Ангел Тонов

Пръв, който допуска, че З. Стоянов пише във в. „Народний глас” е А. Емануилов. В „З. Стоянов. Неиздадени съчинения” (1)той помества рецензията за книгата „За своеволното робство” от Ла Боеси, публикувана във в. „Народний глас” бр. 362, 22. І.1883 г.”. Рецензията според него е на З. Стоянов според Писмо 32 от 9.ІІІ. 83 г.: „Пращам ти критиката на Своеволното робство.” Краткото съобщение до Никола Обретенов обаче не изяснява категорично той ли е авторът на критиката или е написана от друг. Освен това критиката е публикувана в бр. 362 от 22. І. 83″, а писмо № 32. е от 9. ІІІ. 83 г., изпратена почти месец и половина по-късно. Ако той е авторът, би го написал в писмото си. На написаното от А Емануилов се доверяват редакторите проф. Ал. Бурмов и Георги Боршуков, които публикуват рецензията, че е от З. Стоянов в т. ІІІ. „Публицистика”.

Значително по-подробно на този проблем се спира проф. М. Цанева в статията си за Вазовата публицистика във в „Народний глас” (2). Коментирайки кратката рецензия за хумористичния вестник „Кукуригу” във в. „Народний глас”, тя разглежда проблема за участието на Зах. Стоянов във в. „Народний Глас „В първата си годишнина в. „Кукуригу” доста често и доста заядливо пише срещу издателя на „Народний глас” Д.

В. Манчов. Тъй че не е чудно заради тази остра рецензия срещу „Кукуригу” той да е приел Зах. Стоянов за редовен сътрудник в редакцията на вестника си. Във всеки случай тази рецензия и с излязлата в предния брой статия „Нашата журналистика” започва сътрудничеството на Зах. Стоянов с „Народний глас”. (с. 90).

И малко по-нататък в същата си статия пише: „Разбира се, за нас е важно да  установим само факта, че времето май-юни1883 г., когато в редакцията на „Народний глас” работят Зах. Стоянов и Степанов-Попов, а Величков е в Москва.” (с. 74) И  добавя: „Не случайно по-късно Захари Стоянов преминава в този вестник (б.м. „Южна България”) по дух и разбирания той му е по-близък”.(с. 90) Проф. Цанева не посочва как и защо е установила този  факт и кога го напуска, както е ясно за Степанов-Попов. Според нея това участие на Зах. Стоянов продължава почти до края на 1883 г: „Във всеки случай на 9 ноември в „Народний  глас” намираме рецензия, която носи следи от перото на Захари Стоянов и подпис С.  От януари 1883 г. обаче Захари Стоянов се поява вече по страниците на „Южна България” и оттам злъчно и грубо започва да пише  против Вазов и  Величков. (с. 79)

Не зная дали проф. Цанева е преглеждала „Южна България” през цялата 1883 г, но ще посоча няколко статии, които според мен, несъмнено са на Зах. Стоянов: бр. 5, 3. ІІ. „Отзив за поемата „Загорка” на Вазов”. бр. 6, 10, ІІ, „Законът за печата е внесен в Държавния съвет на Кнжеството”; бр. 12, 24, ІІІ, „Последното ходене на  Г. П. Р. Славейков в София” бр. 15, 14, ІV, „Коментар за партиите в Изт. Румелия”; бр. 27,7, VІІ, „За в. „Южна България”; бр; 33, 18,VІІ. „За годишнината от Шипка” бр. 34, 25,VІІІ, Коментар на призива в „Народний глас” за набиране средства за паметници на руски писатели; бр. 43, 25, Коментар на „Мисли върху работите в Изт. Румелия в „Народний глас”с автор Ив. Вазов.  В тези статии обществените възгледи и политическа принадлежност несъмнено са на Зах. Стоянов.

Ако приемем  предположението на поф. Цанева, че рецензията в „Кукуригу” (21.І) му отваря място в редколегията на „Народний глас”, как да обясним публикуването на „Нашата журналистика” в същия вестник на 12. І. 83 г, преди да е написал за в „Кукуригу” рецензията? Това предполага, че евентуално Захари Стоянов се е срещнал доста по-рано с Д. Манчов и първо му е възложил написването на „Нашата журналистика”, а след това рецензията в „Кукуригу” и рецензията за книгата „За своеволното робство” от Ла Боеси.

Проф. Цанева цитира благодарствена телеграма на З. Стоянов до вестника ( „Народний глас” - б.м) от Русе за  пламенната му борба срещу посегателството  на Батемберг срещу Конституцията, израз на положително отношение към в. „Народний глас”. Преглеждайки в. „Народний глас” от началото на 1882 г., ще посочим статии срещу Батемберг в следните броеве на вестника”:  бр. 254, 2.І., бр. 259 23 І., бр. 264. 10.ІІ., бр. 271, 6. ІІІ, бр. 282, 7.ІV, бр.285, 28. ІV.  Последната статия е от края на м.април, 1882 г. З. Стоянов все още работи в Русе.

В писмо до Н. Обретенов от 8.ХІІ. 1882 г. е променил мнението си за “Народний глас” и му пише : „Не зная как да ти изпращам  НГ („Народний глас”) и защо ти е той,  когато от няколко месеца насам той е станал второ издание на (в.) „Славяни”, защото редакторите му получиха нишани от Батемберга. Аз не съм го виждал откакто съм тука.” (с. 359.) З. Стоянов е в Пловдив от 24.ІХ, 83 г.

Неубедително и невярно е мнението на проф. Цанева, че в.„Южна България е „враждебен на съединистите. В брой 15 от 14.ІV. „Южна България” пише за „Народний глас”  „Колкото за в. „Народний глас” ние всякога сме признавали, води либерална, народна и честна  политика, че е либерален вестник. С особено задоволство ние константираме това.” С какво от написаното е враждебен на в. „Народний глас”? До тогава в „Южна България” няма публикации срещу „Народний глас”, само срещу в. „Съединение” и в. „Марица” и се появяват едва след излизането на Степанов-Попов от „Народний глас” след 17. VІІІ, същата година.

Според написаното от проф. Цанева, въпреки, че не чете и не одобрява  в. „Народний глас”, за месец е променил отношението си към вестника и Д. Манчов го е одобрил и му е възложил написването на споменатите статии. За това кратко време не само се е запознал с вестниците, излизащи в Източна Румелия и в Княжеството, за да напише „Нашата журналистика”, но и с нападките срещу  Д. Манчов в „Кукуригу” и написва  двете си рецензии срещу  в.„Кукуригу” и за книгата „За своеволното робство” от Ла Боеси.

Уволнен от служба (съдебен следовател при Русенския Окръжен съд) и подгонен от реакционнното тогавашно правителство Захари Стоянов напуща Княжество България, заминава за Източна Румелия и се установява в Пловдив. На 24. ІХ, 1882 г. той е вече в последния град. (Пловдив - б.м) (с. 535.) Писмо № 14

В Пловдив след пристигането си в Румелия,  З. Стоянов, докато си намери работа, се  занимава с вестникарство. Работи в редакцията на в. „Независимост”. (с. 536.) Вестникът спира да излиза на 8.Х. 1882 г. и е принуден да си търси работа.

