Димитър Хаджитодоров

Човечеството неведнъж преживява скръбните дни на смъртоносни епидемии. Хрониките, написани от очевидци, напомнят за потресаващи събития.

Писателите Джовани Бокачо, д-р Аксел Мунте, Александър Пушкин, Александър Грин, Габриел Гарсия Маркес, Йордан Йовков, Людмил Стоянов, Павел Спасов и други, създават творби, от които душата изтръпва.

Българските библиотеки все още пазят романа „Жертвени нощи” на забравения автор Петър Карапетров, посветен на чумата в столицата Търново през 1237 г., при царуването на Иван-Асен II.

Герой на повествованието е лечителят Бранислав, осмелил се да се бори с ужасяващата зараза.

Въпреки че няма документални доказателства, можем да предположим, че историята, издадена през 1937 г., е в памет на седем вековния юбилей от мрачното събитие.

В краткото въведение писателят предупреждава: „Този роман е само една картина от времето на цар Иоан Асена. - Такъв лекар, за когото се разказва в „Жертвени нощи”, е може би съществувал, а може би да не е никога живял. Но живи са били и цар Иоан Асен, и брат му княз Александър, и царица Аннисия, и децата й Елена и Калиман, и патриархът, и дивите орди на куманите.” /1/

Притежаващ умението да описва масови сцени, Петър Карапетров ги представя през търсещия поглед на лекар, който с нетърпение очаква нахлуването на непозната и безмилостна болест.

Изучил опита на по-възрастни знахари, общуващ без смущение с врачки и гадателки, даващ ухо и към лечебните умения на богомилите, Бранислав, както бъдещите ренесансови герои, се надява преди всичко на научните знания.

Той заявява неведнъж, че не вярва в Бога и че се опира единствено на човешкия разум. Пред приятеля си, катепан Дино, лечителят със задоволство подчертава, че царят цени професионалните знания. Това не му пречи да стряска от време на време простолюдието с люти предупреждения, заради което се боят от него, като от магьосник.

Неудовлетвореността от възможностите за изява на Бранислав напомня с нещо амбициите на средновековния д-р Фауст, продал душата си на сатаната, за да получи неограничен достъп до знания и власт.

Търновският лечител има приличен дом и красива жена, на която понякога купува накити. Дворецът е открит за него и той лекува и разговаря с членове на царското семейство.

Но над всичко надделява изследователският му дух, помогнал да създаде нов, неизпитан лек, с който Бранислав мечтае да спасява тежко болни.

Лекарството, вероятно комбинация различни рецепти, трябва да убива причинителя на болестта, да дезинфекцира тялото и да укрепва съпротивителните сили.

Балсамът може и трябва да се пие от всички, живеещи гъсто в тясното градско пространство.

Увлечен от желанието да помогне на повече хора и от честолюбието си, Бранислав не се задържа в дома и прекарва времето си там, където биха се появили бъдещите пациенти.

Опитното му око го насочва към лагера на куманите, които недалеч от столицата, очаква поредния поход на царя. Сред тези съюзници се крие бъдещата заплаха. В сборищата им се шушука за несметни татарски пълчища, нахлуващи от азиатските степи, които носят със себе си заразата на страшната болест.

Цар Иоан Асен повежда войските си към Константиновия град, а лечителят предвидливо преценява възможността столицата да бъде изолирана от зараза и настоява за спазването на санитарен режим в двореца.

Между паузите се отбива за малко в дома си, колкото да успокои съпругата и да произведе някое количество лек, който много скоро ще бъде необходим. През тези кратки почивки го посещава и катепанът Дино, обезпокоен от някакви брожения сред куманите.

Заразата идва няколко дни по-късно с последните кумански орди. Жителите на града се опитват да ги прогонят в полето, но при кратката схватка се смесват с обезумялите бежанци.

Лекарят Бранислав разпорежда бойците, сбили се с куманите, да не се допускат в града, докато не изпият определени дози от неговото лекарство.

