ОБАЧЕ…
ОБАЧЕ…
Четеш рецензия
в печата,
където хвалят
разказвача,
но стигаш нейде
към средата
и се натъкваш на:
„обаче”…
Настъпва онзи миг,
когато
захлупва те
капана брачен.
И пак ще кажат
зад гърба ти:
„Избра я той по вкус,
обаче”…
И в службата,
погледнеш - ето
нагоре бързо
някой крачи,
а друг не мърда
милиметър.
„Добър е, предан е,
обаче”…
Над тия
къси строфи даже,
когато някой
се вторачи,
очаквам и за мен
да каже:
„Правдив е авторът,.
обаче”…
ПОПAPA
Майката мълви на своя син,
ала щом го свари сам-самин:
„Как можа да я харесаш, чедо,
уж си умен, уж си надарен,
а доведе в къщи туй говедо,
по-добре да си стоял ерген.
Как се спря на тая селска чума,
как можа така да изгориш?
Нито знае дума да продума,
нито носи ум за пет пари” …
А снахата - зла или добра -
свой съветник също си избра:
„Как можа да го
харесаш, дъще,
този нерез, този див чакал,
я го гледай - винаги
намръщен,
кожата на майка си одрал.
Пред такива умни кандидати
да обикнеш този идиот?
Имала комай глава да пати,
имала да тегли цял живот”…
А пък двете стари всеки път,
щом се срещнат, в нега се топят:
„Ах, да знаеш, ах, да знаеш, сватя,
имала си чудна дъщеря,
просто мед й капе от устата -
тъй е сладкодумна и добра.”
„Ами ние? Нашата сполука?
Малък ли е нашият късмет?
Да ти кажа откровено - тука
няма по-добър от моя зет.”
Тъй дробят попарата едни,
а пък други - сърбат дълги дни.
ПОЛАСКАНИЯТ
Началството,
улисано в проблеми,
за него просто
не намери време.
Големият
при малкия
не слезе
за укор строг
или съвет полезен.
А както всички щатни
по света,
и този щатен
имаше мечта:
затуй че в труд
и радва се,
и страда -
да чуе блага дума
за награда.
И ето, че настъпи
този час.
Пръв главният
започна с равен бас.
След него бързо
друг оратор зина.
Не слово беше то,
а медовина!
И даже
секретарката - и тя
за случая
набрала бе цветя …
Мълчеше
поласканият човек
в прегръдката
на тесния ковчег.