Подава прошение до Директора на Правосъдието в Пловдив и на 15.Х.1882 г. е назначен „І-во разряден писар при канцеларията  на Дирекцията на правосъдието в Източна Румелия”. На 20.Х, 82 г изпраща телеграма до жена си: „Получих  длъжност. Анастасия, събирайте си багажа.”, защото е получил служба и да пристига в Пловдив.

В Писмо от 23. ХІІ, 82 г. до Н. Обретенов съобщава, че Анастасия след мъчение в продължние на два дни ражда дъщеря. Благополучното раждане на Анастасия поражда нови неприятности: „после пет деня тя се разболя от сърце на умиране… Благодарение опитността на Росселя, той направи операция (разбира се без нож) и сега Сия, слава богу, е добре.” (с. 363)

В писмо до Н. Обретенов в „Първи ден след Рождество” споделя и за преживените неприятности и теглила от разболяването на съпругата си, както и за безпаричието

си: „Не  зная що ще се прави тоя месец за пари. Мъчно. Като се мине зимата, ще  гледам  да бягам от Пловдив.” (с. 362) И още в писмо № 23: „Тия дни при такива главоболия не мога да работя.” Едва ли при тези грижи е търсил Манчев и е замислял да пише посочените статии и рецензия.

В дните до края на 1882 г. в писмата си до Н. Обретенов той не само настоява да му праща материали за въстанието, пише писма до участници и сам събира материали за въстанието. Със съпругата си посещава Перущица и е доволен, че е събрал интересни материали и вече пише „Записките” си.

В писмата си до Н. Обретенов  до 8. ХІІ. 82 г. и след това не пише нищо за общуване с Д. Манчов за участие в „Народний глас”. З. Стоянов няма нито време, нито има възможност да се уговаря с Д. Манчов за участие в „Народний глас”, както и да събира материали, за да напише „Нашата журналистика”, Рецензията за в. „Кукуригу” и рецензията за книгата на Ла Боеси.

За участие на З. Стоянов в „Южна България” пръв споменава доц. Емил Стефанов,  редактор на публицистиката на Вазов в т. ХVІІ от 1957 г.: „Южна България” се редактира от Георги Бенев, тогава заемащ висок пост в Областта… сътрудничи и  Захари Стоянов”. (с. 954).

Ще посоча, че още в първия брой на в. „Южна България” в карето на вестника веднага след името на Георги Бенев - негов основател и гл. редактор, Захари Стоянов е посочен като редактор и активно участва в издаването на вестника със свои публикации от началото на вестник „Южна България” до закриването му, но тя не го споменава в статията си. Проф. М. Цанева не обръща внимание на това съобщение на доц. Е. Стефанов, както и не посочва, че в Областта няма практика редактор от един вестник да пише статии и във вестник на партия с други възгледи.

След всичко казаното до тук е очевидно, че Захари Стоянов не може едновременно да е в редколегията на в. „Южна България”, да споделя нейните възгледи и да е сътрудник и да печата в „Народний глас”.

Проф. М. Цанева в статията си се спира на стила, езика и на идеите в споменатите статии с цел да установи чрез стила и езика им авторство на Захари Стоянов, а не на Ив. Вазов, без да допуска, че може да са написани и от друг автор в „Народний глас”. С тази цел анализира страни от съдържанито, стила и езика на статията „Нашата журналистика”: „Коя е причината да се завъди и у нас тая полицейска литература или журналистика… така също няма да споменаваме имената и на ония вестници и на техните продадени редактори…” и заключава: „Това безапелационно обвинение отговаря напълно на настроенията на Захари Стоянов в оня момент”, като пише според нея в едно писмо до Н. Обретенов на 26.ХІ.1882 г.

В Пловдив е пристигнал на 24.ІХ. 83 г. и работи в редакцията на в. „Независимост”. За два месеца опознал ли е вестниците в Областта и в Княжевството, за да заключи,

че редакторите им са продадени. А в писмо от 8.ХІІ.1882 г. (с. 359.) признава: „Аз не съм го виждал откакто съм тука.” (8.ХІІ. 1882 г.) (с. 359.)

В Областта единствените вестници до 1883 г. са „Марица” и „Народний  глас” и техните редактори са С. С. Бобчев и М. Маджаров на „Марица”, К. Величков и Ив. Вазов на „Народний глас”. (с Величков се познава от април 1876 г .б.м). Тях ли има предвид Зах. Стоянов, като „пише”, че са „продадени редактори” и са въвели полицейската журналистика във вестниците си”? И ако е така, защо се съгласява да работи с Величков и Вазов в „Народний глас”?

Началото на статията „Нашата журналистика” тълкува ролята на журналистиката: „тоя свещен пряпорец на гласността и на свободното слово, комуто предстои да повика един ден поробените народи за свободен живот”. „Вземете ни всичко, но само свободното слово ни оставете.” казал един от английските мислители. А според френския политик Тиери: „Журналистиката е най-доброто средство срещу произвола на администрацията”. Изложението всъщност е по-общ преглед за ролята на журналистиката в Европа и то предимно в Англия  и Франция, където има свободно слово и неговата роля е да изобличава произвола на администрацията. Във втората  половина на статията пише за състоянието на журналистиката в двете Българии, където вестниците говорят за всичко: „за генерали, за бляскави обяди, за тънки мустачки, но нищо за народа”. И още: „издават се много вестници с гръмки заглавия”. В Областта  до 1883 г. има само два вестника „Марица” и „Народний глас”. И те ли са с „гръмогласни заглавия”?

В който и да е от двата единствени вестника в Източна Румелия („Марица” и „Народний глас”) не е ставало дума до 1883 г. за генерали, понеже такива няма, както и за “тлъсти обяди и тънки мустачки”.  „Полицейската литература” не е български израз, а идва от Русия и не би подхождал за характера на журналистиката във вестниците, особено на тези в „Източна Румелия”.

Според проф. Цанева: „Негови по дух и форма са изрази като: „Мнозина ретрогради, които мерят човешкото щастие и напредък от точка зрение на своя самурен кожух”. Изразът „самурен кожух” не е характерен за езика на българската журналистика, защото самурени кожуси няма в България, а Зах. Стоянов, ако е автор на статията, едва ли познава подробно и ползва руската журналистика?

Може ли също да се твърди със сигурност, че З. Стоянов познава цитираните английски мислител и Тиери, съветник на  Наполеон ІІІ? Ще цитирам още един откъс от „Нашата журналистика”: „Човекът, който живее далече от своята  родина и се интересува за вървежа на общите работи, не му трябва да види всичко с очите си.

Доста е само да разгъне кой и да е вестник, на всичко ще узнае на часа още, ще си въобрази положението на работите, като че ли гледа с очите си.” Зах. Стоянов никога не е живял в чужбина, а така също и като хъш  в Румъния.

И ако тази статия е написана от З. Стоянов, как ще обясним констатацията на автора в нейния край: „От това правило, че свободното слово не е било подкупено в тия тежки времена, изключвам, обаче няколко български вестници от Букурещ, които са служили на известни идоли с кална и подла цел.”

