Представяне на Никола Инджов в Хасково - 2010

Мина Карагьозова

Никола Инджов е един от най-известните и авторитетни български писатели. Нашата гимназия може само да се гордее, че той е завършил тук средното си образование като ученик от първия випуск.

Тази година нашият знаменит ученик и ваш съученик навърши 75 години. По този повод Бургас го направи свой почетен гражданин, вестникът на Съюза на българските писатели - „Словото днес” - му посвети цял брой!

Не че това вестникарско пространство беше достатъчно да побере емоциите на неговите приятели и съмишленици, на критиците и на литературните историци, които накратко се опитват да опишат един толкова богат и наситен житейски и творчески път.

Но, все пак, дадена е много информация и много идеи, част от които използвам в това кратко слово.

И така: Никола Инджов е поет, белетрист есеист и преводач на поезия от руски, сръбски, португалски и испански.

Той е роден на 30.09.1935 в семейство на бежанци от Беломорска Тракия. Тракийската тема е най-жизнената, най-болезнената и най-трогателната в неговото творчество. Но за това - по-късно.

Детството му преминава в Созопол и в Гюмюрджина - днешна Северна Гърция.

Юношеството му преминава в Хасково, където учи в тогавашната Търговска гимназия - така се е наричала тогава нашата гимназия - следва икономика във Варна, учи испански в Хаванския университет.

Той е дългогодишен дипломат в Латинска Америка. Вещ познавач на латиноамериканската култура. Преводач на латиноамерикански поети и съставител на антологии.

Носител на толкова много награди, че няма да стигне времето да изброя абсолютно всички, затова ще се спра само на някои: Голямата награда на Бургас, Награда на съюза на преводачите, Награда на Съюза на Българските писатели за най-добър роман за романа „Възречени от Манастър”, награда на СБП за публицистика, орден „Кирил и Методий” - огърлие за особени заслуги в развитието на българската култура и много други.

Огромен е списъкът с творбите на Никола Инджов: 14 поетични книги, 5 романа, 12 публицистични книги, многобройни преводни книги.

Само някои заглавия: „Дългосвет”, „Всекидневен човек”, „Избор на звезда”, „Време и вик под кондора” и пр.

Разбира се, за хората, незапознати с творчеството на писателя, тези заглавия звучат далечно. Затова бих искала да цитирам някои емоционални бележки, свързани с неговите книги - в такива случаи любовта и възхищението, като споделени емоции, сближават най-много хората.

Ето какво пише поетът Георги Константинов за своя събрат по перо:

„Много са добрите поети на България, но Никола Инджов не е само просто един от тях. Неговата поезия - елегантна, по-своему модерна, дъхаща на балканска билка и морски ветрове - трепти като ярко, неповторимо цвете в нашия пейзаж. Умна, ведра и, излъчваща красива простота е неговата поезия… Спомням си стихотворението, което му беше нещо като визитна картичка: “…И тъй ще си отида/ от вечерите южни,/ от вишневите стрехи,/ от пътните врати. О, сине мой далечен,/ сред мъртвите поети/ по бялата ми риза/ ще ме познаеш ти”.

Поетът Георги Константинов, посочва, че в тези емблематични стихове има нещо скрито, което не им позволява да остареят.

Той търси този скрит елемент, който да обясни артистичната жизненост на стиховете в произхода и трудния живот на поета.

Аз обаче смятам, че отговорът се крие другаде - това е една боговдъхновена поезия, а божествените неща, както е известно, нито стареят, нито умират.

Критикът Владимир Янев подчертава нещо характерно за Никола Инджов - макар и гражданин на света, Никола Инджов не погубва своята българска индивидуалност при включването си в световните проблеми. Особено характерен в това отношение е романът „Възречени от Манастър”. Събитията на книгата са видени с очите на Нестор Абрашев, който под сводестите двери на Вавилон осъзнава, че е странник отникъде и за никъде.

„Несбъднат обитател на потъналия континент Атлантида, отречен поданик на поруганата страна Утопия, безправен наследник на посечения скит Манастър, - това съм аз по широкия свят…”.

Глобалният поглед към хората и събитията от бездната на отминали времена, от бездната на небитието е осъществен по един доста рискован, но успешен начин - паралелно повествование - записки от далечни пътувания на Нестор Абрашев.

Рискован, защото читателят, разглезен от острофабулните романи, поне в началото се чувства объркан и може би дори отблъснат от паралелния текст.

Неговите допирни точки с летописа на житието и страданието на Манастър са само в сферата на духовното - в алюзии и фино подсказани обобщения и внушения. Паралелното повествование (отделено дори с особен шрифт) осмисля съдбата на тракийци като част от съдбата на света, включва тяхната история в контекста на световната история и памет.

А ето какво пише Димитър Танев за него: „Писателят, гражданинът, приятелят Никола Инджов е тук, сред нас, и живее досущ нашия живот. Убеден съм и уверявам, че той ни дава повече духовен хляб от нашумелите вносни, мисис Роулинг, Толкин, Балдачи или Паолу Куелю. Ще открием това като туптящо доказателство в книгите му - бдения, откровения и посвещения.”

Аз съм от поколението, което многократно бе бомбардирано от фалшивата патетика на официалните чествания. Думите бяха толкова помпозни, че съзнанието се дистанцираше от тях. И истинската същност на нещата оставаше скрита и за ума и за сърцето, и за очите. А, според Екзюпери, същественото е невидимо за очите. Тоест, заслужава си да се взрем това невидимо, защото то е най-важното.

В съзнанието на много поколения будителите са едни тайнствени фигури, аскетични, често отиващи на смърт, понякога са монаси и пр.

Във всички случаи в масовото съзнание се е оформило усещането, че будителите принадлежат на друго време, на други измерения на общественото пространство, на друга ценностна система.

Но така ли е всъщност? Ами, вгледайте се в света около себе си. Не са ли писатели като Никола Инджов, отдадени на своето призвание, на своите идеали, на своята родина, на „славянската държава на духа” (да използвам и аз прочутите думи на академик Дмитрий Лихачов), на българския род и език истински съвременни будители, които живеят сред нас и които ние не винаги оценяваме и забелязваме?

Защото издигането на паметници след смъртта е важен знак на почит, но не по-малко важно е уважението и почитта към делото на такива хора приживе.

Защото такива хора носят светлата идея за другите, духовни измерения на живота, които ни съхраняват като хора и като българи.

Всички ние, които сме тук за да се срещнем с подобни на себе си хора и да съпреживеем красотата на българския език чрез поезията на Никола Инджов - всички ние сме като Раковски, за когото Вазов пише - „един само буден сред толкова спящи”.

И нищо, че животът ни преминава без някакви екстремни подвизи, смърт на ешафода и пр. Само това, че сме будни за красотата на изкуството, за красотата на живота, за изключителната ценност на културата на народа ни, е достатъчно да смятаме, че животът ни не минава напразно.

И ако успеем да предадем тази ценностна система на нашите близки, на нашите деца и внуци, на нашите роднини по дух и по плът - ние сме успели да въплътим мисията на будителите в живота си.

02.11 2010 г.