интервю на Георги Гривнев с писателката от Туркменистан Тоушан Есенова

- Другарко Есенова, от какво не трябва да се отказва творецът през целия си живот?

- От знанието. От творческото търсене. Нелеко се удава творческата сполука, но когато все пак тя дойде, тази радост е сравнима само с радостта на пътника, който с труд намира кладенчова вода в Каракум.

- Какво е отношението ви към понятието „гражданин- писател”?

- Писателят е необикновен гражданин. Махтумкули има такива редове: „Потомците ще запомнят Махтумкули: наистина той е съвестта  на Туркмения.” Махтумкули е велик гражданин на Туркмения, както Пушкин е велик гражданин на Русия. Всеки честен писател мечтае да стане истински гражданин на своята Родина.

- Ако имате възможност отново да преживеете своя живот, коя година бихте си избрали и защо?

- Затруднявам се на тоя въпрос. През дългия си живот имах много интересни години. Имам намерение да ги опиша в меморната си книга „Омурнама”, която започнах. И все пак, най-щастливите си години считам предвоенните - 1938-39-40. Бях млада, изпълнена с творчески сили и време. Тогава излезе от печат и първата ми книжка, тогава се омъжих за любимия човек. Тогава бе премиерата на първата ми комедия „Шемшат” /„Дъщерята на милионера”/. Животът с всеки ден се подобряваше, бурно се развиваше икономиката, културата, израствахме и ние - работехме, създавахме, радвахме се. Нищо не подозирахме за проклетата война. Тя беше напред.

1948 година. Нощта на 5 срещу 7 октомври Ашхабад бе сполетян от нечувана беда - земетресение от 9-10 степен по Рихтер. И както обикновено, вечерта ние се разделихме с добри пожелания: „Лека нощ! Лека нощ!” Ашхабадци легнаха да спят - кой в двадесет, кой в двайсет и четири, а в два часа  през нощта някой като че ли вдигаше ашхабадската земя във въздуха и я пускаше, тресейки се. За 47 секунди Ашхабад се превърна в руини. Сред загиналите беше и моят син Вепа.

Целият съветски народ се притече на помощ на Ашхабад. Във възстановяването на града взе участие и България. Такава солидарност не се забравя!

Преди войната получих телеграма от Грузия. Канеха ме на премиера на комедията на „Шемшат”. Поставяли я в град Гори. Писаха ми актьори, изпълнители на ролите. Помолиха ме да отида - да чуя Шемшат на грузински език. Не можех  да замина. А трябваше да се пътува за съседен Кавказ отначало с влак, после по Каспийско море, а след това пак с влак… Въздушният транспорт не беше популярен.

На 22 юни 1941 година избухна войната. На 5 ноември родих дъщеря. И във военните, и в следвоенните години имах много щастливи дни. Раждането на децата. Сватбата на дъщерята. Внукът, новите книги и спектакли… Животописът може да продължи. Но това ще направя в „Омурнама”. Ако имам възможност, с голямо удоволствие бих преживяла отново годините с всичките им  радости и горести.

- Навярно често се срещате с читателите. На кой въпрос още дължите отговор?

- Има любопитна хипотеза затова, че туркменските жени са потомци на легендарните амазонки, за които цял свят знае. Древната ни история и народен бит съхраняват следи от тази забележителна история. Ако се убедим окончателно в това, тогава кой друг, ако не аз, туркменската писателка, не „боледува” от този въпрос, на който съм длъжна да отговоря. Ако ми е съдено да осъществя замисъла си,  произведението ще посветя на жените на Туркменистан, загубили мъжете си по фронтовете на Великата отечествена война. За тях почти нищо не съм писала. Това нещастие е навсякъде по Съветския съюз, но никъде не е имало такъв масов характер като в Туркменистан. Самобитните, уникални сребърни украшения на туркменките имитират… войнски доспехи. Нашите ювелири ни уверяват в това, че в древността тия украшения са били доспехи на „амазонките”. По волята на съдбата, когато над Родината надвисна смъртна опасност, „амазонките” обърнаха своето древно оръжие срещу врага - 400 килограма украшения  бяха дадени във фонда на отбраната.

- Как и кога пишете? Как е у Вас - вдъхновението ли поражда труда или обратно?

- В средата на шестдесетте години оставих службата и изцяло преминах на творческа работа. Отначало пиша на ръка, после преписвам на машина. Разбира се, вдъхновението поражда труда. Трудът и вдъхновението са две сестри. Първата е малката, втората - голямата. Голямата започва, малката завършва.

- С кое произведение бихте искали да Ви запомнят. Кои стихове звучат като епиграф на Вашето творчество?

- „Открито писмо до жените от изток”. Това е публицистична поема, написана през 1949 година. Темата е защитата на мира. А тя винаги е актуална. Там има такива стихове:

„…Това, което със сърцето си възпявах,
е  родината, родината моя.”

Тия стихове могат да се считат за епиграф на моето творчество.

- Тайната на творчеството е тайна на сърцето. Какво разкрива дълбината на художественото творчество?

- Вярата в идеала. Честност. Труд.

- Вие сте автор на пиеси. Освен конфликтите, освен героите, които сте изградили, какво е нужно още за една истинска пиеса?

- Както  и  във всички произведения - жизнена правда. Краткост и точност на диалозите. Народност.

- Навярно и Вие сте почувствали „мъките на словото” по израза на Пушкин. Как се получава у Вас - когато съпротивлението на словото е по-силно, успявахте ли да напишете по-добро произведение?

- Без мъка нищо не се ражда. Когато почувствам „съпротивлението на словото”, спирам. Търся. Давам си време за размисъл. След това бавно „отделям” творбата от ръцете си. „Съпротивлението” се побеждава с трудолюбие, с къртовска работа, не с бързане. Още не съм успяла да напиша най-хубавото си произведение.

- Вашето пожелание към родопските читатели?

- На родопските читатели желая голямо човешко щастие. А това е преди всичко здраве, мир, смях за децата.

1985 г.