Ще добавя и няколко характерни думи: „пряпорец”,  „ретрогради”,„неподвижна рутина”, „стестнителни закони”, „депозито”, използвани в статията, нехарактерни за лексиката на Зах. Стоянов.

В заключение можем да кажем, че ако характеристиката на журналистиката в общочовешки дух в началото е и оценка на тази в Княжеството, и особено на Източнорумелйската преса, показва, че пишещият не я познава добре до началото на 1883 г.

Авторът пише по-общо за европейската и в частност за руската преса, което води до извода, че автор на тази статия не може да бъде Захари Стоянов.

„От Захари Стоянов, според мен, е и острата „Кукуригу”, поместена в т. 18 на стр. 31… Тя е написана напълно в духа на неговите разбирания и в неговия стил - остър и на места доста грубо… Обикнати от Захари Стоянов са и изрази като „умното и развито човечество, отдавна е осъдило на смърт”, думи като „калпаво”, „гюбре”, презрително-умалителните форми като „листенце” и „писарушка”. Типично негов е и следният пасаж: „Мнозина от  читателите на „Кукуригу” може да мислят в себе си, че не са дотолкова учени, та и затова не могат да разберат нищо от писаното в него. Не бойте се! Не е ваша грешката, защото не можете да разберете нищо; но са грешни ония кухи кратуни, които пишат, заобиколени от хроническа мъгла…” - пише проф. М. Цанева.

Права е, че статията не може да е от Вазов дори и за презрителната форма „Горчаковци”, но дали  за З. Стоянов е допустима или по-допустима е за друг евентуален автор на рецензията, какъвто е например руснакът Степанов-Попов? (3)

Изразът „може да мислят в себе си, че не са дотолкова учени” не е употребен в Захаристояновия презрителен смисъл за привидната ученост на читателите на вестника, а в тяхна защита: „то са грешни ония кухи кратуни, които пишат заобиколени от хроническа мъгла”, иронизирайки „учеността” и „уменията” на издателите на „Кукуригу”.

Статията срещу в. „Кукуригу” в „Народний глас” е отговор на предишна публикация (рапорт) и написана от редактор във вестника. Авторът е с познания за ролята и същността на сатирата в европейски мащаб, познава руски и немски сатирически вестници. Направената им характеристика, противопоставена на писанията в „Кукуригу”, цели да унижи и отрече съществуването на такъв вестник като позорно, подло,продадено и вредително. И не за първи път в „Народний глас” се появяват статии с отрицателно отношение към хумористичните вестници в Областта.

Началото на статията е обобщаваща характеристика на сатирата и на нейната обществена роля и то в сравнение с литературата, авторът се позовава също и на конкретни руски и немски сатирически вестници. Пише и за всеобхватния характер на истинската сатира: до „най-висшите и неприкосновени кръгове”, „бил той княз, генерал, директор”, а Щчедрин… немилостиво шиба всичко позорно, подло, продадено и вредително, като захване от луксозните салони на силните чак до мужиските бордей”.

З. Стоянов не знае немски език, за да познава публикациите в немския вестник „Кикирику”, съмнително е и до каква степен познава сатирата на Щедрин. Как се е осведомил, че людете в Европа …„чакат да излязат сатирическите вестници и журнали” и кои европейски сатирически вестници познава и ползва? В статията се употребяват русизмите: „безобязнено” и „мужиските бордей. Нови са „луксозните салони”, „хроническа мъгла”,„Дрипер”. А думата „калпаво”, „гюбре”, „листенце”, „писарушка” едва ли се употребяват само от З. Стоянов (нали сам е писар- б.м.) и почти не се срещат в публикациите му във в. „Южна България”.

Пръв, който свързва името на руския журналист Степанов-Попов с „Народний глас” е Емил Стефанов” „По-горе споменах, че в „Народний глас”е работил като редактор през лятото на 1883 г. някой си Степанов-Попов, който напуска по някакви си причини редакцията и отива  на работа в „Южна България”. За  Е. Стефанов руският журналист е „някой си” и не познава двете съобщения в „Народний глас” за изгонването му от Княжеството и пристигането му в Пловдив през 1882 г. Единствено той посочва писмото - отговор на Степанов-Попов в „Южна България” до „Народний глас” по повод  напускането му на вестника:

Юж. 1883. бр. 33, 18. VІІІ.

Писмо до Редакцията

По повод на обнародването в миналия ви брой на вестника ви писмо, с което аз се видях  принуден да известя за отеглюванието си от „Народний глас”, редакцията на тоя вестник в предполедния си брой обнародва едно ентрефиле, в което явно преиначава смисъла на писмото ми. „Народний глас” казва, че „аз съм се оттеглил от него, защото не съм бил знаял в какво направление ще държи той занапред”.

Моля редакцията на тоя вестник да ми каже где в това писмо тя намери това нещо. Нищо подобно няма. След оттеглюването си, аз известих затова, пред неизвестността на бъдещото направление на вестника, но това не ще да каже, че аз  съм напуснал „Народний глас”, защото аз не съм бил знаял  от какво направление той ще се придържа за в бъдеще. Това е безмислено, тъй като един редактор, докато се намира в редакцията, не може да не знае направлението на вестника, който той редактира. Аз бих молил днешната редакция на „Народний глас”, поне от що годе уважение към моя труд, за който съм положил за редакцията през тези 2 - 2/5  месеца, да не изопачава смисъла на писмото ми и да ме избави от всякакви подмигвания. Това не прави чест на един порядъчен орган.

Приемете и проч. 16 август. Степанов - Попов

Проф. Цанева в споменатата си статия  също твърди, че руският журналист Степанов-Попов е в редактирането на в. „Народний глас” по същото време, за което пише и доц. Е. Стефанов: „Разбира се, за нас е важно да установим само факта, че времето май-юни 1883 г. … в редакцията на „Народний глас” работят Зах. Стоянов и Степанов-Попов, а Величков е в Москва” (с. 74). Тя обаче не посочва защо и от кога Степанов-Попов влиза в редколегията на вестника, а пише, че по-късно я напуска, но също не уточнява кога и кои статии е написал.

Името на руския журналист Степанов-Попов не е непознато на в. „Народний глас” и на неговия собственик. В. „Народний глас” в бр. 285, 26 май 1882 г. пише: „В града ни е пристигнал преди няколко дни г. Попов, дописник на „Московский телеграф”, изгонен от Княжеството по административен път.” И още един път в края на 1882 г. отново пише за изгнването му от Княжесвото и установяването му в Пловдив: „Г. Степа-нов-Попов, кореспондент на„Московский телеграф”… се разхождал из софийските улици спокойно, когато изненадан, няколко жандарми го хващат… качват го на една кола и под конвой го закарват в Пазарджик….Княжеското правителство, като не остава да съществува в Княжеството независим вестник, не търпи да се пише в чуждите вестници нещо  против него. Г-н Попов  ще остане няколко дена в града ни.” бр. 352,18.ХІІ. 1882 г. Тези  съобщения за изгонването на руския журналист във вестника нямат случаен характер.

