Панко Анчев

1.

Романът е повествование за целия живот. Той наистина побира в себе си всичко. Това всичко е в различни проявления на този живот: обществото, личността, природата, душевните вълнения, социалните процеси, превратностите на съдбата, сложността и пълнотата на историята.

Многобройни са сюжетните линии в него, а главната тема, в която се обобщава сюжетът, е свод на темите и проблемите на пресъздаваното общество и на обществото и времето, в които романът е създаден и които той изразява.

Затова този жанр е толкова труден и изисква мащабно и универсално мислене, способност повествованието така се организира и подрежда, че да покаже убедително и художествено въздействащо човешките съдби, вълнения, драми, преживявания.

Тази организация е сложна и трудна, защото голямото трябва да запази живо малкото и без да го накърнява; а малкото да се прояви като равноправно, но стоящо на определено място в структурата на романовото „голямо”.

Затова в романа големият писател преминава от „панорамно” наблюдение и пресъздаване към „интимното”, към подробностите. Редуването създава особен ритъм, набляга върху различни проявления на живота и човека, подчертава едни особености за сметка на други.

Но и създава представа за универсалността на наблюденията, впечатленията и изводите. Без тази универсалност не е възможен романът. Тя е неговата, така да се каже, идейно-естетическа основа, върху която се изгражда като литературен жанр. От нея произлиза и мащабът на мисленето, разсъжденията и изображението.

Различните сюжетни линии претворяват смисъла на различните типове наблюдения и пресъздаване. Всяка тях съдържа различни значения, поставят ударението на различните главни персонажи.

В крайна сметка те се пресичат в определена точка, за да съберат в едно тези свои знаения и смисли и очертаят границите на епическия свят в романа. От умението му да покаже как това започва, развива се и се фокусира в едната точка зависи силата и мащаба на писателското дарование. Но и характера на обществото и времето.

В литературоведските анализи на романа (и не само на романа, разбира се, ала при него това е очевидно и доста смущаващо!) много често темата се смесва с проблема и обществените идеи, въплътени и изразени в творбата.

А различните сюжетни линии експонират различни основни идеи и поставят в центъра главните си персонажи като носители на тези идеи.

Анализът трябва да открои разделенията и да покаже преди всичко идеята, характеризираща общественото съзнание и настроенията в обществото, доловени и пресъздадени от автора.

Романът винаги е по-сложен за възприемане от всеки друг жанр заради мащабния обхват на изображението и обема на сюжета.

Темата и сюжетът не бива да ни подвеждат да търсим в романа само онова, което те съдържат в себе си. Защото то е твърде малко и не изчерпва богатството и сложността на повествованието.

Това важи особено за т. нар. „исторически романи”, разказващи за събития и личности от близкото или далечното минало.

Обикновено изследователите и тълкувателите на този тип роман се оставят върху вълната на историческия сюжет и се занимават с това доколко точно и вярно писателят е пресъздал епохата, дали са верни оценките му за историческите събития и личности, дали са точни и убедителни характеристиките на героите.

Това, разбира се, е необходимо, но не е достатъчно. Защото всеки роман (и изобщо повествование), посветен на историята, е всъщност пресъздаване на съвременността с нейните идейни и политически характеристики - в това число и с отношението й към историческото минало, показано в романа.

2.

Правя тези предварителни уточнения, за да подчертая колко повърхностно и не съвсем вярно е тълкуван първият български роман, чийто автор Иван Вазов е нарекъл „Под игото”.

Казвам това без никакви угризения, че преувеличавам. „Под игото” е оценен от критиката, историята на литературата и българския народ като велик роман, една от най-ярките творби в българската литература от модерната епоха, като ненадминат в художествено отношение от всички създадени след него романи.

Но „Под игото” се нуждае от друг литературоведски подход, за да бъде видян, прочетен и разбран в цялото му величие на свидетел и изразител на една епоха в българската история.

Необходимо е да се надникне „отвъд” патоса, героизма, трагизма, родолюбието, саможертвата на неговите персонажи, за да се откроят проблемите на времето, в което е създаден романът, неговата типология, характерът и духът му, новият тип личност, начин на мислене, правилата, по които се изгражда и функционира обществото.