Въпреки предохранителната мярка, смъртоносната болест прониква зад крепостните стени и предизвиква паника. Сега вече сигурният в себе си лечител може да се впусне в яростна борба.

Денонощията се повличат като буреносен порой и той едва успява да обърне внимание на очакващите неговата помощ.

Болните изникват сякаш из под земята, а отчаянието и страхът ги подтикват към неразумни деяния.

Някои пиянстват, с надеждата да забравят кошмара, други се затварят обезверени в домовете си, трети скитат обезумели по улиците и разнасят заразата. Лекарят разпорежда, забранява, сплашва, но подава и надежда, убеден, че ще съумее да се противопостави.

При кратките си появявания у дома, той произвежда целебната отвара, като той търси помощта и на съпругата си. За да бъде сигурен, че тя ще оцелее, Бранислав настоява постоянно жена му да пие от лековитата течност.

В такъв напрегнат момент лекарят узнава, че царицата и патриархът отслужват молебен в църквата „Свети четиридесет мъченици” и даряват с благословия и помощи обезкуражените граждани.

Самоотверженото им благодеяние не остава без последствия - двете жертвоготовни лица в царството издъхват няколко дни по-късно, поразени от неумолимата зараза.

Обезверен, преуморен, на ръба на безсилието, Бранислав се завръща у дома, но получава неочакван удар. Подобно на свети Павел Препрости /2/, ученик на великия подвижник свети Антоний, лекарят заварва катепан Дино в съпружеското си ложе, което разделя със съпругата си.

За нещастие, неверният приятел е сполетян от болестта и мъчително очаква своя край. Отчаяна, жената на Бранислав обсипва с целувки своя възлюбен, в желанието си да напусне този свят заедно с него.

Непонасящ лъжата, Бранислав реагира остро на измяната. Но професионалният му дълг и скритата дълбоко в сърцето му обич надделяват възмущението. Минути по-късно той се завръща при болния със своя лечебен балсам.

„Лицето на Дино бе разкривено от страдания. Сърцето все още биеше. Бранислав разтвори с мъка устата му. Първите капки минаха трудно. …Лекарят продължи да сипва жидкостта. Тялото на болния се отпусна. Жената писна. Лекарят й даде знак да мълчи. Надвеси се над катепана. Не, той ще оздравее. Животът му се връщаше по тесен мост. Сърцето биеше по-ясно. Капки пот оросиха челото му. Катепан Дино ще оздравее. Бе се сбъднал един бляскав сън. Лекарят най-после бе победил синята смърт.” /1/

Равносметката, която преуморения му ум се опитва да направи, постепенно го води до просветление.

„Някаква струя измиваше душата му. Болката, която го измъчваше, се пръсна. Бе готов да ридае от щастие. … Мъчителните нощи бяха завършени. Песен тържествено звучеше. Светла ивица се спусна горе над кръста, който се издигаше на кулата - звънарница.
Бранислав се вгледа пред себе си… Бе се лишил от нещо, а бе намерил друго, което до сега не познаваше. ….И внезапно разбра, че бе дошъл до отворен храм, че е влязъл в него той, който не помнеше последното си стъпване в църква. Пред него бе образа на Божата Майка. Позна го: същият образ, който бе рисувал Драган. Лъчи от неспокойния пламък на кандилото пропълзяха по лицето на Богородица. И в храма прозвуча вик:
- Тя прилича на царица Аннисия!
Мъртвата царица го бе довела до храма. Нека почива спокойно в гроба. Синята смърт си отиде, защото тъй бе пожелал Бог.” /1/

Бранислав не е криел неверието си от приятеля си Драган, но сега фреската, изписана с много обич и преклонение, напомня вярата на зографа, нашепваща: „Ти ще го опознаеш.” /1/

Трагичните събития неусетно променят самоуверения лекар. Подтекстът им показва кръстопътя, пред който се е изправил.

Малко по-късно, обновената му душа вижда резултатите на неговия труд. Бедняци от крайните квартали, лекувани с целебния балсам, го посрещат здрави и обнадеждени край своите домове.