Ще цитирам и едно съобщение на в. „Народний глас” за Степанов -Попов: „Г-н Степанов-Попов е счел за нужно да обнародва в „Южна България” едно писмо, с което известява на приятелите си, че не пише вече във вестника ни. Той уведомлява приятелите си, при това, че се е оттеглил от „Народний глас”, защото не можел да знае какво направление ще държи вестникът занапред.” (бр. 419, 13. VІІІ).

Това съобщение уточнява кога напуска в. „Народний глас” и доказва, че до тогава е работел във вестника, вероятно от началото на годината.

Със сигурност можем да посочим следните статии от „Народний глас” с автор Степанов-Попов:

„Законопроект за печата” в Княжеството. В. „Народний глас”, бр. 365, 2.ІІ.1883 г.

Статия коментар за изгонването на Молчанов от Княжеството. В. „Народний глас”, бр. 371 от 28.ІІ.1883 г.

„Печатът, свободното слово…”. В. „Народний глас”, бр. 385, 13.ІV.1883 г.

„Въпросът за източнорумелийските партии…”. В. „Народний глас”, бр. 393, 11.V. 1883 г.

Писмо на Степанов-Попов да обърнат внимание на писмото му, по повод препечатана статия в „Марица” „Русите в България” във в. „С. Петербургски Ведомости”, „… която между другото досяга моята и на Молчанова кореспондентска дейност…”. В „Народний глас”, бр. 394, 14. V. 1883г.

Уводна за Коронацията. В. „Народний глас”, бр. 395-396, 21.V.1883 г.

Коментар за Коронацията - какво е донесла на руската интелигенция.

„Свободната конституционна система…”. Кратък коментар. В.„Народний глас”, бр. 402, 11. VІ. 1883 г.

За да установим дали Степанов-Попов е автор на „Нашата журналистика” и на статията критика на в. „Кукуригу”, ще ни помогнат съпоставките им със споменатите статии на Степанов-Попов по идеи, мнения, оценки и стилно-езикови съвпадения.

(„Нашата журналистика”, бр. 8-359, 12.І.1882 г.)

„… Ето защо ние виждаме в много държави, че най-безобразните и стеснителните закони, като оставените депозито известно количество пари от страна на издателя на един вестник, цензурата и хилядите други спънки, каквито е в състояние да измисли едно тиранско правителство, се приспособяват на печата, целта на която не е нищо друго освен поробването и убиването на едничкото народно оръжие - журналистиката.

(„Законопроект за печата, внесен за обсъждане в Държавния съвет”, бр. 365, 2.ІІ.1882 г.)

„Най-първо за издаването на вестник или на повременно списание се иска един залог от 3000 франка… Но залогът е само началото. Законопроектът изброява цял ред престъпления, за които предвижда най-драконически наказания… И даже в случай, ако един вестник бъде оневинен от съдилищетото, си е запазило произволното Право да го спре привременно или окончателно.”

Общият дух и в двете статии е срещу действията на държавната власт да ограничава свободата на печата. В „Нашата журналистика” в по-общ план се изброяват начините и средствата с които „едно тиранско правителство” цели убиването на журналистиката. Във втората се конкретизират действията на правителството в Княжеството, депозито е „един залог от 3000 франка”, оспорват се конкретни алинеи от закона и ролята на съдилищата. С една дума - коментира се подробно конкретен проектозакон, целящ спирането и унищожаването на нежелани от правителството вестници. Вместо общите ограничения в първата статия, във втората се излагат конкретни действия по конкретен проектозакон от конкретно правителство.

И в двете статии сходни са в противопоставянето срещу тирански правителства, ограничаващи свободата на словото и унищожаването на неудобната журналистика, което води до заключението, че са от един и същ автор.

И в двете статии се прави еднаква оценка за ролята на вестниците, издавани в Цариград преди Освобождението:

„Нашата журналистика”: „при всичко, че не е достигнала още оная височина, но всякой помни, че тя има смелостта в навечерието на нашите движения на 1876 г. да представи живото вълнение и приготовление, което се готвеше измежду народа. От всеки град току речи и от най-затънтените села се публикуват дописки в тогавашните цариградски вестници: „Напредък”, „Век” и „Источно време”. (бр. 358-359, 12.І.1883 г.)

„Законопроектът за печата”  (бр. 365, 2.ІІ.1883 г.): „Услугите, които ни е принесъл във времена трудни печатът ни са пресни в умовете ни… ние знаем каква благородна роля играе печатът в обществото, защото знаем колко много дължим на вестниците за своето народно възраждане, за своето духовно освобождение, и за своето политическо съзряване… Тия вестници, които толкова съдействаха за нашето народно съзряване се издаваха в Цариград в центъра на най-тиранически деспотизъм.”

Ако допуснем все пак, че втората статия е написана от Зах. Стоянов, той непременно ще спомене и вестниците на Петко Славейков.

В бр. 6, 10.ІІ.1883 г. на „Южна България” в статията „Законът за печата е внесен в държавния съвет на Княжеството.” З. Стоянов пише: „Идете и попитайте и последний селянин, и той ще ви каже до колко са заслужили вестниците: „Македония”, „Напредък”, „Век” и други, споменавайки на първо място в. „Македония” на Славейков.”

Съвпадения  в двете статии откриваме и при поведението на властниците „светът да не говори за делата им”, и при ролята на журналистиката в защита на истината и законността: „Нашата журналистика” (бр. 358-359, 12.І.1883 г.)

„Щом един човек не иска светът да говори за делата му, това е белег, че тия дела не са за пред людете, никой не трябва да ги знае, освен той и няколко избрани.” „Законопроект за печата”. (бр. 365, 2.ІІ.1883 г.)

„… Тия мислят за себе си само, а за тях всичко трябва да се унищожи, което може да изяви на яве делата им…”

В двете статии се срещат еднакви изрази: „До колко „образованите народи” и „едно тиранско правителство” в първата и „във всичките образовани народи” и „най-тиранически „деспотизъм” от втората, които също потвърждават, че се употребяват от един и същ автор на статиите.

И в лексикално отношение са налице сходства между лексиката в двете статии. Ето слова от „Нашата журналистика”: образованите народи, депозито, тиранско правителство и от „Законопроект за печата в Княжеството”: образовани държави, залог от 3000 франга, тиранически режим. И в двте статии се употребяват русизми - безобязнено, мужиските бордей в първата и привременно, горестно във втората, подсещащи, че авторът и на двете е руснак.

Посочените близки оценки и слова в изложението на двете статии не са резултат на случайни съвпадения, а позиция и стил на писане от един и същ автор, руския журналист Степанов-Попов.

Съвпадения съществуват и между „Нашата журналистика” и „Изгонването на Молчанов от Княжеството”, (бр. 371, 28.II.1883 г.):

„Щом едини човек не иска светът да говори за делата му, това е белег, че тия дела не са за пред людете, никой не трябва да ги знае, освен той и няколко избрани.” („Нашата журналистика”)

„… Всичко правят, за да оградят своите личности, за да не може нищичко до се каже против тях… Когато говорят за ред, редът, който искат да установят, не е друго нищо освен да смажат, да удушат всичко, та да не може никой дума да каже против техните произволи, беззакония и гибелни деяния.” („Изгонването на Молчанов…”)

И двата откъса са обвинение на властващите, прикриващи своите незаконни деяния със смазването на изобличителната сила на свободната журналистика.