„Под игото” описва времето на Априлското въстание, но романът принадлежи на следосвобожденската епоха, в която е създаден. Нея именно той изразява.

Тогава ще откроим и оценим особеностите на този роман като българският образец жанра заедно с характеристиките, които му придава времето, при липсата на традиции в жанра в българската литература, но и благодарение благотворните влияния, които писателят и българската литература са изпитвали тогава и дотогава.

„Под игото” е плод не само на един огромен и вдъхновен талант; не е само отклик от героичните и трагичните събития през 1876 г., подготвили пътя на свободата, а епическа картина на модерното българско време.

Неговото значение се засилва от факта, че в края на ХIХ век в българската литература още не се е родило епическото съзнание.

Иван Вазов се е домогнал до него и до епическото повествование по свой път благодарение огромната си дарба, но и заради потребностите на новата епоха да се изобрази българският свят в неговата цялост и пълнота.

В този смисъл „Под игото” е наистина удивително произведение и безспорно постижение на българския художествен, национален и социален ум, на ранната зрелост на българската литература, знак за възможностите й да изразява националния дух и величието на нацията.

В него е показан целият живот от края на ХIХ във всичките му разновидности: бит, духовност, семейство, политика, политико-държавно устройство, приятелства, вражди, живот, смърт, труд, обществени вълнения, изкуство, любов, ревност, сватби и убийства, героизъм и предателство. Ние виждаме тук и рисуващата се картина на социалното разслоение.

Въпреки че са толкова силни романтичната струя и авантюрните елементи с многобройните случайни съвпадения на обстоятелства романът „Под игото” е в пълна мяра социално-политически роман, роман за нравите и целите на едно сравнително добре структурирано и хармонично устроено и управлявано общество, поставено обаче на огромно историческо изпитание.

От друга страна, романтиката и приключенията поддържат интереса на читателя и подчертават младостта на обществото, която му дава сили и енергия за преодоляването на препятствията и неизбежните конфликти и раздори.

„Под игото” показва класическия тип колективистично общество. Но колективистичното общество е силно политизирано, ангажирано с политическа идея, осъзнаващо и осмислящо проблема за властта и свободата.

То не е затворено в ограничен кръг, а изпълва целия град Бяла черква и определя начина му на живот.

Политизираното прави обществото разнородно. Единството и колективистичният му дух обаче преодоляват различията и ги подчиняват на една обща идея.

Тази идея не винаги е открито формулирана и обявена, още по-малко е осъзната от обществото; тя може просто да витае в пространството, да зрее и придобива конкретни очертания, докато не се появи естествения лидер, който да произнесе най-важната дума в нея. Тогава се променя и животът на обществото.

Ядрото на този тип общество са семейството, домът и задружният труд. Когато семейството е здраво и не се поддава на неизбежните трусове, идващи отвън и отвътре, тогава и обществото се подрежда и живее като негов образ и подобие.

Затова и романът започва с вечерята в дома на чорбаджи Марко. В този дом не случайно се появява и избягалият от Диарбекир Иван Краличът, приел по-късно името Бойчо Огнянов.

През дома на чорбаджи Марко Бойчо Огнянов влиза в обществото, което ще трябва да организира и поведе към постигането на великата национална цел. Той, така да се каже, проверява здравината и готовността му да участва в осъществяването на великата идея.

Но не само в дома и семейството на чорбаджи Марко е така задружно и хармонично. Същото е и в дома на друг виден чорбаджия на Бяла черква Юрдан. Чорбаджи Юрдан е човек с различен характер, но включен и подчинен на духа на обществото. Затова и първенствуващата му роля не се оспорва и той я изпълнява достолепно и със здрава ръка.

На тази ръка се подчиняват, при това напълно доброволно и не насилствено, всички, които живеят или гостуват в дома му. Каквито и да са тези хора, каквито добри или лоши мисли да таят в себе си, както и да са настроени един към другиго, те не отхвърлят социалните принципи на времето.

