ПРОВИНЦИЯ
Из „Филантропията на един варварин” (2019)
ПРОВИНЦИЯ
Небръснати мъже. Жени по чехли,
отскочили за миг до магазина.
Живот без изненади и вълшебство.
Безцветни вечери. Протяжни зими.
Премръзнал влак. Дими зад хълма селото.
Тревясали пътеки между гробове,
но само тук усещам как от звездното
гърба ми мери мама… за пуловер.
ПРОЗОРЕЦ
Над спящите прозорци утринта
разпръсква жар от лъчезарно чудо,
а зад един от тях сама жена
седи от мисли и от скърби будна.
В стаения и синкав полумрак
на стаята й сенките й шепнат
какво я чака някъде и как
дошла е тук като в злокобна клетва,
в която се изгубва миг след миг
безпътна, уморена, неживяла…
И като в болна птица тъжен вик
трепери в умореното й тяло.
Ще трябва скоро да излезе вън
и с бързащите хора да се слее
на делника в размазания сън.
И в него като призрак да живее
далече от семейство и деца,
далеч от всичко, дето я повтаря.
И като огън в нея самота
до пепел бляновете й изгаря.
Дали ще се завърне и кога
тя всяка нощ отчаяно се пита,
додето в пропастите на кръвта
душата й като стрела отлита…
ФЕВРУАРСКА РАПСОДИЯ
Хора спасяват щъркели,
други убиват хора.
Уж от една порода сме,
а е различен корена.
Дали е крива диканята,
или маята друга:
второто тесто тикляво,
първото ражда чудо!
Второто пълно с демони
(някога били ангели).
В първото:
стих на Лермонтов,
а смъртта състрадание!
И като филм превъртам
думи, съдби и спомени,
а от плача на щъркели
капят сълзи на хора…
ПЛАЧ
Само бездомно куче цяла нощ
със воя си жигосваше звездите…
И цяла нощ Вселената, заслушана
във воя му, досущ кълбо разплитащ се,
се пълнеше с внезапни очертания
на изживяно и неизживяно.
И воят му напомняше адажио
с умиращото куче под балкона ми,
и като от космично, тъмно радио,
от дъното на вечното и важното,
се спусна трепкащ лъч насред съня ми
новороден
плача на Албинони…
***
Ти ли си, Йово?!… Познах те по ножа,
с който превърна ръцете си в снопи.
Помня безногата ти, сляпа кожа
как се сбогуваше бавно с живота!
Пак ли дошъл си за твоята Яна,
как е да питаш и да ме разпитваш?
Няма я днеска в България, байно льо!
Твоята Яна в чужбина се скита.
Мие чинии или пък слугува.
Нощем прегръща студено възглаве.
Връща се само когато сънува.
Плаче насън, както плаче наяве.
Кой и какво я прогони от тука
дълго ще питаш, но как да ти кажа,
като отдавна сме сгазили лука
и няма помен от твоята вяра!
Тези синджири, с които я взеха,
днес тя сама вместо накити сложи.
Скъсани са ни хайдушките дрехи,
Йово!… Ръждяса до дръжката ножа…
Стига ме мъчи с въпроси!… Върви си!
Няма я клетата, хубава Яна.
И като камъни твоите мисли
падат по моята тъжна България…
***
Зад кратките ни ереси
стоят внезапни драми.
Потаен като ребус,
животът отминава.
В кристалните разпятия
на близко и далечно
откриваме понятия
с предчувствие за вечност.
И в сянката на светлото,
и малко по-нататък
ни гледат от небесното
безброй красиви ангели.
А ние, долу в ниското,
като на кинолента,
превъртаме на смисъла
най-ярките моменти.
И колкото да вярваме,
че някак ще прескочим
и крясъка на гарвана,
и каменната плоча,
потъваме в дълбокото,
в най-дългото очакване.
И шепнем от високото
с безброй красиви ангели…
***
На родния ми град
Моя древна и млада, и свидна, моя Стара Загора,
моя трудна любов и съдба, моя вечна надежда,
пак се будя при тебe сред шум на коли и на хора,
и по правите улици синкав копнеж ме повежда.
И вървя под ръка с най-красивото градско момиче,
преминавам през центъра, сякаш минавам през Рая,
и разбирам какво е до смърт като луд да обичаш,
а какво е след туй, аз не искам да знам и нехая…
Всеки ъгъл и камък за мен тук са спомен за нещо,
от което наивно опитвах до днес да избягам.
Русокоси липите през май, като пламнали свещи
в ароматния огън на своята нежност ме слагат.
И дочувам гласа на земята, която под тебе
стене тъй, както майка в скръбта си за рожбите стене,
и от въглените и кръвта от пръстта като феникс
ти отново възкръсваш и пак за живот се възземаш!
Мой тъй древен и все по-млад град, моя Стара Загора,
аз те следвам в мечтите си, пълни с безкрайното взиране,
а един ден, когато в небесното тръгна нагоре,
ти спомни си за мене и пусни ме във своето минало.
