Павлина Петкова

Един сънародник, роден в Деня на хумора, може би неслучайно оставя отпечатък в сатиричните жанрове.

Писателят Иван Коларов (Иван Стоянов Иванов) е роден на 1 април 1923 г. в с. Обретеник, Русенско, в семейството на дърводелец и упорито следва семейната традиция винаги да се намесва, където има трески за дялане.

Работи като журналист в радио „София”. Сътрудничи на вестници и списания с епиграни, стихове, преводи на поезия и хумор.

От дете Иван Коларов (1923-2009) проявява към историята и правдивото отразяване на нейната действителност без двуличие и сантименталност. Години по-късно публикува разкази и очерци за княз Борис I, Кольо Фичето, Тонка Обретенова, Юлия Вревска, Чудомир, Елисавета Багряна, Бранислав Нушич, Карло Роси и др.

Превежда руски, румънски, сръбски, турски и английски автори.

Завършва образувание в родното си село, след което през 1938 г. постъпва като ученик в гимназията в град Бяла. Същевременно работи като столар, коларо-железар и селскостопански помощник.

Първите му литературни изяви са публикувани в местния вестник „Нива”. Бил е нещатен кореспондент за Беленската околия на „Дунавски отечествен фронт”.

От този град, както сам той определя като „второ родно място” започва неговата профисионална дейност на журналист и преводач. На 33-годишна възраст приема фамилното име на майка си и се прекръства на Коларов.

През 1943-1945 г. отбива военната си служба в летище Карлово, където завършва Въздушното техническо училище и придобива специалност авиомеханик.

През този период е преследван и арестуван заради членството си в Работническия младежки съюз. Но не висини са неговата страст, запленен е от „музата на пламенната сатира”.

Тези години са преломни за всеки български гражданин. Коларов участва в установяването на Отечественофронтовската власт във Варна, Обретеник и Шумен.

През 1946 г. е приет за член на БКП. 1947 г. е секретар на Околийския комитет на Работническия младежки съюз в Бяла.

От града край Янтра той поема по своя път на журналист, след което се занизват години в гр. Варна и гр. София, където в езикови школи изучава руски, френски и сърбо-хърватски езици.

Член-учредител е на Съюза на журналистите (1955 г.), на Съюза на преводачите (1974 г.), на Клуба за гластност и демокрация (1988 г.), на Дружеството на писателите сатирици (1989 г.). Почетен член (академико бенемерито) на Академия „ Гулиелмо Маркони” - Рим (1983 г.).

От 1976 г. преминава на свободна практика. Развива обществена дейност: зам. председател на Районния съвет на културата в Банкя и на секция „Литературно творчество” при Столичния съвет за култура.

Активен член е на Културния клуб на русенци, живеещи в София. Един от основателите на южнославянското културно сътрудничество.

Три пъти е уволняван заради своите идеи и сатирични произведения. Красноречив е афоризмът му, публикуван през 1971 г.: „Докато не погледне на Изток, нашият петел не кукурига!”. След време той отново ще напише автобиографично - сатирично за себе си:

ОТЛИЧЕН ТРОЙКАДЖИЯ

Три уволнения сатирични.
Три боледувания хронични.
Три премеждия катастрофични.
Три операции, все различни…
2005

Като гимназист Иван Коларов е рисувал пейзажи. През 1986 г. заедно със съпругата си Невена Мечкова даряват 80 произведения на изобразителното изкуство, с които поставят началото на картинна галерия в с. Обретеник.

Сбирката му от картини, която беше дарява на Русе - Фонд „1300 години България”, но за жалост се похабяват в мазе. Ето защо той отправя молба към общинското управление на Бяла да се издейства сбирката да се вземе и завещае на града. Мечтата му остана неосъществена.

Последно с него се чухме по телефона. Исках да го поздравя за именния му ден. Беше много болен, едва успяваше да говори. Чувстваше се в телефонната слушалка как животът едва мъждука. Скоро след това той напусна този свят. Датата е 12.01.2009 г.

Не успях да отида на погребението му в София. За мене той остана в спомените със своето богато и обично човешко сърце, с много сърдечност и топлота.

Казваше, че всеки творец трябва да е честен в своите творби и да притежава родолюбието на Ботев, критичността на Алеко, достойнството на Яворов, саможертвата на Гео Милев, безкористието на Чудомир. Да обича и милее за своя роден край.

Моят принос към паметта на Коларов е книгата ми „Приятелство между редовете” (2017 г.) - позовавайки се на кореспонденцията му до писателя Ив. Северняшки.