Чорбаджи Марко и чорбаджи Юрдан в един момент ще се окажат противници в осъществяването на голямата политическа кауза на българския свят, но то е по идейни и политически принципи, по склонността на всеки от тях да участва в политическото дело и да заложи живота си за него. И двамата принадлежат на един и същ тип общество.

В главата „Радини вълнения” ще видим „голямото общество”, което е извън дома и семейството. На утрото по случай края на учебната година се събират почти всички граждани.

Множеството е разнолико във всяко отношение: социално, политическо, културно, нравствено, възрастово. Но то веднага се сплотява, когато Киряк Стефчов се опитва да опорочи празника и да докаже, че училището не образова добре децата. Защото вижда, че той е несправедлив.

И дава безрезервно симпатиите си на Бойчо Огнянов, който умело предразполага децата и извлича из тях получените от учителката Рада Госпожина знания.

На това събрание се очертава главната разделителна линия в обществото. Разделенията са много, но едно е, което има своята отчетливо прокарана граница и тя не се пристъпва от никого.

Конфликтът между стоящите от двете й страни е непримирим и не утихва никога. И избухва в мига, в който се натрупат достатъчно причини, които да го разпалят.

Тези разделителни линии ще се видят и в другите събрания, на които са посветени специални и отделни глави в първата част на романа.

Във всяка следваща глава те стават все по-отчетливи, дълбоки и видими. В цитираната глава от романа тази линия поставя от двете си страни раделите за свободното отечество и тези, които слугуват на властта и продават народните интереси заради личните си облаги.

Все още няма значение богатството. Социалното разделение съществува, разбира се, но то не е породило още сериозен конфликт и не е изправило едни срещу други хората заради това, че са чорбаджии или малоимотни и бедни.

Важно значение за развръзката в романа и за очертаването на различните социални и сюжетни линии в нея има главата „Силистра йолу”.

В местността Силистра йолу се провеждат срещи, излети, обеди, състезания. Тя „привличаше охотниците за веселби и пиршества; а те бяха много. Защото, при другите си лошавини, игото има и една привилегия: да прави народите весели” (подч. м. П. А.).

Веселбите, които се правят на прочутата местност край Бяла черква, са с особен смисъл. Самият факт, че е отредено едно специално място за веселби и тези веселби са чести, щом времето е подходящо, е обяснен от писателя убедително и оригинално: „Там, дето арената на политическа и духовна деятелност е затворена с ключ, дето апетитът за бързи забогатявания от нищо не се дразни и широките честолюбия не намират простор да се разиграят, обществото изхарчва силите си в дребни местни и лични сплетни, а разтуха и развлечение търси и намира в мъничките обикновени и лесни блага на живота.” (подч. м. П. А.)

Тази констатация обаче важи за буржоазния човек или поне за обуржоазяващия се бюргер, който живее в града и общува с повече хора, а не е затворен в селския си дом или да се убива от труд на нивата.

Този нов човек има нужда от развлечения и общувания извън дома си, за да научи новини от „големия свят”, но и да чуе какво се говори в града му, кого одумват, хвалят или осъждат; той иска да разбере кой как мисли за политиката в света, в империята и в самия град.

Тези веселби са своеобразен парламент, на който се дискутират проблеми и се взимат някакви общи решения за отношение към един или друг факт, личност или събитие.

Те наподобяват карнавала през Средновековието, изследван от Михаил Бахтин в книгата му „Творчеството на Франсоа Рабле и народната култура на Средновековието и Ренесанса”  (бълг. издание, С., 1978 в превод на Донка Данчева).

Вазов обаче свидетелства за друга епоха и за друга култура на общуването и на социално-политическа реакция срещу властта.

Тук няма карнавал и обичаен неделен празник. Нито някаква специална „смехова култура”. Празненствата не се правят по някакъв утвърден ред и не са ритуални, както е в културата, описана от Михаил Бахтин.

Но всяко подобно събитие е проява на свободата! Там българите са свободни. И могат да спорят, да се карат, да ругаят властта, без да се страхуват, че някой ще ги предаде и ще пострадат заради своята смелост.

Във въпросната глава се очертават и разделителните идейни линии вътре в революционния лагер.

Не че всички изповядват някакви политически идеи - още по-малко пък да ги разбират и да умеят да ги защитават, но мъжете спорят и излагат възгледи за революцията и за бъдещето устройство на свободната българска държава.

