Иван Апостолов

БАЛАДА ЗА ПОМОРИЕ

Стоят скалите, същите, макар че
морето неусетно ги поглъща.
Разбива се вълна, вълна се връща
и въздухът от сол и йод нагарча.

А вятърът - скимтящо куче - скита
в хралупата на лодката разбита.

Отвесен дъжд в следобеда тъмнее,
ах, всеки дъжд е спомен за градушка.
Разбива се вълна, вълна се люшка
и устремно брегът върви към нея.

На пясък става камъкът в прибоя,
ситни под нас в безсмъртието свое.

Разсипва се скалата без надежда
пред този град, пътуващ във безкрая.
И аз сега вървя, но без да зная
дали към него пътят ме отвежда.

Ще спра дотук и дъх ще си поема -
стои брегът, превърнат във поема.

И сам се вслушва в пулса на синкопа,
кънти прибоя, в него продължава.
Един поет на този бряг остава
и още се усмихва Калиопа.

Оттук до вечността една и съща
разбива се вълна, вълна се връща.

ЦИРК

Отиде си пътуващият цирк.
Остана само жълтата арена
насред един зелен площад.
И с мокър клюн
дъждът зачука,
и яростно кълва до късно
арената от стърготина
и безучастния площад.

А аз, минавайки, си мисля:
не тръгва всеки по въжето
над разлюляната тълпа.
Смълчана, кротката опасност
приготвя тънки остриета
във погледите на страха.

Да тръгнем всички по въжето.
Погрешната нелепа стъпка
във бездната ще ни запрати.
В некропола си строг и властен
тя изведнъж ще ни затвори.
Сгрешилият играч едва ли
ще може пак да я повтори.

Да тръгнем всички по въжето!
Да тръгнем!
А дъждът приижда,
в площада яростно расте.
Кръгът на жълтата арена
прилича на лице.

ИЗСТРЕЛ

Остротата на слуха се къса
с изстрела на преследвача.
Стъпките с едно внезапно ехо
звънко се притискат към паважа.
Като храст във теб се разклонява
тази нощ с несигурни посоки.

Верният ти път сега къде е?

В края на града, в света накрая,
някъде в нощта стои гората,
но е трудно тя да се достигне
през вика на глутницата сенки.
Бягащите улични дървета
може ненадейно да затворят
своята несвършена ограда.

И догонващ изстрел да препъне
тичаща към теб случайна къща.
Тъмното му ехо ще се плисне
в болката, почти неуловима.

Ти не спирай!
Бягай!
Бягай!
Бягай!

Бягай от окото на луната,
от гласа на бялата си риза.
Бягай от предателския писък
на кръвта си, мокреща паважа.
Тя върви след теб и стават страшни
тихите разцъфнали павета.

Ти не спирай!
Своя ден спасявай,
мириса на огньове и песни,
паметта на болка, смърт и думи,
смисъла свещен на Свободата.

В края на града, в света накрая
някъде в нощта стои гората…

ДРАСТИЧЕН ЕТЮД

Пияният разби стъклата, възседнал всеотдайно риска.
На улицата - по средата - каквото нямаше, поиска.
И после дълго дирижира невидими за нас оркестри.
Кола в сандалите му спира, но няма той да се отмести.

На някой ъгъл ще осъмне, ще се проклина в изнемога.
И в улиците, още стръмни, молитвено ще търси Бога.
Но Бог високо и далеко… От срам човекът се измъчва.
И може би за по-напреко ще мине и през друга кръчма.

ЗЕМЕТРЕСЕНИЕ

Люлеят се дърветата и къщите
и в хаоса на своето движение
загубват центъра на тежестта си.
Висят в пространството.

Човекът се препъва във страха си
по шеметните стълби към площадите
и натежават тези острови
с единствените си етажи.
В слуха набъбва тишината
и в ужаса на бавния й ритъм
загрижените погледи нарастват,
притискат се взаимно раменете -
скъсяват се човешките дистанции…

Ще си отиде после земетръса
и къщите ще дойдат на местата си.
Ще опустеят след това площадите,
случайните познанства ще се скъсат,
ще се изправят мълком рамената,
но в себе си ще носят земетръса..
А аз за Рим случайно ще си спомня
и за един забравен ритуал.
Покрай пируващите римляни,
в самия връх на пиршествата,
минава погребално шествие.
През тънкия кристален звън на чашите
разсича то смеха със тиха брадва -
на всички да напомним, че сме смъртни.

ПРИСТАНИЩЕ

Пристанище -
море, отсам вълните,
завързано към кея със въжета.
В широките стени на вълнолома
е възелът на истинския вятър,
в нарастващия екот на вериги,
които се разсипват във водата
и дъното от котви се изгърбя.
А някъде в слуха ми се изправя
възторженият шум, докрай изпълнил
огромните пристанищни хамбари.