Между двете статии откриваме също и лексикална близост. Във втората статия срещаме също „тиранический режим”, както и русизми: разница, драгуни, махмузи, които насочват към руския произход на автора на „Нашата журналистика”.

Сходства съществуват и между „Нашата журналистика” и „Печатът, свободното слово” Бр. 385, 13 април:

„Издават се много вестници, печатат се чисто, в разни формати и цени, с гърмогласни заглавия, редактори от по няколко души, говорят за всичко, за генерали, за бляскави обеди, с тънки мустачки, но нищо за народа, в името на когото се издават.” („Нашата журналистика”)

„… В тях вие ще видите да се говори за мундира на княз Бисмарк, за ревматизма на бразилската царица и за богатствата на персийския шах, но нищо за народа и за неговите човешки правдини.” („Печатът, свободното слово”)

В подкрепа на авторството на Степанов-Попов са и русизмите: „червений карандаш”, „по аднимистративним порядком”, „недостатки”,„ретроградни личности” в „Печатът, свободното слово” и „ретроградни личности” в „Нашата журналистика”

Като извод от съдържанието и на двете статии е, че вестниците и в Княжеството, и в Русия, не защитават интересите на народа, от чието име се издават, а позициите на пишещия и в двете статии не се различават. След като статиите на руския журналист Степанов-Попов по идеи, стил, лексика и позиции, са твърде близки с „Нашата журналистика”, става очевидно, че Степанов-Попов, а не Зах. Стоянов е автор на „Нашата журналистика”.

Ще отбележа и лексикалната близост между „Нашата журналистика” и „Назначенията в Княжеството” бр. 386: печатът и свободното слово, полицейски газети, разкошни палати, дрипели  в „Нашата журналистика” и в „Печатът и свободното слово”, полицейски газети, быт по сему, драгунский камшик, мустакатите гавази, разкошни палати, дрипели в „Назначенията в Княжеството. Русизмите във втората и сходствата им с изрази и русизми в „Нашата жуурналистика” наосчват, че и двете имат един и същ автор-руският журналист Степанов-Попов.

Близост откриваме и за ролята на журналистиката между „Нашата журналистика” и „Свободната конституционна система”: „Тя е „най-главното условие за изражение на общественото мнение на  всякой един народ.” („Нашата журналистика”) и „Печатът длъжен е преди всичко предвид интересите на страната, да открива злоупотребленията и произволите и безпощадно да ги клейми.” Характерни са и русизмите „ретроградни взглядове” и „сматря”, употребявани от руския автор.

От разгледаните съпоставки между „Нашата журналистика” и статиите на Степанов-Попов в „Народний глас” и установяването на сходни идеи, лексикална близост и наличието на русизми в тях водят към извода, че автор на „Нашата журналистика”е руският журналист Степанов-Попов, приет за редактор от собственика на вестника .

За по-голяма убедителност кой е истинският автор ще сравним части от статията за „Кукуригу” с други статии в „Народний глас”, чийто автор несъмнено е Степанов-Попов.

Налице са две извадки от статията за в. „Кукуригу” и от „Печатът, свободното слово се преследват”: „Русите например кога вземат да четат „Отеч. Записки”, в които участва и талантливий сатирик Щчедрин, най-напред четат неговите статии, дето той немилостиво шиба всичко позорно, подло, продадено и вредително, като захване от луксозните салони на силните чак до мужиските бордей”, „обществени недостатки” ( в. „Кукуригу”).

„Ето защо знаменитий сатирик Щедрин (Салтиков) си е изработил, особен своего рода език, с който може до нейде си да шиба на всичките недостатки, които се вършат в Русия. („Печатът, свободното слово се преследват”).

Втората статия действително е написана от Степанов-Попов, който твърде добре познава ограничаване свободата на печатното слово в Русия. Пише подробно за спирането на независими вестници, най-вече за „Московски телеграф”, чийто кореспондент е от България. И в двете статии се среща израза „недостатки”, отношението на автора към сатирата на Салтиков Щедрин е твърде близко като словесно описание. Статията е защита на свободно слово и „шиба” „всичко позорно, подло, продадено и вредително” и „всичките недостатки, които се вършат в Русия. В рецензията  присъства и русизмът „необязнено”, подсещащ за руския автор на първата статия.

Изразът „дрипели” от рецензията  се среща и в статията на Степанов-Попов „В последно време в Княжество България са станали такива важни назначения…” от бр. 386, 16.ІV.1883 г.

Изводът и от направените съпоставки между „Нашата журналистика” и „Резензията на в. „Кукуригу” със статии  на Степанов-Попов в „Народний глас” отново насочва към руския  журналист Степанов-Попов като техен автор.

В цитираната статия проф. Цанева по-нататък пише: „Бих искала да посоча само ония негови работи, които смятам, че погрешно са влезли в т. 18 от съчиненията на Вазов…” (с. 87)

„Както вече отбелязахме, сътрудничеството на Стоянов във в. „Народний глас” за пръв път бе посочено в „Неиздадени съчинения” на Захари Стоянов от редактора им А. Емануилов.”

Вероятно А. Емануилов е подведен за авторството, защото книгата е издадена от Никола Обретенов през 1871 г. и поради това З. Стоянов му изпраща рецензията във в „Народний глас”. От 1871 г. да началото на 1883 г. Зах. Стоянов, ако е искал, е имал време да  напише рецензия за книгата.

В писмо 32 от 9.ІІІ. 83 г: „Пращам ти критиката на Своеволното робство.” Краткото съобщение до Н. Обретенов обаче не изяснява категорично той ли е авторът на критиката или е написана от друг. Рецензията излиза в бр. 362 от 22.І, 83 г. което означава, че е изпратена почти месец и половина по-късно. Ако той е авторът, би го написал в писмото.

Идейното съдържание на „За своеволното робство от Ла Боеси.”(бр. 362, с. 4.) е в защита  на свободата на народите, убивана от тираните. В изложението срещаме  изрази като „разни увеселения”,„бляскави угощения”, „тиранизоват”, „подпорки”, „тирани”, „деспотически самодържци”, „бляскави посрещания”, сходни с подобни или еднакви изрази от „Нашата журналистика”.

Изрази като „държавните съвети”, „украсений калпак и шапка със златни кръстове”, „деспотически самодръжци” насочват към обстановката в Княжеството, която по-добре познава руският журналист Степанов-Попов като автор, а не Захари Стоянов.

Дори да не е от Захари Стоянов рецензията за „Природа или Книга за чудесата на света”, извлечения от съчиненията на Г. Г. Цюрхер и Марколе в превод на Димитър  Г. Бързицов едва ли е от Вазов (с. 81)

….”А доколко можем да съдим от нейния език, с всичките тези „повесчици”, „приказчици” и калпаво” и „не чини лула тютюн”, може да се допусне, че неин автор е Захари Стоянов.” (с. 92).

