ЙОЛИ
Приятелството ми с Йоланта Аливие беше изключително. То се „случваше” на фона на звънливия шепот на сълзите от умиление или възторг, на драматични препирни и дребни спорове, на фона на бълбукащо, позитивно настроение, което винаги стоеше в ъглите на устните, разтегнато в широка усмивка. Всяка среща с нея беше ежедневно събитие, увенчано с неповторимост. Общото между нас беше отношението ни към музиката, любовта към животните и влечението ни към езиците от романската група. Тя знаеше отлично френски, дори използваше френската фамилия „Аливие”, обяснявайки, че тя свързана с името на баба й по бащина линия, която била от френски произход. Но завършеният в нея музикант беше я поставил на мястото й - цигулар в малък струнен оркестър, който често излизаше на турнета в чужбина. Завръщането й винаги беше празник - отделяхме време за дълги диалози за преживяното. Нейният коронен номер беше да се изгуби в някой мегаполис, (а може и в малко българско градче), а после да разказва случката с подробности, като на сцена, пред публика, украсена с много комични детайли. Превръщаше драматичните моменти в хумористични, трансмитираше динамични извадки от емоционални преживявания и владееше притворството до съвършенство. Имаше понякога и моменти на депресия. Причини за това винаги се намираха и когато попаднеше в хватката й, Йоли ставаше мрачна, увиваше около главата си лилаво-черен тюрбан, слагаше си силен грим и започваше да философства на глас, пред всеки, който бе готов да я слуша. Възмущаваха я много неща, които „разбиват фантазия”, както се изразяваше самата тя и за да ги преодолее - използваше своите опорни точки. Например - купуваше пет-шест сухи закуски в книжен плик и събираше бездомните кучета, които се въртяха в една градина до моя офис, за да ги нахрани. Всяко от тях имаше име и когато се случваше да общуват, Йоли им подвикваше, за да се зарадва на тяхната безспорна памет. Общуването с кучетата я правеше щастлива, разсейваше я. Една сутрин пристигна в офиса с малка пластмасова кофичка, в която имаше специално приготовление: бульон от сварени кокали с месо и надробен хляб. Свещено утро! Подозирам, че кучетата с благодарност ще си спомнят за тази гощавка до края на света…
Беше разочарована от мъжкото съсловие. Зад гърба си имаше един краткотраен брак с някакъв бохем и женкар, който й отнемал цялото свободно време. Мъкнел я по барове и компании, държал я по цяла нощ будна. Дори веднъж довел две особи в дома им и я вдигнал от сън, за да я представи, а тя да изсвири на цигулката си „Мечтание” от Шуман…
- Напуснах го и от тогава дишам свободно и спокойно! - казваше Йоли. - Благодаря на бог, че ме опази, ако бях родила дете - сега нещастниците щяха да са с един повече… Може на някой да му се стори странно, но единственото, за което съжалявам, са красивите кристали, които останаха при него, белите дантелени пердета, които донесох от Мароко и покривката, изплетена на една кука от майка ми… Предметите красят живота, но не го правят по-лесен…
Йоли беше около четиридесетте и малко отгоре, жена в най-силния си момент и никога не губеше надежда, че ще срещне истинската, голяма любов. Не смееше да се задълбочава във връзките си, защото не чувстваше, че има вътрешна необходимост от това. Беше застанала зад един невидим щит от недоверие към света на мъжете, затова флиртуваше рядко и краткотрайно. Музиката наваксваше всичките й липси и провокираше нейната всеотдайност. Беше еуфорична преди турнетата зад граница, приповдигната и възвисена. Завръщаше се изморена и щастлива и никога не забравяше да ми донесе някакъв дребен сувенир за спомен. Още пазя чифт миниатюрно порцеланово сабо със сини шарки, което ми донесе от Холандия - един от символите на Кралството. На стената в офиса, точно срещу мен, висят окачени три маслени миниатюри от Будапеща, а под тях, винаги заредена с цветя, сияе тумбеста кристална вазичка от Виена.