АСЕНОВГРАД
На Люба
Внезапен град и кръстове над него.
Река от вино и любов пияна.
И в листопад от светли привидения
стои жена с коси от морска пяна…
Коя си ти, какво си и защо ли
с възторга на безброй небесни флейти
гласа ти с най-вълшебните глаголи
рисува най-красивата легенда?!
И в нея мъж върви покрай реката,
през себе си като през сън минава,
и песента го води към жената
с коси от тишина и морска пяна…
ЕВЕРЕСТ
На Христо Проданов
„Недей заспива, Ице! Ти си българин!”
по станцията чувам как те моли
един народ от разпилени кълнове
и с вяра с незаекващи глаголи.
Недей заспива, мили мой! Знам: страшно е
това, че сме потънали в стенание,
в удобството на топлата еснафщина,
в безкрая на притворното мълчание!
Недей заспива, моля ти се! Вярвай ни,
макар да сме затрупани в съмнения,
че ние сачмалъка сме! И трябва днес
наместо нас някой да качва хребети!
И вместо нас да слиза в най-дълбокото,
в най-страшното, в най-мрачното, в най-вечното…
И винаги да помни, че посоката
е вярна, щом съвпада със сърцето ти!
Недей заспива, Христо, ти си българин,
а туй е и награда, и прокоба!
На други да се правим днеска късно е!
Знам, на върха ще бъдеш най-свободен,
макар да си в прегръдката на вятъра
в най-бялото, в най-нежното мълчание
и пръв ще виждаш изгревното злато,
додето сме под облачната пяна.
Върви нагоре, мили мой, над ниското,
над жаждата, над нуждата, над залъка
напук на всички страхове и рискове
и по небето нарисувай замъци!
И моля ти се да останеш буден,
макар да си в прегръдката на Бога,
за теб и повече за нас, за чудото,
и този връх да ти е кръст и спомен!
И чувствам как отронват се от погледа
две заснежени капки, пълни с горест…
И по-трицветната е Христо Проданов,
а по-солената под нея - Еверест!
КАРТИНА
На Атанас Дончев
До изгрева ме чакат много залези
и много нощи с дъх на късна зима,
в които младостта ми непрежалена
върви през угари с несретно име.
И всяко сбогом с нея е завръщане
в наивен опит да измамя времето.
Сред билките на нежната й същност
стърчат бодли с очи на тъжни лебеди.
Във всеки извор хвърлях много камъни,
за да запуша гърлото на жаждата,
която като крясъка на гарвани
със сухите си устни ме огражда.
До изгрева ме викат много залези
и вечери с гърди неустоими,
и в тях с боите си от незабрава
рисувам най-последната картина…
***
На Алек
Какво, че ти оставям стих в наследство
наместо куп пари или пък злато?!
Богатството ми - босоного детство
бе тичащо през билки и през папрат.
Бе спиращо сред ширнати поляни
под хладната прегръдка на гората,
която в утро от роса пияно,
на плещите му тишина намяташе.
Аз пих от извори, които днеска
отдавна са пресъхнали и мъртви.
И ако пак очите ми са блеснали,
затуй е, че са кладенчови църкви,
в които с жаждата си съм преглъщал
желания над попови лъжички…
И ако в нещо вечно се завръщам
е туй, в което още ще обичам!
И още ще съм влюбено изгубен,
ще вярвам, ще се вдигам, ще мечтая.
Ще съм парче от звездопадна лудост,
в която ще ме виждаш и след края…
Момчето ми,
навярно имаш право
на безразсъдността ми да се сърдиш,
че бях наивник и в пръстта корава
опитвах даже мъртвите да будя.
Човекът чак до края се надява,
ала надеждата е лист в жарава…
Аз за едната обич всичко давам
и точно тя до смърт ме разпилява…
***
На Йоан-Симеон
Мое малко еленче, в очите си с две маргаритки,
виждам литваш след нея така, както птица след изгрева
и не чуваш предпазните думи, с които ти викам,
че е райска трева в мисълта ти косата й житена…
Ти не знаеш, че тъмното дебне зад светлото в синора
между устните й, след които си сляп за завръщане.
И отдаден след сянката й как ще тичаш без минало,
а изгубиш ли я - ще потъваш без чувство за бъдеще.
Аз напразно надувах на своята грижа фанфарите
и наравно с кошутата свита до мене се молихме
да не кацат по твойте рогца крясъците на гарвани,
и в безкрайна редица в сърцето ти да са иконите.
Но света е премерен така, че везните му пясъчни
да не сбират в едно агнето и вълка на трапезата,
и че котката ходи при онзи, във който е млякото,
а пък другия, сцепен от ревност, встрани да ги гледа.
Мое малко еленче, защо ли това ти говоря?!
Все едно, ти ще хукнеш след нея със две маргаритки,
а когато за първи път в теб укроти се прибоя,
обещавам, че няма за раните ти да разпитвам!