Рецензията е в бр. 375 на в. „Народний глас”. Рецензентът оценява преводи на Г. Коцов и Г. Мирски. З. Стоянов не е следял преводите на тримата преводачи и не е писал преди това рецензии за тях. Рецензията е посветена  на трима преводачи. „Всичко  онова, което превожда Г. Колцов е калпаво и не чини лула тютюн.” „Г. Мирски е повече разнообразен отколкото Г. Коцова: драми, комедии, повестчици, различни приказчици.” За „Природа” заключава: „Тя е преведена на доволно гладък език и по съдържание може да бъде достъпна секи. му.” От кратката рецензия  можем ли да съдим, че Зах. Стоянов е изчел творбите, които споменава и от които прави изводите си. Занимавал ли се е изобщо с такива автори? Така че проф. Цанева е права, че не е от Ив. Вазов, но само  допускането на няколко изрази  не са достатъчни да се посочи Зах. Стоянов за неин автор.

„С характерния груб, но колоритен, хъшовски език е написана и бележката за брошурата „Политическия процес на Драган Цанков”… Ето откъси от тази, която е поместена във Вазовите съчинения” „Който иска да се увери в подлостта  на нашите неканени гости бесарабци, които закопаха нещастното Княжесво, който е любопитен да види образец от генерал-майорското управление, най-после, който е жеден и горещ привърженик на калпавите Съединисти… Вълкович-бей”… „софийският держиморда” Карнович… и т-н. - не е ли това характерния стил на Зах. Стоянов…?

Брошурата „Политическият процес на Драган Цанков” е в бр. 376 на в. „Народний глас”. Ето няколко цитата от брошурата: „Ние препоръчваме книгата на г. Цанкова на ония заблудени синове в Ис. Румелия, които плетат венци на режима в Северна България. Дядо Цанков е стар български поборник от тридесет години насам и наместо да си живее спокойно…той си оплаква дните на заточение, правят го на луд, скубят му брадата жестоки драгуни и пр.”

Авторът препоръчва  статията на почитателите на режима в Княжеството, а това не са румелийските съединисти, които са защитници на Драган Цанков, а на Либералната партия. Драган Цанков е представен като стар български поборник и жертва на неканените гости в Княжеството, оплакващ  дните си на заточение. Всъщност написаното е в защита на Драган Цанков и да е дело на З. Стоянов? Ще отбележа и характерни русизми в езика на пишещия: морда и драгуни. Направената характеристика на управляващите в Княжеството е от човек, който добре ги познава, а това не е З. Стоянов, а руският журналист Степанов-Попов.

„От Захари Стоянов е вероятно и възторжената бележка за току-що излязлата брошура та П. Р. Славейков „Последното  ми ходене в София”. (с. 90). Права е проф. Цанева, че рецензията не е от Вазов. Тя допуска, че изрази като „бесарабци” и „ренегати” в бележката са характерни за обществено-политическата лексика на З. Стоянов. (с. 91) Но тези слова срещаме и в брошурата „Политическият процес на Драган Цанков”, която не е от З. Стоянов. Ето началото на втората част в бр. 380, с. 3: „По-нататък между двамата събеседници се завел разговор за положението на Източна Румелия и за Н. Сиятелство княз Богориди”. Пишещият остава сам, сънува и наяве вижда по нов начин София. Променя се стилът и настроението на пишешщия и завършва с обръщение към  читателя: „Искаш ли и ти, читателю, да идеш в свободна България, да видиш освободената страна и да подъхаш благоуханието на свободата? Свободно можеш да идеш, ако ти кажат, че те пущат; но на границата преди да влезеш в нея, в България, опрости се с всичко що си бълнувал за Аркадия и гледай да влезеш и да излезеш преди доде не тя е задъхнал зловонний смрад на деспотизмът и тиранизмът (както направих и аз).”

Настина ли това е монолог на З. Стоянов, ако приемем, че той е автор на написаното за и в брошурата? Не отправя ли този монолог към няколкото изгонвания на Степанов-Попов от Княжеството от правителството му, както и към автора на написнаното в брошурата?

Наистина в писмо от  23.ІІ, 83 г. Зах. Стоянов пише до Н. Обретенов, че Петко Славейков пише „страшна брошура за ходенето си в София” като излезе като книжка ще му я изпрати. В свое писмо до Зах. Стоянов от 9.V. 83 г. обаче го пита: „какво стана с брошурата на Дядо Славйков”? След цели 3 месеца от първото си писмо Захари Стоянов се е отказал от брошурата, несъмнено заради нейното съдържание и изобщо не мисли да пише отзив за нея.

Рецензията на сборника „Ютро” е в бр. 444 от 9.ХІ., с. 2-3.  На критика са подложени няколко превода, в които личи неприязно отношение към учеността на авторите на преводите. Но такова отношение едва ли е притежание само на Захари Стоянов. Освен това рецензентът познава „чехската богата литераура”, прави оценки на направените

преводи и показва познания  по българския правопис. Другото основание на проф. Цанева е подписът на автора със „С”, без да посочва и други подписани негови работи и в кои периодични издания.  Ще отбележа, че в „Народний глас” със „С” се подписват и други автори, включително и Величков, така че не е доказателство за авторството

на З. Стоянов. Ще припомния  и твърдения на проф.Цанева в статията си, че З. Стоянов е в „Народний глас” до завръщането на Величков от Москва в края на м. юни и че Зах. Стоянов се появява в „Южна България” в началото на1884 г. Тогава  по какви причини и през 9 ноември печата във „Народний глас”?

Ще припомня също, че бр. 43, 25, Х. 83 в “Южна България” се появява Съобщение: „Изпадналият нравствено и  лишающий се от всякоя последователност, „Нар. Глас” в последните си броеве  се заел да пише „Мисли върху работите в Източна Румелия” и в един ред от всеобщи фрази и ялови разсъждения иска да се препоръча пак на народа.”  З. Стоянов начева открита борба с редакторите на „Народний глас” в „Южна България”. А в. бр. 50 в същия вестник отново се появява известие за  „Мисли върху  работите в Източна Румелия”,  като се посочва и нейния автор Ив. Вазов.

Изложеното до тук поставя няколко въпроса: Възможно ли е З. Стоянов хем да е напуснал „Народний глас” и пак да печата в него? Възможно ли щом в „Южна България” се появява едва в началото на 1884 г, да печата и през 1883 г? И след като на 25.Х, 83 г. е написал срещу Вазов в „Южна България”, а рецензията от него за „Ютро” да е в „Народний глас” на  9. ХІ. 1883 г? Очевидно не е от Зах. Стоянов рецензията, но поради анонимността на повечето творби трудно може да се посочи конкретен автор или който и преди това е писал за този сборник и за тамошната група от млади българи.

В подкрепа на твърдението си, че Зах. Стоянов все още е в добри отношения с К. Величков споменава писмо на Величков до Зах. Стоянов от 22. ХІІ, 83 г.  Ето и самото писмо:

Любезний Господине,

Изпращам Ви с приносящий настоящето една Христоматия. Извинете, че малко късно изпълнявам обещанието си. Крайно ще ме задължите, ако ми изпратите за два-три дена българските песни на Кончаловски, които сте зимали от Обл. Библиотека.”