- Винаги се губя, но с това правя чест на световните градове, в които работи любезна полиция и ме упътва! - заключаваше Йоли. - Освен това, какво щях да разказвам, на какво щяхме да се смеем сега… Веднъж се запознах с един японски турист, който говореше френски. Учуди се, че аз владея гладко езика на любовта, а аз му казах, че преди време установили, че игла да хвърлиш в България - на франкофон ще падне - това го казаха, когато професор Желев обяви България за франкофонска държава… Голям майтап… Попитах го нещо, а той тръгна с мен да ми обяснява, отложи своя маршрут и ме придружи обратно до хотела, където се оказа, че бяхме настанени и двамата. Почерпи ме със саке и ми разказа за традиционните бойни изкуства, в това число и за сумо. През вековете, при състезания, съдиите са носели специални ками, с които е трябвало ритуално да се самоубиват, ако отсъдят грешно, какъв морал! - дивеше се Йоли. - А в останалата част от света взимат пари, за да отсъдят грешно…
Нашето влечение към операта беше съвсем обяснимо - аз обожавам това изкуство, а за Йоли беше естествено, защото музикалната класика за нея бе съдба. По няколко пъти гледахме спектаклите, които ни покоряваха, обичахме да посещаваме всяко гостуване, дори веднъж се озовах с нея зад кулисите, за да поздравим един блестящ солист, тенор, който пееше в чужбина и чиито гостувания следях стриктно… Аз, притеснена до немай къде, го приветствах приповдигнато - не можах да се взема в ръце от вълнение, а Йоли остави красив отпечатък от червило върху двете му бузи…
- Видя ли колко възторг приливаше във второ действие от него? - попита ме тя след представлението.
- Но според мен, възторг приливаше от него през цялото време…
- Не е вярно - настояваше Йоли - ти беше за него едно емоционално предизвикателство!
- Аз?!
- Сигурна съм, защото ние с него се знаем отдавна, ако си забравила и сме добри приятели от консерваторията… Ще взема да го попитам дали няма свободно място в щрайха на симфоничния оркестър на неговата опера, „Ла Фениче”…
- Като знам в каква криза са оперните театри в Италия…
- … с изключение на „Ла Скала” и „Ла Фениче” - това е факт.
- Дано си права…
- О, без съмнение съм права и още довечера ще му изпратя един имейл със запитване… А ти знаеш ли защо Маринела е толкова свежа и никога не боледува? - атакува ме с внезапен въпрос Йоли, измествайки темата към нейна колежка от оркестъра.
Вдигнах рамене.
- Ами, да, няма как да знаеш, но аз ходих два пъти на гости у тях, по нейна покана, разбира се и забелязах, че на трапезата храната се допълва с пресен, сочен лук, който тя и мъжът й хрупат като ябълки! А аз все съм на пост и диета… Снощи, например, толкова бях изгладняла, че влизайки вкъщи се втурнах право към хладилника, а бях забравила да го заредя!
В тази връзка, огладнели до немай къде, веднъж Йоли и аз си спретнахме трапеза с прясна, неосолена скумрия, към която прибавихме всички възможни подправки, за да стане годна за ядене.
- Нарежи повече лук - препоръча ми Йоли тогава - нали ти казах защо Маринела има гладка и румена кожа на лицето…
Сега, когато пиша тези редове, си спомням как веднъж ме заведе на едно предизборно събрание, на което известна жена, политик, трябваше да държи реч.
- Вземи последната си поетична книга - обърна се към мен със сериозен тон Йоли, като по този начин предаваше тежест на моя труд, измествайки думата „стихосбирка” с „поетична книга” - ще й я подарим с твоя автограф - тя е толкова изтънчена, фина и ерудирана, ще я зарадваме!
Толкова твърдоглава беше тази моя скъпа Йоли, а аз толкова бързо се предавах, подвластна на слабостите си… Грабнах една тънка книжка с лакирани корици, подписах се на първата страница и се запътихме към онази голяма зала, където щеше да се проведе събранието.