Пристанище -
закотвено в морето,
което към моретата пътува.
Въжетата са твоята победа,
защото към брега са устремени.
А твойта синя кръв през тях минава,
докосва ме със пръсти и остава
във моята фланелка на райета.

ЗАВРЪЩАНЕ

Така е всичко, както съм оставил.
Желязната пристанищна ограда,
ленивото море със цвят катранен,
олющеният зид на вълнолома.

С походката на крановете, плавно,
хамбарите се качват по въжето
и все така висят, така ги помня,
над кораб,
над вода
и над години.

Така е всичко, както съм оставил.
Отсъствах ли наистина - се питам -
и сам дали отнякъде се връщам.

ЕЛЕГИЧЕН ФРАГМЕНТ

Не ме примамва път,
не ме примамва мисъл,
Какво е тук, какво - отвъд
един ли е написал?!

И по-добре е, че мълча,
добре е, че старея.
Останалото е печал
и аз един от нея.

Каквото и да сътворя -
несътворим е здрача.
Тъга невидима узря
и мога да поплача.

Да се посмея след това
над слабостта си гневна.
Блести в дълбоката трева
една сълза тъй древна.

ВМЕСТО РЕКВИЕМ

Сега оттук - нагоре, по нагоре,
край мъртвите кубета с капандури,
над гарата, над плажа, над света,
над оня залив с лепкави води,
които с твоя скок ще опустеят.

Нагоре твоят път ще се изкачва
по въздуха, обшит със медни жици,
по вятъра с примамващи листа
в дърветата внезапно изумени.

Един отвесен скок и как страхливо
ще отлети под теб земята
и в плочите, обрасли със трева,
ще падне само сребърно перо.

ПРЕМИНАВАНЕ ПРЕЗ МЕН

Преминава през мен този свят
като път на Колумб
до една неизвестност,
като връх на игла, непривично парлив.
Равнодушно затворен
във кафенетата,
самоизгарящ се в знак на протест
сред площадите.

И с един Пикасо
в ореол от небета и гълъби,
а небетата могат да пламнат
във някое свое разсъмване.
И светът,упорит във каприза си
да се обува във модни обувки,
ще загуби нозете си.

Като връх на игла
ме пронизва въпроса:
ще рисува ли пак Пикасо
по стените му гълъби,
ако остане светът без стени?….

АНТИВОЙНА

Този кораб
отдавна лежи на морското дъно.
Забит в косите на водораслите,
като нож след убийство -
захвърлен и непотребен.
Ръждясал аквариум
на отдавна изчезнали риби
и тъмна следа
върху белите гънки на пясъка.

О, велико човешко море,
постави тази страшна човешка реликва
дълбоко под себе си-
по-далече
от топлите пясъчни плажове.
Постави върху нея
сто и двадесет мъртви вълнения.
За да умрат в дълбините завинаги
пълните с изстрели
трюмове.

РЕКВИЕМ НА СТРОИТЕЛЯ

Внимателно затвориха очите му.
Изчезнаха бараките, потъна
армираният свод така внезапно,
че птиците се блъснаха в земята.

Не скръствайте ръцете му, не трябва!
С притихнали ръце не съм го виждал
дори в нощта на тънките бараки.

Не скръствайте ръцете му, недейте!
Какво е без ръцете си човекът?!
В слуха ни още дълго ще забива
теслата му най-звънките пирони,
ще се изкачва по кофража, горе,
забързаната асансьорна клетка,
ще чуваме гласът му да ни вика
по имена сред пустите етажи.

Не скръствайте ръцете му, не трябва!
Той винаги е със ръце в небето.
Така зает, човекът е забравил,
че точно днес оттук ще отпътува.

СОЛНИЦИ

Отсам брега
водите са спокойни.
Прозрачните им дрехи избеляват
в солените безветрени пространства.

Соларите по дигите минават
и слънцето старателно се вглежда
в безкрайното и тихо огледало.
Тръстиките внезапно се изправят
и в тежкия следобед вик на птица
виси между небето и земята.

Скърбя за доверчивите морета,
навлезли неусетно в равнината.
Затворени в нищожните пространства,
моретата във сол изпепеляват
и бурите им бавно се завръщат
отвъд брега на своето начало.

ПРЕД ВЕРЕШЧАГИН

На Шипка всичко е спокойно…

По яростно от шеметните склонове
се спуска мисълта надолу
В снега са бързите й плазове
и толкова дълбоко са следите й -
до ехото на канарата.

В отвъдното звънят камбани
и снежният им звън със ек отнася
над себе си сега небето.
И пак студът със шепите си пясъчни
засипва щедро рамената,
а вятърът скимти с далечно ехо,
завързано за края на земята.

