подаряваше усмивка.

***
Празни погледи и празни лица.
Думи. Думи. Думи.
Какво ли говорят?
Говорят ли, говорят.
Нищо не казват.
Искам да съм облак -
да чувам само птиците.
Искам да съм дъжд,
който говори на тротоарите.
Не търся празните погледи
и празните приказки.
Колко е хубаво да потънеш в себе си.
Да си облак -
далече от всичко.
Или дъжд,
който разговаря с тротоарите.

ЧЕРНОБЯЛ КВАДРАТ

Мислим в черно.
Мислим в бяло.
Няма място за цвят
в чернобелия свят.

Като фигури
в чернобял квадрат
движим се напред и назад.
Всяко чувство е грях.

Затова се отказвам
от чернобелия квадрат.
Защото съм чувство.
Защото съм цвят.

ЛИПСВА САМО ЛОПАТАТА

В живота заобикалям опасностите,
но винаги има опасност.
Затова, заради опасностите,
влизам за по-сигурно вкъщи,
а за по-сигурно в себе си.
После затварям прозорците на къщата
и прозорците в себе си.
И забравям опасностите,
забравям живота
и се заравям в себе си.
Липсва само лопатата.

НИЩОТО

Да имаш всичко.
Да нямаш нищо.
И Нищото да се оглежда като хищник,
за да хване бримката, която си изпуснал
от плетивото на своята душевност.

Да имаш думи.
Думи да нямаш.
Приятели на думи да имаш.
И празнотата в думите да се обляга така лениво
като котка охранена на припек.

Да имаш любим.
Любим да нямаш.
Любовта да търсиш под дърво и камък.
А под камъка змия да се укрива
и отрова за тебе да прикрива.

Да търсиш нещо.
Нищото да намираш.
И Нищото да ти се хили и присмива.
А ти да имаш всичко, всичко да имаш
освен бримката, заради която се разплиташ.

***
Плаха и възторжена те гледам.
Чакам да ме приласкаеш.
Навярно така дивечът се влюбва в ловеца.
Миг преди смъртта.
Ще пронижеш ли сърцето ми, ловецо?
Миг след любовта.

МЕЖДУ ПРИЛИВИ И ОТЛИВИ

Срещаме се в приливите,
за да се превърнем в пръски
от радост и страст.
Срещаме се,
за да се разделим в отливите.
Ще дойдеш като прилив.
Чакам те. На брега.
Замръзнала в спомена.

***
Като уплашена сърна те гледам -
полудяла от любов.
А ти стоиш до мен,
сигурен, че те обичам.
И устните ти предвкусват нежността.
Но сърната може да избяга от любов,
преди да вкусиш сладостта от устните й.

КОЛЕКЦИОНЕР НА МИГОВЕ

Тленността на всичко ме тласка
да грабна мига,
да му се отдам,
да ти се отдам,
да му се наситя,
да ти се наситя

преди той да се затвори
в спомен,
преди аз и ти да се превърнем
в спомен.

Аз вече съм колекционер на мигове.