***
На Росица и Антон Попови
Моята сватбена рокля
спомен за булка вдовица,
брачно хоро сред куршуми..
Моята сватбена болка
писък на паднала птица.
Зеят прощалните думи
като следи от олово.
Моята сватбена рокля
спомен за тебе, Антоне!
***
На Стефан Костов
Той вярваше, че тя му е Всемира
и с него ще е до самата смърт,
но от любов най-лесно се умира,
и Тя през него мина като сърп…
***
На Ставри Калинов
Новите българи,
новите варвари!
Цигания до шия…
Плиска вече не е Плиска,
а празна бутилка коняк,
предадоха меча на Аспарух за скрап.
Ставри отлива тъгата си в шепи…
РОДНА РЕЧ ОТ НЕАПОЛ
На Алесия
Тъй както във очите влиза
с внезапна стъпка радостта,
така за миг по мойта риза
от погледа ми заваля.
По скайпа днес едно момиче,
едно тъй българско дете,
най-светлата ми нежност срича
и мойте стихове чете!
И от екрана като злато
към мен гласчето й струи.
До днес бях чувал за Неапол:
„О, виж Неапол! И умри!”
А днес от там за мен животът
по-жив от жив е с туй дете.
И аз, по-тежък и от котва,
потъвам в своето небе,
затуй че делника безхлебен
прогонва българския ген.
И тук се чувства непотребен,
а пък в чужбина прероден.
Затуй, че моята държава,
макар да е човешка длан,
бе някога препълна с вяра,
а пък сега е пуст харман.
Но трудно срича туй момиче
по скайпа български слова
и моят свят това разсича,
а уж е българче и тя.
Ала когато като екот
стоиш от корена далеч,
изсъхва като дъб полека
в света ти родната ни реч.
О, за кръвта не трябва виза,
без граници е в този свят,
но с туй дете под мойта риза
кръвта ми е фитил в снаряд…
СТРЕЛА
на Кольо Александров
Като стрела без връх лежи в ковчега
поетът - недописал свойта песен.
Пред него тишина, зад него - екот
и време с дъх на неузряла есен.
Познавахме се. И запомних точно
смълчаната усмивка на лицето му,
напомняща усмивка на Джокондата
над стиховете му - вълни от хребети.
Стаен, мълчи градът като мишена
пробита от копнежа на стрелата.
И в този ден най-нежната му вена
кърви… И се изтича в тъмнината…
ПИСМО
На Борис Христов
Подобно Борът в Лещен извисен
и аз от теб, Поезийо, си тръгвам,
макар да беше необикновен
за мен звъна на медната ти църква.
Не бе тъй честен честният ми кръст
от славата на парещи медали,
с които кичех тленната си гръд,
затуй сега от себе си ги свалям.
Ненужна суета, станиолен лъч,
безсмислена словесна надпревара…
Захвърлям ви! Далеч от тази глъч
новороден пред тебе се изправям,
за да остана само по мечта,
по чувство и пространство без неволи,
в които има нежна тишина
и липсва ехо от безброй глаголи.
Не искам да си лягам всяка нощ
до сянката на будните си думи
и тя да ме разрязва като с нож,
и в себе си напълно да се губя…
Омръзна ми като рибар в съня
да вадя все прокъсаните мрежи,
в които вярвах, че ще уловя
дори едничка люспа от Надеждата.
Затуй прости ми, че не зная как
без чувство за вина от теб да тръгна!
Аз зная, че напред ме чака мрак,
от който може би не ще се върна,
но по-добре това да избера:
спокоен своя ден да обикалям
наместо в римите си да горя,
и самотата си да преповтарям.
Затуй ще счупя всичките пера,
мастилницата, мислите, усоя
и друга обич ще си избера,
макар да знам, че скъсал съм с безброя.
Не ме съди, че няма послеслов
за громолите свързващи ни с тебе!
Дори и в най-голямата любов
понякога си страшно непотребен…
Поезийо, знам, че ще разбереш,
докрай писмото, дето ти оставям.
И него запали наместо свещ,
когато някой ден в света ме няма…
***
Аз вярвам, че си светла безметежност,
кръстовище сред бесни магистрали,
в което моето сърце разнежено
минава, без да гледа светофара.
Аз вярвам, че си залив между дюните,
където никой ураган не стига
и всички мъртви кораби изгубени
изплуват в него, за да си починат.
Аз вярвам, че си ласкав дъх над раните,
чрез който ги лекуваш и превързваш,
внезапен гълъб стрелнал се към враните,
които хищно дните ми разкъсват.
Аз вярвам, че си светлото намигване
на падаща звезда, искра от космоса.
На пръсти само ако се повдигна,
блестящата й диря ще докосна.
Аз вярвам, че ме чакаш между живите
от хиляди години… Само моя.
Ела, Любов, и дай ми свойто име,
а пък Йордан ще бъде просто спомен!