Вихрушката ще измете пред себе си,
ще легне заедно с хората,
които под снега държат лавината.
И мъртвите ще чуят: с тънки плазове
как слиза тя по урви и по склонове.

На Шипка всичко вече е спокойно…

МАТЕМАТИКА

Със минуси и плюсове живея
в една координата търпеливо.
Какъв е смисълът:
случайни и необходими точки слагам
в една спокойна ордината,
в една стремителна абсциса -
разпятие в безкрайния им кръст.

Къде е смисълът на точките, които лягат
в невидимото цифрово пространство?
От шест до пет или от пет до шест? -
къде е смисълът, какъв е знакът -
(във двете ширини надолу - минус,
във двете ширини нагоре - плюс?).

И все така в безкрайната Голгота.

Какъв е смисълът: ще съмне утре,
а този стар въпрос ще ме възседне
и старата ми шапка ще износи,
а може би и моята глава.

ПРИТЧА ЗА СЯНКАТА

Добре обут или с нозе по пътя боси,
човек до края сянката си носи.

Забравя нощем с паметта си къса,
че тя със него спи. Съня му къса.

И всеки ден и всяка стъпка срязва,
но той - зает, дори не забелязва.

А тя върви безплътна и нелека
притворно във нозете на човека.

Промъква се, спокойно после влиза
в душата му като във своя риза.

Дълбае тихо - сляпо за окото -
невидими потайници на злото.

Добре обут или с нозе на пътя боси
каква съдба под стъпките си носи -

не слънцето, а сянката съдбовна,
която все по пътя го догонва…

МИШЕНИ

По отсрещните хълмове, килнати,
без лица, във редица стоят.
Ще присвием око, ще се сринат и
пред очите ни ще умрат.

Но когато се пръсне
тишината във вените
и куршумите - в тъмния рид,
ще стоят неподвижно мишените,
а сред нас
някой пада убит.

ПОСЛЕДНА БОЛНИЦА

Сега, когато винаги и винаги си с мен,
с безпомощната болница, със оня страх,
на стая номер две.
Все там - във коридорите, ужасно скърцащи,
в учудените погледи на болните,
които ме посрещаха
във тази стара - стара болница,
която тебе също състари.

Сега, когато винаги си с мен,
във стаята със лепкав под,
с леглото ти във ъгъла,
със твоето лице - отсам съня,
оттатък - някакво заглъхващо стенание.

Сега, когато винаги си с мен,
не искам да повярвам, че си другаде.

В приемния етаж получих дрехите,
които си оставила.
И нищо повече и нищо друго
за опустялата душа.

ПРОЩАЛНО

Отидоха си старите набързо
(баща ми - в тази, майка ми - в по-предната година)
един след друг. Над мен високо някъде
те сигурно вървят. Къде отиват?
Не са ли още тук
с костюми празнични - несръчни -
отрупани с цветя и пеперуди?
Усмихват се на някого, учудени
от леките си стъпки и от щастие.

Отидоха си старите набързо.
И как наивно вярваха
в последния си час,
с безсилните си пръсти как се мъчеха
да стигнат до ръба на светлината.
И все по-жълти ставаха ръцете им,
лицата им, нозете им
и в жълтите квадрати на таваните
последните надежди се стопяваха.

Отидоха си старите набързо, един след друг.
С ония
роднински, мълчаливи посещения,
с мъчително-болезнените погледи,
с олющените шкафчета на болните,
с надеждата в безсмислените хапчета.

Един след друг, над мен високо някъде
сега вървят и чувам как почуква
баща ми със бастуна по небето.
След майка ми върви и знам, че бърза
по пътя, закъснял, да я настигне….

НА МАЙКА МИ

Забравям те,
забравям те, прости ми,
и страшно ми е да го изрека.
Наричам всичко скъпо с твойто име -
не мога с него теб да нарека.

КРИЛЕ

Светлее бавно утрото мъгливо,
прозяват се зиморничаво спирките. Надничат
с фарове претъпкани икаруси -
(какво ще видят в плътната мъгла, се питам!).
Невидима механика вратите им отваря и затваря,
задвижва или спира колелата им,
усмихва се или гримасничи шофьорът във кабината.

Светлее бавно утрото мъгливо,
в градините кълни роса, а горе,
в асфалтовите покриви студени,
в настръхналите четки на антените
в бездимните комини над етажите,
страхливо
случаен лъч на мартенското слънце
с кутрето си опитва как да слезе.

Светлее бавно утрото мъгливо,
а ранната слана прилича
на тънък януарски сняг. Сънливо
зад себе си вратата ще затвори
и видя ли децата на съседа
със панделки, като цветя, в косите,
с училищните чанти на гърба си
(с презрамки здрави като за криле),
внезапно сам ще натежа от полет
и ще разцъфне мартенската пролет
като разлистено поле….