Беше препълнено, но без значение - Йоли ме хвана за ръка и ме поведе по тесните стълбички към задния вход, през който се озовахме направо зад кулисите. Жената - политик трябваше да мине покрай нас, преди след три крачки да се озове срещу хората в залата. Озъртахме се боязливо, можеха да ни отзоват веднага, но очевидно хората от сигурността бяха проверили навсякъде, нашето появяване не пробуди никакво съмнение.
Ръкоплясканията в залата разлюляха завесите и изведнъж до нас се появи онази изтънчена, фина и ерудирана жена-политик, която ни изгледа изумено. Йоли пристъпи към нея, държейки ме за ръка:
- Тези стихове са за вас, госпожо, на добър час! - каза с приливаща радост в гласа, подавайки й моята скромна стихосбирка.
Тогава дамата със сини очи хвана с върха на пръстите си книгата ми и с дълбок алтов глас попита:
- Какво е това?! Тук няма ли охрана, дайте я на охраната!
И излезе на аванс сцената… Тръгнахме си, разбира се, как бихме могли да останем и да я слушаме как разтяга локуми за равенство, братство и демокрация… Йоли беше толкова шокирана, че половината от пътя към малкото ресторантче „Румбай” изминахме мълчаливо.
Трябваше да се разтоварим тогава и не знам от къде се появи един снажен господин, италианец, който се оказа, че знае български, отдавна бил женен за българка, фармацевтка и често гостувал у нас. Седна на нашата маса и от дума на дума - озовахме се в Обединеното кралство и нямаше как да отминем темата за принцеса Даяна, отдавна напуснала този свят.
- Бог я прибра при себе си - въздъхна по едно време Пиетро - тя беше светица, но и дълбоко нещастна…
Бяхме си поръчали червени чушки бюрек тогава. Йоли хвана за дръжката една от тях, после се опита да я закрепи изправена, макар да знаеше, че няма да се получи. Пиетро забоде въпросително очи в това напразно усилие, което моята приятелка направи няколко пъти.
- Тази чушка е като характера на принца, който се огъна пред Паркър Боус… а Принцесата на Уелс бе провокирана да се огледа около себе си и да намери истинската нежна, всеотдайна и топла, източна любов… И тази любов я отнесе в по-добрия свят… Но ние ще продължим да я търсим - на Изток - на Юг, докато тя сама ни намери…
Почти три години не бяхме се виждали с Йоли, защото аз заминах за Монтерей и не поради авантюристични подбуди. Идеята да науча испански език, както и да опозная отблизо древната история и култура на този край на света, отдавна беше окупирала в съзнанието ми и когато ми се отдаде възможност да я реализирам, аз не се двоумих нито за миг - просто заминах. Знаех отлично, че характерът ми няма да се поддаде на носталгия, нито на каквато и да е провокация, която би разрушила досегашния ми статут, идеи и цели в живота. Разделихме се с Йоли с обещание да поддържаме връзка по интернет, уверени, че времето ще отлети бързо и скоро ще се срещнем.
Връзката ни наистина беше ежедневна, после, когато Йоли започна да подготвя документите си за Италия, уловена в мрежата на безброй задължения около преместването си в „Ла Фениче”, Венеция, тя постепенно замря, а после изчезна. Имах и други приятелки, разбира се, с които кореспондирах, а и там, в компанията на латиноамериканките се чувствах като глезеник на съдбата, т.е. - споменът за Йоли не беше тъй болезнен, защото знаех, че при първото ми прибиране в България след една година - щях най-напред да потърсих нея.
Дълго звъних на вратата, после опитах със силни удари с длан, докато не излезе съседката и ми каза, че Йоли отдавна не е в България, но нищо повече не знае.
