Благовеста Касабова

„Дъждовете на страха” - новата книга на Иван Желязков е силно въздействаща творба, в която писателят отразява живота от две гледни точки - на Аза и на околния свят.

Като цяло романът е интелектуално послание и своеобразна арена, на която се водят битки на човека със самия себе си и с обкръжаващата го действителност.

В тези битки - психологически в същността си, авторът участва с осезаема емоционална енергия и собствени - вероятно съпътстващи житието и битието му - философски анализи.

В сюжетното развитие на романа се усеща нещо особено, предусещано, по-точно - подсказване на развитието на събитията, процеси и герои, в случващото се по-нататък в житието и битието.

Водещите действието герои са двама - Журналиста и Професора. Журналиста е представен по-цялостно - в професионален и в човешки план. Професорът, по-скоро е представител на учените Донкихитовци, които се борят - тук с видимия и невидим враг срещу унищожаването на природния свят и неговите обитатели.

Идейно-художествения замисъл на писателя - в общи линии, е да отрази житието и битието на учения и твореца на словото в края на една епоха и зората на друга - така наречената (у нас) демокрация.

Като художествен похват романът е - в по-голямата си част, монолог на главния герой - Журналиста, личен катарзис на един редови служител на словото през двете исторически времена.

Начина му на мислене, моралния му кодекс, начина му на действие и поведение, който не е успял за съжаление да стъпи на голямата историческа сцена, а се труди в малкия град, да разкаже за болката, безизходието, пренебрегването не само на значими проблеми, но и на ежедневните проблеми на обикновения човек.

В повествуванието се срещат конфликти (вътрешни и външни), интересни случки и събития, напрежение.

Осезаемо е вътрешното напрежение при срещите на двамата главни герои - Журналиста и Професора. Философията на Професора, която всеки мислещ и загрижен за бъдещето човек, изповядва по един или друг начин - е присъда над онези, които разрушават и унищожават безотговорно и алчно природата във всичките й видове и форми.

Крайно интересни са тези разговори между двамата, между учения и твореца - те показват не само начина им на мислене, но и духовния и нравствения им потенциал.

Иван Желязков е съумял - чрез някои техни действия - индивидуални и съвместни, да изобрази реални натуралистични картини, които в същото време са и метафорично символни образи на белезите на времето - картините на смъртта на коня, посещението в Съветския съюз по време на Чернобил, бягството на бобрите, жената - реалност и видение от младостта, спасителната цветна градина на Марина, търговските неудачи, старото италианско куче и пр.

Оригинално пресъздаден е образът на съпругата на Журналиста - Марина, участието й в сюжетната постройка е индиректно.

Образът й реално е изграден не чрез действия в процеса на повествуванието, а е проектиран в съзнанието и възприемането на Журналиста - съпруг.

Иван Желязков поставя с размах, във фокуса на повествованието, атмосферата на ежедневието на интелектуалеца в началото на новия век.

Като показва външните и вътрешните противоречия на героите си, показва не само въздействаща емоционално картина на живота на хората, на духа и ума, но и порядките на общественото и социално развитие.

Страхът идва от дъждовете, чиито води са тъмни от болка, недоверие, несигурност, бездушие, алчност, унищожаването на природния свят - жив и нежив, от пътищата без изход.

Между редовете напира тревожният глас и въпросите на писателя - няма еднозначен отговор, а посланието е - всеки един от нас да потърси и намери, въпреки огорченията и препятствията, свой морален и духовен път, за да можем да оцелеем заедно и дъждовете на страха да се превърнат в дъждове на надеждата.

В романа се забелязва освободения художествен похват на автора, успешното боравене с детайла - спомените като чест от нравствените норми унаследени от човека.

И още - емоционално-изповедния тон на разказа, философските наслагвания в текста, богатството на образи и метафори, на символи, картини, носталгични тонове, цветистия език, ми дават основание да определя „Дъждовете на страха” като роман - изповед, роман - полемика, роман - психологически разрез на анатомията на нашето време.