АЗБУКА

Синът ми с буквите се среща сам
съвсем по своему.
Една от тях прилича на чукче
и той се смее с глас.
“Тъга”, “таван”, ” тресавище” - са думите,
които почват с нея
(едва ли подозира).

Какво ли иска той да закове със своя смях
по тия неподвижни думи?.
Какво ли вижда той, като поглежда
през буквата
която му прилича на прозорче,
или се спуска с вик неудържим
след бягащото колело на всички кръгли знаци?

А моят ден е пълен с изречения -
по страниците ми пълзят
неуморимите им мравки -
не казват нищо ново.
Но има азбука, с която може
все още нещо може да се закове
завинаги
в изтичащите думи.

ЗА ДУМИТЕ

Като стон на родилка, болезнено светъл и искрен,
идва песен
и къса прозрачната дреха на мойта душа.
Във среднощния лист
от дъха ми се стоплят бездомните думи
и там вдигат моста разбит
и кървят раменете им крехки под него.
В анапест и хорей,
във дактил и във ямб -
на словесната графика протуберанса -
моят глас зазвучава в далечния хор
на безименни хора преди, и на други,
които ще дойдат след мене.

И какво от това, че тогава
ще бъда далече.
Аз ще чувам как стъпват спасените думи
със боси нозе.
По тревата безсмъртна ще минат
нататък
и във дългата нощ - все по- близо до мен,
по-далеч от живота ми кратък.

КРЪГОВРАТ

Натежи ли водата във облака, тя
със дъжда се завръща обратно в земята.
И зърното, когато узрее от глад,
и листото, от есени златно.

Значи не може един кръговрат
да ни дели безвъзвратно.

***
Запокитени в нощта, този влак
ще достигне ли изгрева, паднал в морето?
Все на изток - в прозорците - драска среднощният вятър
и стената на тъмно поле приковава
навън под звездите.
Никой не казва
пътят къде е започнал, къде му е края.

По-добре е сега да съм нейде навън,
да пробягва в очите ми пак светлината на влака.
Като огън ще лумне - стихийна и топла -
от прашинка случайна
сълзата в окото.

***
Красива е спиралата на пътя,
в която танцува смъртта на листото.
(Бавно се слиза по стъпалата
на огромния амфитeатър
все към брега на арената).
Като подвикване кратък
е пътят
от съдбовния клон до земята.
Аз дочувам далечните стъпки с болезнено ехо
да разкъсват на мъртвия град тишината.
Но е истина - някъде някакъв влак ме остави -
недвусмислено сам, под случайния изгрев,
сред неподвижните есенни пясъци.

Вече мога да кажа:
пясъчно слънце затворих в клепачите
и се спуснах през девет земи
във десетата.

ДЕТЕ НА БАЛКОНА

Ако съм птица, ще стъпя на облака -
каза детето.
Ще ме видят децата от целия град,
ще ми махат с ръце и ще бъдат щастливи -
каза детето.
От небето ще късам звезди и слънца
и на хората ще ги дам -
каза детето.

То е дете като всички деца -
казах си само.
Гледа от своя наивен балкон -
казах си само.

Колко е мъничък този човек -
каза детето.
Скри се в тълпата. Съвсем се стопи -
каза детето.

ДВЕ МИНУС ЕДНО

Оставяш ме без дъх и чезна -
дали си връх, или си бездна,
дали изкачвам с тебе хълма
по брачната семейна стълба?
Или се смъкваме стремглаво
в отвесния си ад, направо,
дали се раждам, или гасна -
това е тъмно и неясно,
в нощта от обич светлоока,
безсмислена и без посока -
с попътен мрак от тук до края -
безгласен вик в самотна стая.

РАННИ СТИХОТВОРЕНИЯ

* * *
О, моя осемнадесета пролет,
зад стъклата дълго чакана.
Ти влезе през прозореца отворен
и спря до мен разплакана.
Не искам да си тъжна -
припомни си халифа Щърк,
малката Червена шапчица
и великаните….
Сега сложи обувките на веселия Мук
и тръгвай по земята,
в морето на вълшебните си истини.
Една плесница някой ми удари -
какви измислици -
и моите осемнадесет години
ме взеха в своя скут студен,
тъй както нявга татко ме е вземал
в някой тъжен ден.

АКВАРЕЛ

Някой духа в студената улица
и в дърветата тъжно оголени.
О, дърветата търсят листата си
и почукват във тъмното с клони.
А над тях като черно съзвездие
плуват нейде прилитащи птици,
после спират се те уморени
върху мокрите съскащи жици
и се сгушват на вятъра в дланите,
А той иска и тях да отрони.
О, дърветата търсят листата си
и почукват във тъмното с клони.