Друга подобна територия на свободата в Бяла черква е Ганковото кафене. То е истински „дискусионен клуб” по световните теми и проблеми. В кафенето се четат вестниците и се коментират актуалните събития.

Вазов го определя като „един малък парламент”. В него духовете или се възбуждат, или се успокояват, но никога не остават равнодушни.

Кафенето е първообразът на бъдещата парламентарна власт като представителна демокрация. Т. е. наистина парламент, изработващ и приемащ правилата и законите на общественото устройство, но и на начина на мислене. Тук се формира „официалното мнение”.

Преди да ни заведе в Ганковото кафене, писателят пресъздава едно от най-ярките и незабравими събития в Бяла черква - представлението на „Многострадална Геновева”.

Тази глава също е една от най-важните, но не защото разказва за отношението на възрожденския българин към театъра и изкуството, а заради характерния изблик на чувства и преживявания на приближаващата се кулминация в узряването на една идеи или обществено настроение.

За зрителите в романа „Многострадална Геновева” е неприкрит намек за предстоящите събития, но тя е и „вторичното” разпределение на ролите, които основните персонажи в романа и в градския обществен живот имат да изиграят в най-близко бъдеще.

Извършва се рязкото разграничение между добрите и лошите, между носителите на истинската свобода и потисниците, лошите властници, завистниците, клеветниците и предателите.

Сега се извършва и проверка на достоверността в разделението, което се очерта в главата „Радини вълнения”.

И се вижда, че борците за свобода и справедливост са надделели и те са водачите на обществото. В този план то вече е готово за изпълнение на историческата задача.

Но тази проверка е в, така да се каже, „виртуалната реалност” и се отнася преди всичко до емоционалната нагласа, до възбудеността на обществото.

Сега трябва да се събере и нагнети обществената енергия, да й се придаде изцяло политически смисъл, за да може обществото да се организира и подготви за мисията си.

3.

Българската следосвобожденска литература внимателно и подробно се старае да осмисли национално-освободителните борби и особено Априлското въстание.

Защото знае, че този именно исторически период е определил по-нататъшния ход в развитието на българския свят и е заложил правилата и посоките, по които свободната държава и обществото ще се устроят и ще изградят своя нов живот.

Затова е важно да се анализира какви хора и как са участвали и ръководили тези борби, какви външни и вътрешни сили са въздействали, доколко свободата и чисто българско дело и доколко е дар от Русия и Европа.

Голям проблем за българската мисъл и литература е защо въстанието не е обхванало цялата българска територия, защо е било неуспешно, кои са виновни и изобщо има ли виновни за този неуспех.

За българския писател, в това число най-вече за Иван Вазов, е важно да установи има ли връзка и каква по-точно е тя между въстанието и Руско-турската освободителна война; войната предхожда ли се от въстанието или то има своето самостоятелно значение и поради своя неуспех е просто един епизод в българската история.

И най-важното: защо следосвобожденска България не върви по пътя, които й бяха начертали национал-революционерите и защо идеалите на Възраждането са поругани и отхвърлени в свободната държава.

За Иван Вазов Априлското въстание е естествен политически акт, произтичащ от узряването на българския свят за развитие на ново равнище, когато идеята за националната държава вече е узряла напълно в общественото съзнание.

В романа „Под игото” обаче той установява, че идеята за националната държава се осъзнава по-бързо в общественото съзнание отколкото системата от политическите, военно-политическите и геополитическите механизми, с които тя ще бъде осъществена практически.

Подготвя се революция, а не някакъв триумфален празник - това е ясно на всички. И въпреки това самата революция се възприема повече идеалистично и романтично отколкото като процес на мобилизация, строга организация, поставяне на конкретни задачи и цели, набелязване на етапи за нейното провеждане.

Преобладава мнението, че е важно „да се запали пожарът”, а после всичко ще е лесно и ще стане бързо.

Защото Русия и Европа ще помогнат и няма да позволят на империята да пролива повече българска кръв. Липсва идеология, която да осмисли революцията и я представи на българите в реалния й вид. Защото свободата е абстрактно понятие; то не отговаря какво ще бъде, когато се освободим.

