интервю на Георги Бончев с писателя Тодор Харманджиев

- Кога за първи път усетихте в себе си твореца?

- Когато написах първите си стихотворения, като ученик в гимназията.

- Какво научихте като човек за осем десетилетия?

- За толкова десетилетия могат да се научат и открият много неща. Между другото разбрах, че в човешките отношения има и човечност, и безчовечие, и че човечността струва в живота много повече от безчовечието.

- Струва ми се, че цял живот сте били уравновесен човек, на никого не сте повишили тон. Ако е вярно това - как сте се опазили от своя и чуждия гняв?

- Винаги съм се стремял да спотаявам в себе си своя гняв, а на чуждия да отвръщам със спокойствие. Може би най-вече по това би могло да се съди, че по навици и по характер съм уравновесен човек - което и Вие предполагате.

- Вие сте кореняк врачанин. Мислите ли, че ако се бяхте родили другаде, щяхте да станете писател?

- Ако се бях родил другаде, не знам дали щях да стана писател, но съвсем сигурно е, че единствено във Враца съм могъл да получа най-много от онова, което е благодатна необходимост за писателя.

Това, което видях, опознах и преживях тук, стана завинаги мое душевно богатство. Сред впечатленията ми от хората във Враца в мен останаха множество спомени от колоритни личности и редки характери, които ми послужиха като прототипове, за да създам от тях образи и човешки съдби.

От нейния разнообразен и богат пейзаж създадох своята пейзажна лирика. А тя присъства невидимо и при много други поетични преживявания.

- Какво не можете да забравите и какво не искате да си спомняте?

- Не мога да забравя, когато ми е направено добро, а не желая да си спомням лошото, което ме е връхлитало, което съм преживявал, което ми е причинявано.

- Кое по-лесно Ви се удава - поезията или прозата?

- И при поезията, и при прозата изпитвам сладка мъка, докато постигна онова, към което се стремя. Смятам, че и при едното, и при другото, онова, което се постига с леснина, не е най-доброто.

Творчеството е тежка борба с езика - даже и тогава, когато прилича на игра, е творчество, което изисква и душа, и сърце, и въображение.

От тях нито едното е първо качество, нито другото - второ.

Но между тях има разлика - и тя не е само в това, че едното е в мерена реч, а другото в немерена.

- Вашата 80-годишнина е един връх. Какво виждате от него?

- От тоя връх виждам една епоха от историята на България - с грандиозни събития, със съдбоносни превратности в националната ни съдба. Поколението, към което принадлежа, помни от много отдавна.

——————————

в. „Дъга”, 1 февруари 1985 г.