Едва ли официалното обръщение към З. Стоянов и краткото писмо за  конкретното искане са доказателства, „че те все още са в добри отношения”. (с.79)

„Безспорно от Захари Стоянов на първо място е подлистникът „За пред людете ли сме? Като започнеш от мотото, взето от Любен Каравелов, и стигнеш до най-дребните подробности и езика, всичко в него така недвусмислено издава автора на знаменитите „Записки по българските въстания”.(с. 87-88).

Ще използвам доводите на проф. Цанев, че „до най-дребните подробности и езика”, а така също и в подробностите в описанията на събитията и на лицата, дали всчко в тях „така недвусмислено издава автора на знаменитите „Записки по българските въстания”? За целта ще напрвя съпоставки на описания от „Подлистника” със съответните описания в „Записките”. И след резултатите от съпоставките ще стигна до изводите за авторството на двете творби.

„Двете сестри на Ангел Кънчев,, който така също се самоуби, за да не влезе жив в ръцете на неприятелът - едната се скита из Романия по чужди врати, а по-малката, която после смъртта на брат си, който им беше единствената подпорка, оттам гола и боса по улицата, я прибра една циганка и днес се намира… Да го кажем ли? Тя се намира в публичен дом, облечена с червени кадънски  гащи…” (От Подлистника)

„Когато двете му сестри киснат във вертепа на калното блато, скитат се гладни и боси? Да кажа ли нещо по-чувствително? Вярвам, че ще да се наскърбите за минута поне, но не се стряскайте. По-малката сестра на А. Кънчева, момиче на 15-17 години, се намираше през 1880 година под стрехата на една циганка, съдържателка на публично заведение” . („Записките”, Предислове към Том І.)

В „Подлистника” сестрите се намират в Романия, а в „Записките” във Влашко. В „Подлистника  репликата е само „Да го кажем ли”, а в „Записките”: „Да кажа ли нещо по-чувствително? Вярвам, че ще да се наскърбите за минута поне, но не се стряскайте.” В „Записките” авторът  е съпричастен към съдбата на сестрите на А. Кънчев, а в „Подлистника” съобщава най-общо състоянието й. За по-голямата сестра в „Подлистника” четем по-общо: „едната се скита из Романия по чужди врати”, а в „Записките”: „а по-голямата й сестра си оплаква дните из Влашко…” З. Стоянов е по-конкретен за мястото, в което се скита по-голямата сестра. За автора на Подлистника мястото е „вертеп”, а за автора на „Записките” е „публичен дом”. Авторът на „Подлисника” вероятно не знае  разговорното название Влашко и употребява руското

Романия и „вертеп” вместо „публичен дом”. Авторът на „Записките” общува по-непосредствено с читателите си, докато в „Подлистника” е по-неангажиран с българския читател.

В  „Подлистникът” за по-малката сестра пише: „а по-малката… оттам гола и боса по улицата… я прибра една циганка и днес се намира… Да го кажем ли? Тя се намира в публичен дом, облечена с червени кадънски гащи.” В „Записките”: „По-малката сестра на А. Кънчева, момиче на 17 години, се намираше през 1880 година под стрехата на една циганка, съдържателка на публично заведение;”. З. Стоянов е по-конкретен, посочва и годината на постъпването и къде постъпва, без да описва какво е нейното облекло.

Разликата между двете описания за съдбата на сестрите на А. Кънчев е очевидна. В Подлистника има най-общи данни,  докато в „Записките” описанието е конкретно и по място, и по време, и по години на сестрите, и  къде се намират - Романия-Влашко, липсва и облеклото на по-малката сестра. Авторът на Подлистника употребява руската дума „подпорки”, липсваща в езика на автора на „Записките”.

„В село Елхово, Старозагорско почиват костите на двамата братя Михаил и Георги, от които първий до такава степен ценил своето дело, за което тръгнал, щото застрелва еднородний си брат със собствената си ръка, по тая проста причина, че той поискал да се предаде на турците. И то в това време, когато плевницата, в която са биле,  рискувала вече да ги затисне, защото била подпалена.” (От Подлистника)

„Когато жаравата захванала да пада по главите на затворените, то по-малкият брат, Георги, поискал да направи това, което би направил всеки един на неговото място. Той поискал да излезе навън и да се предаде на потерята, наместо да изгори като червей в плевницата. Михал се престорил, че е съгласен на братовото си желание, но когато тоя посегнал да отвори вратата, Михал подигнал братски ръката си, надвесил револвера над братовата си глава и брат на брата се търколил в краката му, потънал в кръв!… (от „Записките”)

Езикът на „Записките” е с по-разговорна лексика като „жаравата”, „потерята”, с повече подробности описва застрелването на по-малкия брат от „брат на брата”. Изложението в „Подлистника” е лаконично и преизказно по форма, без подробности, стилът не е на българин, докато в „Записките” З. Стоянов е конкретен в описанието и мотивира убийствто на по-големия брат. Посочените разлики в двете описания показват, че са писани от двама различни автори.

„Около село Бяла, на левий бряг на река Янтра са погребани други двама наши герои, Георги Икономов и Панайот Волов - и двамата  апостоли, които, за да изпълнят своята клетва - да не се дадат живи в ръцете на неприятелят - хвърлят се братски в мътната

тогава Янтра. Един наш приятел, който при заминованието през Бяла, като поискал да узнае нещо за тия двама мъченици, ето що ни пише: „На въпроса де са гробовете на Волов и Икономов, кметът ми отговори, че тях ги изровили кучетата още тогава, а сега на това място е насаден  тютюн.” (от „Подлистника”)

Направеното описание показва, че не е свидетел и преразказва написанатото от друг, срещнал се с кмета на Бяла.

Съпоставям описанието на гибелтта на двамата герои на Перущица от „Подлистника” и „Записките”: „Когато късите пискюлчета се показали на черковната врата, двамата патриоти изтеглили револверите си, избили своите жени и деца, а после и себе си. От четирите деца на Спаса само едно можало да се спаси благодарение на присуствующите там стари жени, които го скрили помежду си от озверений се баща.”

В „Записките”: „В това време, в тоя критическа минута, когато се появили в тоя свещен жертвеник за българската свобода червените фесове и широките шалвари, гореспоменатите юнаци Кочо Чистеменски, Спас Ив. Гинев и Спас Спицеринът - направили следующето ужасно и невероятно решение: първите двама, след като прегърнали в обятията си своите любими жени и милите си дребни дечица, които притиснали при гърдите си и цалунали с отеческа любов, отстъпили няколко крачки настрана, изтеглил револверите си и сърцераздирателната сцена се започнала… Те изпразнили най-напред смъртоносните оръжия в гърдите на злощастните си съпруги, а после захванали и децата си, на които куршумите пронизвали крехките кокалци и на минутата още падали на земята като пшеничен клас, с дигнати нагоре ръчички, които кършели и сгъвали от страшни болести. От четиритех деца на Спас Гинев само най-голямото можало да се освободи, като го скрили помежду си изходящите се там наоколо поразени зрители.