Затова и толкова нееднородни сили и личности ръководят въстанието, без да знаят накъде вървят, кого водят след себе си и как да достигнат до целта.

В „Под игото” Вазов показва всичко това. Въстанието произлиза от народа; то се осъзнава и осмисля от всички, подготвя се под ръководството на тези, които са заслужили доверие и авторитет.

То не е извън живота, не е нещо извънредно. Докато се подготвя и когато избухва, животът тече, хората изпитват чувства, живеят, умират, карат се, разделят се или се събират, децата учат, възрастните работят, общуват.

То не ги отклонява от другите им дела, не е опасност, която да предвидят и предотвратят, нито им пречи в ежедневието. Само ги възбужда малко повече, ентусиазира ги, дори ги прави весели и жизнерадостни.

Покрай темата писателят разглежда важния проблем за живота и революцията, за особеностите на колективистичния тип общество и неговите изпитания.

И защото по същество пише роман за съвременността, която живее, но я експонира в близкото минало. Там му е по лесно и удобно да я разгледа внимателно и съсредоточено.

Обществата и народите в моменти на върховни изпитания отвръщат винаги по един и същ начин. Специфичен е само механизмът на разложението и упадъка, на унинието и бездействието.

4.

Любопитно е как писателят описва подготовката на въстанието. Акцентът пада, колкото и странно да е, не върху това как се извършва снабдяването с оръжие или как въстаниците се подготвят за предстоящите сражения; нито дори с оформянето на някакви стратегически и тактически планове.

Тази подготовка е преди всичко говорене за въстанието. Това е така, защото на никого от героите в романа не е ясно какво предстои и как да бъде извършено.

Въстанието е нещо, което трябва да стане покрай другото; то „влиза” в живота на града като нещо външно, чуждо, привнесено от литературата и вестниците, от театрално представление от рода на „Многострадална Геновева”, в което участниците трябва научат ролите си, да се гримират и предизвикат удоволствието и възхищението на зрителите.

А е така, защото българското съзнание не е напълно буржоазно. Българите са буржоазни хора, бюргери, но не и с изградено буржоазно мислене.

Средновековието е още живо в душите и главите им и колкото да говорят за свобода, революция, саможертва, не разбират по същество какво говорят.

Говоренето им в повечето случаи е спор за същността на революцията. Този спор е изключително важен и необходим. Без него няма как да се дойде до осъзнаване й.

Но и в романа „Под игото” се вижда, че той е още в началото си. Още е на равнище думи, а не на равнище съзнание, поведение и практически действия. В него по-скоро се изяснява смисълът на думите и понятията, за да бъде после лесно да се говори и обсъжда.

Нашите възрожденци обаче са съвсем в началото на това обсъждане. И те го осъзнават. Ала знаят също, че нямат време, за да се подготвят дълго и дълго да зреят идеите в главите им. Историята ги е притиснала до стената и не ги щади.

Българската революция се развива по своя логика и морал. Тя успешно внушава на народа или поне на значителна част от него, че Турция се е разпаднала като империя, че цяла Европа очаква нейния неизбежен край.

Това е големият стимул за тези, които още се колебаят и не вярват, че е възможно българите сами да се освободят.

Но слабостта на султанската власт е представена като старческа немощ, очакваща неизбежния си край и поради това съгласна на всичко, само и само да я оставят да доизживее последните си дни.

Метафората се оказа изключително успешна, за да подбуди ентусиазъм и известна решителност поне у тези, които са били изпълнени с недоверие и нерешителност. В романа такъв човек е чорбаджи Марко.

Иван Вазов обаче уточнява: „Марко беше всъщност партизанин на приготовлението, не на въстанието. Той не беше ентусиазиран дотам, щото да бъде за последнето, както бай Мичо, нито вярата му в успеха на борбата беше тъй непоколебима и сляпа, за да рискува всичко за всичко, както Огнянова”.

Чорбаджи Марко смята, че въстанието трябва да се приготви, но не вярва в успеха му. Защото разбира, че е още рано за него. Затова и се включва в работата по въоръжаването. За него най-важна е подготовката.

