Рена Попова

120 години от рождението на писателката

Онази нощ, в театъра на един голям провинциален град, се беше разиграла една покъртителна трагедия.

И днес всички вестници живо коментираха събитието и украсяваха трогателни измислици случката, някои от които бяха я озагливили: “Sic transit gloria mundi!”.

Голяма маса от хора се тълпеше край ниската дъсчена ограда на театъра, цяла облепена с разноцветни афиши. Тази вечер афишите поразяваха със своята оригиналност и извикваха сензация в града.

Те гласяха: “Бенефис в чест на нашия тежко болен колега, всеизвестният артист Божидаров, любимецът на нашата публика. Ще се представи четириактната драма “Трагедията на един забравен”. Главната роля ще изпълнява самият тежко болен артист, който внезапно тия дни се е почувствал добре и желае за последен път да играе своята любима роля. Той иска да се прости преди смъртта си с публиката.”

Удивлението беше всеобщо. По лицата на всички, спрени пред афишите, се четеше един и същ въпрос:

- Нима е възможно това?

Известно беше, че талантливият и неподражаем артист Божидаров, при чието появяване театърът се люлееше от бурни ръкопляскания, а сцената се обливаше с цветя, е тежко болен от две години и прекарва последните си дни в един малък бордей, отхвърлен и забравен от всички…

Няколко дни сензацията на града беше само предстоящото представление. Всички се спираха по няколко пъти пред афишите, четяха, вдигаха в недоумение рамене и отминаваха. И наистина, не беше ли всичко това така странно?

Един смъртно болен артист, който скъсваше вече връзките с живота и славата, отхвърлен в нищета и забрава, искаше отново преди смъртта си да напомни за себе си на ония, които така скоро го бяха забравили.

Бурята от ръкопляскания, която люлееше някога залата на театъра при всеки негов успех, беше замряла в сърцата на ония, които някога го бяха издигнали до висотата на кумир. На негово място бяха дошли други.

Изпитваше ли угризение тая вечно шумяща тълпа, празнична и сита пред разноцветните афиши, които ий разказваха една истинска трагедия?

Вълнуваше ли я предсмъртното желание на този артист, който искаше чрез изкуството да надмогне смъртта и да остави в душата на тая изменчива и жадна за новости тълпа, по-пресен спомен? Или той искаше само да хвърли върху й проклятие, да я укори, преди да се прости с нея?…

Очакваната вечер дойде. Голямата зала на театъра, красиво декорирана, се люлееше от многобройна публика. Бурни ръкопляскания предшестваха вдигането на завесата.

Лампите угаснаха. И в синкавата тишина, лъхаща на есенни цветя, сцената тържествено се откри. Той се яви, смъртно блед, неузнаваемо отслабнал и мрачен.

Големите му очи, кото някога пленяваха със своята топлота и искряха от безгрижен заразяващ смях, бяха страшно хлътнали и угаснали. Гримът не беше вече в състояние да замаскира ужаса на болката и страданието, застинали в тях.

Но устните му разказваха все тъй увличащо и звучно, и думите като откровение прозвучаваха в стихналата зала и будеха отново спомените за ония дни, когато и само един жест се аплодираше с луд възторг от публиката.

Той говореше с последни сили. Но това не бяха чуждите думи, които някога той заучаваше с душа, подмамена от красотата и блясъка на нови, чудни блянове, които като пътеводни звезди разкриваха пред него смисъла и истината на живота.

Той отправяше думите като тежки клетви и укори към ония, които така скоро го бяха забравили и обрекли на нищета и смърт.

Той говореше като съдия, като обвинител, с тежки и силни думи, пълни с предсмъртна мъка и проклятие.

Той укоряваше всички ония, които като него раздаваха къс по къс душата и тялото си, за да вградят, във вечния стремеж на живота към красота и хармония, частица от своя дух и своята плът. И умираха забравени, самотни, бедни.

Монологът на драмата съдържаше всичкото накипяло негодувание, което тежеше на душата му и той искаше да се облекчи.

Но те не го разбираха. Свикнали да виждат в него само повтаряч на чужди фрази, те не помислиха нито за миг, че неговите думи дишаха искрена болка и страдание.

Никога той не бе играл така демонично, не беше създал по-изискан и съвършен образ на отхвърления от съдбата герой, издигнат преди от публиката до висотата на кумир.

Защото това беше неговата собствена трагедия, която той страница по страница беше изживял. И той губеше вече последни сили.

Голямата, притихнала зала, се откройваше пред него мрачна и потискаща като гроб. На всяко действие той беше бурно аплодиран и обсипан с цветя. Но той не излезе нито един път, не взе нито един цвят от букетите, с които го удостояваха.

Четвъртото действие представляваше малък мрачен бордей. Вън бушува снежна виелица и нейният вой нахлува през малкото счупено стъкло.

Той лежи сам, тежко болен, умиращ в нищета и самота. И изведнъж вижда халюцинация: една костелива ръка се протяга през прозорчето и разсипва пред него звънтящи златни монети. Очите му за момент се събуждат в блясъка на нова надежда.

Може би тия пари ще го спасят… Но халюцинацията се разсейва и той пада на пода сгърчен от предсмъртни конвулсии…

Пауза - дълбока и мъчителна пауза…Той се надигна с шроко разтворени очи, изгледа публиката, после бавно отпусна глава и се простря като безжизнен труп на пода.

Завесата леко се спусна. Бурни ръкопляскания огласиха салона. Завесата наново се вдигна. На сцената, бледен и смутен, се яви друг артист и със сподавен глас промълви:

- Той умря!…

И после развълнувано добави:

- Sic transit gloria mundi!