След окончателното ми завръщане след още две години, имаше период, който бе преизпълнен с най-добри намерения и със сигурност бих стигнала до край, за да ги осъществя, докато един ден разбрах, че спешно трябва да замина за Италия. Говорихме по телефона със снахата на дон Папети, Анна- Карла, която искаше от мен да пристигна възможно най-скоро в Ламеция, понеже проблемът касаел не само нашето искрено приятелство, но и нещо повече… Оказа се, че тя беше потънала в дълбока скръб, поради скъпа загуба - брат й внезапно бе напуснал този свят, заедно с жена си. И двамата загинали при катастрофа, близо до Лугано, а малката им дъщеря Анна-Карла взела при себе си, за да се грижи за нея. От предишното ми пребиваване знаех за тях, че работят от дълги години в някакъв курортен комплекс в Швейцария и печелят добре. Веднъж в годината се връщали на Ботуша, за да вдишат аромата на маслиновите гори наоколо и лазурния въздух на Йонийско море. Именно по пътя за дома бяха изгубили живота си.
Преди и по време на пътуването към бреговете на Италия, все си мислех за Йоли. Мислех си, ако има Господ, ще се случи така, че да узная нещо за нея, да се свържем по някакъв начин, ще се свърши с моите постоянни догадки, очаквания, недоумение и дълбоко отчаяние понякога. Щеше да се случи. Ако е писано…
Първите дни след срещата ни с Анна-Карла, бяха тягостни, разговорите се въртяха около семейство Моро. Разсейвах се с грижите за шестгодишната Адрина, с който се разхождахме в гъстата портокалова горичка, която заобикаляше къщата и се спускаше по наклонен терен до дъното на двора. Там бликаше малко изворче, което образуваше тясно синьо езерце. Пътьом си откъсвахме плодове, после сядахме на скамейката, близо до изворчето, за да се любуваме на водата и божествения вкус на портокалите. Разходките ни не бяха отегчителни, напротив и те бяха като глътка пресен въздух след тягостните часове, които прекарвахме с г-жа Папети.
На втората събота от моето пристигане, тя съобщи, че ще отидем до гробището, за да занесем цветя и да се помолим за душите на всички близки.
Имах предишен спомен от една панихида там, но сега пейзажът ми се стори променен - простираше се далеч по хълма - обширен и зелен. Минали бяха повече от пет години. Имаше десетки нови монументи и параклиси, сякаш хората се бяха замогнали, преди да напуснат този свят, защото повечето от тях бяха облицовани със скъп, разноцветен мрамор. Той отразяваше пролетното танцуващо слънце, може би за да развесели пейзажа на това скръбно, прощално място, което беше почти безлюдно в този час.
Оставих Анна-Карла и Адрина в параклиса насаме с най-близките си и тръгнах да огледам наоколо. Спомних си сините весели очи на дон Папети, свекъра на Анна-Карла, които завинаги бяха склопени под циментовия саркофаг, емоционалните му разкази за бурни преживявания, за празниците, които посрещнахме с фамилно веселие…
Близо до двуметровата пирамида имаше поувехнал букет. Смених водата, потопих два червени гладиола и приклекнах. Срещу мен, в отделен с бордюр парцел, чернееха десетки кръстове. Той контрастираше рязко с останалите площи, изглеждаше тъжен и самотен, без нито една ваза, без нито едно прясно откъснато цвете.
После, когато тръгнах между кръстовете, се сетих, че Анна-Карла ми беше казала, че всъщност това са служебни погребения на бездомници, емигранти, на хора, които никой не е потърсил във времето. Някои от кръстовете дори бяха без имена, имаха единствено номер, изписан с бяла боя… На един от тях прочетох: Йоланта Перонди… Изтръпнах… Но после, когато дойдох на себе си и се размислих, допуснах, че това е някакво съвпадение на малките имена, освен това, фамилията на моята Йоли не беше „Перонди”, тя не беше нелегален емигрант, нито уличен просяк, нито престъпник…
Много често си спомням онзи момент и ме побиват тръпки, още повече, че вести от Йоли нямам и до днес. Не знам какво да мисля. Знам със сигурност само едно, че тя замина за Венеция, за да свири във симфоничния оркестър на „Ла Фениче”…