Когато Кочо Чистеменски повдигнал курока на своя револвер и когато обявил на вярната си другарка Теохана, че тя не трябва да живей вече, разказват присъствующите там очевидци, - бедната жена, без ни най-малко съпротивление, коленичила пред мъжа си, притиснала на гърдите си малката си любима дъщеря, затворила очите си с едната си ръка и се приготвила да приеме грозната смърт с голямо равнодушие. Само за едно помолила тя разярения в това време свой съпруг, а именно: да убие по-напред нея, за да не гледа мъките на своята рожба и ако е възможно, да ги не оставя да изгорят, но да ги погребе в един гроб. Свършила-несвършила още своята молба, револверът изгърмял два пъти и майката с детето си заедно се търкаляли вече, облени с кръв.” (От „Записките”)

Мисля, че съпоставката убедително показва, че са написани от двама автори. Първият е твърде лаконичен, използва безчовечния глагол „избили”докато автрът на „Записките” е и горд с подвига на двамата българи, и съпричастен към човешката им  и семейна драма, подробен  в действията на героите, както и на техните съпруги.

„Над гробовете на тия жертви и на други още паднали свидни жертви е насадено лозе така щото сто пъти да премине човек през това място, няма да повярва, че в пет продълговати гроба са заровени костите на 280 души. Позор!” (От Подлистника)

„Всичките убити в Перущица заедно с Коча и Спаса са погребани в лозето на хаджи Танка, отвън селото, над пътя, който води за Пловдив, в пет големи гроба, изкопани във вид на вади един до други. Отгоре на тия гробове е насадено изново лозе, тъй щото никакъв знак не е поставен да показва, че там лежат останките на 298 души поборници за българската свобода и пише, че са „пет продълговати гроба”. (От „Записките”).

Съществена е и разликата в описанието  на мястото, където са погребани не само двамата герои, но и убитите от турците перущенци. Авторът на „Подлистника” не е е видял гробовете. За него броя на убититите и погребани перущенци е 280 и пише, че са „пет продълговати гроба”, а според автора на „Записките” броят им  е 298 души и са „пет големи гроба, изкопани във вид на  вади един до други”. Посочва  и мястото, където  се намират, очевидно, че го е посещавал.

Последната съпоставка между „Подлистника” и  „Записките” е в описанието на Иван Арабаджията.

„Близу до Пловдив в с. Царцово живее един сиромах, на малцина известен, на име Иван Арабаджията… Всичките български апостоли,  които са посещавали страната ни в десет години разстояние: Левски, Ангел Кънчев, Димитър Общий, Стамболов, Бенковски, Волов и пр. най-напред е трябвало да намерят бай Ивана, който ги е въвеждал в Пловдив и ги е придружавал по други места. Освен това той е ходил два пъти на крака в Букурещ,  в София и в Ловеч….” (От Подлистника)

От „Записките”: „Тук в това село живее бай Иван Атанасов, наречен Арабаджията, който се занимава с правение на кола, т.е. това му е занаятът, който е ходил само до Букурещ два пъти по крака, който е бил на Левски дясната ръка още от 1864 година, при когото са дохождали за съвети Димитър Общият, Ангел Кънчев, Ст. Стамболов, Бенковски, Волов и при бай Иван Арабаджията!”

Още първото изречение от „Подлистника” показва, че пишещият не познава лично Иван Арабаджията и не го е посещавал и не знае значението на неговия прякор Арабаджията, липсва и българското обръщение „бай”. Освен това няма как да знае, че Иван Арабаджията е трябвало дори по два пъти да ходи до София и Ловеч и всички ги нарича апостоли.

И последната съпоставка, описваща сегашното състояние на Иван Арабаджията и съседа му Божил:

„Днес бай Иван, както и съседа му от същото село мрът гладни с по-няколко деца. Бай Иван не желай големи награди; той знае да работи от сутрина до вечер, следователно, един чифт воловци му са достатъчни да изкара своя насущний. Но кой да му ги купи?” (От Подлистника).

„Бай Иван живее и до днешен ден в с. Царацово. Аз го посетих след 3-4 години, когато България беше свободна вече. Сварих го пак на това същото място, потънал в трески, с теслата в ръка, с която дълбаеше главина за колело, а насреща му бе седнал верният му другар Божил. Мъчениците! Тия бяха дрипави много повече, отколкото в турско време, набръчканите им и почернели лица показваха, че гечинмекът им е станал по-труден; къщицата на бай Ивана, която е била свидетел на толкова пламенни надежди, в която се е криела някога славата на България, тая историческа къщица беше опустяла, буен пелин и черно бъзе закриваха ниските й стеници, всичко наоколо показваше, че тук владее отчаяние, няма вече живот, никой се не интересува вече да знае кой е Иван Арабаджията.” (От „Записките”).

Разликата в описанието на сегашното им състояние е очевидна.

Защо трябва да пише, че всички са апостоли и са посещавали България. Защо трябва да посещават Бългрия, след като са родени и живеят в нея. Авторът на „Подлистника” не е посещавал дома на Иван Арабаджията. Понеже е чужденец, не знае, че прякорът му означава, че прави коли, а не е земеделец, както не знае и името на съседа му. Пише още, че имат и двамата по няколко деца, докато Зах. Стоянов изобщо не пише за децата им.

Няма и лично впечатление как изглежда сега къщурката  му, че не му трябват воловци, нито пък знае, че правителството на Източна Румелия му  е отпуснала малка пенсия. За получената пенсия не пише и Зах. Стоянов.

От направените съпоставки  е несъмнено, че стилът и подробностите в описанията в  „Подлистника” съществено се разминават с описанията на З. Стоянов в „Записките”.

Ще припомня, написаното в „Подлистника” излиза в „Народний глас” в края на април 1983  г., посветено на годишнината от Априлското въстание. З. Стоянов привършва написването на първия том от своите „Записки”в края на 1883 г. Томът окончателно е готов, предложен за печат и излиза през1884 г. По това време е руският журналист Степанов -Попов, който работи като редактор във в. „Народний глас”, е приятел на З. Стоянов. Той не само е имал достъп до почти готовия  том на „Записките”, но е използвал част от съдържанието му, за да напише статията си в „Подлистника” в „Народний глас”. Не се спирам  подробно и на някой русизми в езика на „Подлистника”, липсата на лични впечатления от това, което описва, водещи до извода, че не е очевидец.

От съпоставките между написаното в  „Подлистника” на „Народний глас” и написаното  в „Записките”, води до извода, че „Подлистника” не е написан от Зах. Стоянов, а от руския журналист Степанов-Попов.

От направените съпоставки между предполагаемите статии, според проф. Цанева, че са от Зах. Стоянов, повечето са от Степанов-Попов, а за някои статии трудно може да се посочи конкретен автор.

——————————

Бележки:

1. З. Стоянов. „Неиздадени съчинения”. Увод. ред., бел. от А. Емануилов. 1943 г. По-нататък ще се отбелязват само номерата на страниците и на писмата.

2. Проф. М. Цанева. „Въпроси около публицистичното наследство на Иван Вазов.” Сп. „Литературна мисъл”. 1962, кн.1, стр. 60-98. На цитатите ще се отбелязват страниците от статията.

3. Александър Горчаков, държавен канцлер, политик, дипломат.