Умереността на бай Марко е напълно оправдана. Историята обаче е отпуснала твърде малко време. Тя бърза с въстанието, за да покаже на Европа, че тук се пролива кръв за свобода и е необходима намесата й.

Но не е в състояние да накара водачите на въстанието да побързат с подготовката, защото тя обективно не може да се ускори.

Не може, защото липсват както обективни, тъй и субективни фактори, които да изпълнят повелите й.

Както видяхме, разговорът за революцията още не е завършен, за да бъде самата революция близка и разбираема за всички.

Тогава с нещо трябва да се компенсира недостатъка от готовност и зрелост, за да бъде представата за нея достатъчно завладяваща и убедителна.

Така ентусиазмът и въодушевлението изиграват ролята на исторически стимулатор.

Това става възможно, защото на този етап от историята на българския свят интелигенцията е водещата сила. Тя не е способна да въоръжава с пушки и оръдия, защото силата й е да вдъхновява, ободрява и увлича. „Трябваше интелигенцията да му даде (на народа, б. м. П. А.) смисъл и душа…”

В своята философия на историята на българската национално-освободителната революция Иван Вазов поставя ударението на „прелюдията”, т. е. на нейната начална страница, когато духът завира, възвисява се и нагнетява в себе си социалната енергия. Това е епохата на „даживейлердените”, както ги нарича писателят.

Тяхното „да живей” е големият подтик към единение; то е съзнанието за новите ценности, за сплотеността и енергията на народа.

От всичко, което трябва „да живей”, най-важни са народната свобода, България, отечеството, народът.

„Даживейлердените” се родиха в епохата на църковните борби, но през 1876 година се превърнаха в бунтовници, „които лееха куршуми и правеха топове, за да поздравят българската свобода”.

Това „да живей” изпълнява чутовна историческа роля за мобилизацията на народа. То повдига българския национален дух „до такава висота и надали ще се дигне друг път”.

5.

Историята има своята логика и оправдания за характера на своите повели. Според нея това, че в крайна сметка чорбаджи Марко с неговия трезв и предпазлив ум и характер, се оказа прав, не означава, че Бойчо Огнянов е грешал.

В осмислянето на диалектическата връзка между двамата е смисълът и същността на Априлското въстание и на всичките недъзи, грешки и провали на българската национално-освободителна революция, видени от Иван Вазов.

Тази диалектика се проявява най-отчетливо, но и твърде драматично и трагично в самото въстание - особено когато изплашените въстаници предават позициите и започват да дезертират.

За Бойчо Огнянов то е престъпление, породено от страх, подлост и предателска същност.

Селяните се чувстват измамени, разочаровани и до смърт изплашени, че губят всичко.

Но най-важната причина е, че не са подготвени за делото, в което са влезли. Те са влезли искрено и доброволно в него, защото са сметнали, че то е просто някаква малко по-специална работа, която ще им донесе много ползи.

Или просто защото са увлечени от общия ентусиазъм.

Но те дори не умеят да стрелят, плашат се от кръвта и смъртта, не желаят да умират.

Те не намират смисъл в смъртта и героизма.

Умовете им са напълно изтрезнели. Какво им остава тогава, освен да се спасяват.

Бойчо Огнянов разбира тази тяхна единствена възможност. Тя го огорчава, чувства се предаден, но какво да направи, когато осъзнава, че и той е виновен.

Но въстанието е било неизбежно; то е единственото условие, което оправдава свободата. Без него историята и съдбата на българския свят би била съвсем друга.

Това са го разбирали апостолите на въстанието в Гюргево, когато са взимали решението да бъде проведено в толкова кратък срок.

Тези хора са били на висотата на историческата повеля и са решили да хвърлят народа в кървавата баня, за да покажат и докажат пред Европа, че ни има и заслужаваме своята национална държава.

За Вазов революцията е „чудовищен „крах” на най-светлите надежди”, а за историята е велика победа на националния дух, доказателство за могъществото му и за способността на народа на саможертва, когато е възприел велика кауза.

Народът е многолико и разнолико множество и не всички в него са борци и герои, но всички са мъченици на историята.