Но народът е суеверен и Бранислав замисля още едно деяние, за да окуражи безпросветните жители.

Той издирва врачки, магьоснички и гадателки, с които е спорел или разменял рецепти, и поръчва три жертвени нощи, за да проумеят тълпите, че чумата си отива.

В този зловещ, но и по своему ободряващ спектакъл, лекарят инсценира извеждането на смъртоносната болест на кон извън града, за да бъде отведена далеч от царската столица.

Слухът за събитието обхожда кварталите и лечебната му сила е не по-малка от тази на чудодейния балсам.

Ободрени, изпълнени с надежда, няколко дни по-късно гражданите посрещат цар Иоан Асен, завърнал се от похода заради страшната болест.

И докато многобройната войска влиза в крепостта, „Прегърбен под торбата си, лекарят Бранислав стъпваше по прашния друм. Людете го вземаха за светец по бледото му изпито лице, по брадата, която се спускаше към гърдите му, по износените дрехи, по очите, които бяха изпълнени с благост. Той отиваше да търси манастир. … И често от скрито селце доплуваха клепални звънтежи, разпиляни сред китното поле. Тогава лекарят мълвеше молитва. Едно бяло видение се носеше пред него: той знаеше - това бе тя, царица Аннисия, която той бе обикнал преди да умре, и която сега му сочеше пътя към Христа.” /1/

„Прогресивната” литература на последните два века изобразява исторически герои, отхвърлили „оковите на религиозни догми” и деклариращи философски или политически възгледи.

За разлика от тях, Бранислав приема с доверие вярата, за която по-рано се е изказвал скептично.

Писателят използва подобен финал не за първи път. В повестта „Тайната на Балдуиновата кула” /3/ предан боец излъгва цар Калоян с най-добри подбуди, след което напуска столицата и се скрива в манастир да се кае за греха си.

И ако там причината е предимно в личен план, историята за жертвените нощи има обществен отзвук.

Духовната потребност на героя изисква продължително измолване не само на неверието, но и на голямата лъжа пред простолюдие и аристократи, пред духовни лица и еретици, с която се е опитал да подкрепи духа на съгражданите в края на епидемията. А известно е кой е „лъжец и баща на лъжата” (Иоан, 8:44 ), посочен преди повече от хиляда години от Господ Иисус Христос, Спасителят на света…

За разлика от д-р Фауст, опитващ се да намери спасение чрез множество обществени деяния, лекарят Бранислав поема пътя, благословен от светата православна църква.

През вече модерния ХХ в. не всеки писател би имал куража да поднесе подобна развръзка на читателите.

Кулминацията на събитията прави от романа една от най-оригиналните и неповторими истории в европейската художествена литература преди Втората световна война.

Без да променя традиционната форма и без да претендира за новаторство, Петър Карапетров подхожда със самобитния си начин на мислене към събитията, представяни от книгоиздателството „Древна България”.

Въпреки предупреждението, че лекар като Бранислав „е може би съществувал, а може би да не е никога живял” /1/, авторът е сигурен в творческия български дух, противопоставящ се на напастта, каквито и усилия да изисква тя. И за който преданията неуморно напомнят.

„Из улиците на Търнов отново плъзнаха пъстри тълпи. …Бе настанал мир в обширните граници на страната. Един страшен спомен остана всред търновци: разказваха те за синята смърт, която измори хиляди люде, умори и светата царица Аннисия, и патриарх Иоакима и царския брат княз Александра, разказваха за чудния лекар Бранислав, който се бе борил с нея, бе я отвел някъде в гори тилилейски, за да не се върне вече никога в преславния град.” /1/

——————————

Бележки:

1. Петър Карапетров - Жертвени нощи, С., 1937 г.
2. Св. Димитрий, митрополит Ростовски - Жития на светиите, м. Октомври, Света гора, Атон, Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф”, 2007 г.
3. Петър Карапетров - Тайната на Балдуиновата кула, С., 1933 г.