Весела Люцканова

Каза му го още в началото, докато не е хлътнал по нея съвсем, но той просто я погледна учудено.

- Не разбирам - и добави. - И вече е късно. Влюбих се в теб от пръв поглед.

Ирена преглътна мъчително, но набра кураж да продължи:

- Точно това не исках да се случи, преди да съм ти признала…

- Какво трябва да ми признаеш? Че си срещнала друг?

Видя, че кожата му доби цвета на мрамор, а красивите му черти се вкоравиха в маска. В трагична маска. Сърцето й скочи в гърлото, задави я, но отново преглътна, за да стигне до края.

- Нямам друг, но имам дете от друг. И няма да го изоставя заради никого, дори да го обичам.

В очите му трепна живот, мраморът порозовя. А тя бе очаквала съвсем друго, да се свлече в краката й припаднал. Или да си грабне шапката, а такава нямаше и без да каже и дума, да я зареже веднага. Завинаги. А то… възможно ли беше?

- Това… пречка ли е? Та аз съм луд по теб, ще съм луд и по детето ти, та те децата идват от любов и са любов… - и се усмихна, за да се превърне отново в жизнерадостния, влюбен до уши в нея Алекс.

Тя мълчеше, още не можеше да повярва. Нито на очите си, нито на ушите си. Въздъхна, загледа се встрани, минаваха край тях хора и ги отминаваха без да ги забележат на пейката, а бе светло, много светло. Или просто така й се струваше. Едно две годишно момиченце държеше в пръстчетата си цветен балон, който се люлееше високо над дребничката му фигура при всяка крачка. Усмихна му се, то отговори на усмивката й с усмивка и пристъпи към нея:

- Искаш ли да го подължиш? - и й го подаде.

Ирена се приведе и го целуна по бузката, а после погледна към Алекс.

- Същото като дъщеря ми.. - и го видя да придърпва детето към себе си, за да го целуне и той.

Майката, някъде около трийсетте, висока и хубава, все още като момиче, ги погледна с умиление, спряла за миг до дъщеря си. Не се въздържа да им каже:

- Като ви гледам май сте готови за родители…

- Та ние сме - засмя се Алекс, - на също такова двегодишно сладурче.

- Изненадваш ме - обърна се към него Ирена, след като детето и майката отминаха, - но ще трябва да добавя и още нещо…

- Какво? - сепна се той и целият се скова. - Че още обичаш таткото?

- Не, не… - побърза да отговори. - Но тя му е отдрала кожата и…

- Няма и… щом си приключила с него, никакво и няма да ме спре да ви обичам и двете! - и я притисна силно към себе си.

- Има - обади се плахо Ирена, почти шепнешком и свали ръката му от раменете си, почти измъкнала се от прегръдката му, - по всичко личи, че е взела и характера му, а той… меко казано не е лесен.

- Няма той, има ние. Ще се оженим, като завършим семестъра. През ваканцията… За да сме тримата заедно.

- Нека няколко дни да не се виждаме. Моля те! Само няколко дни! Да размислим добре и двамата! Да проверим чувствата си. Ти едва ли ще можеш да издържиш всеки ден да виждаш в нея другия, не искам да ти го причиня, човек никога не предполага какво може да понесе. Бях решила да не се омъжвам, но родителите ми се срамуват  заради…  греха ми. За тях това е грях, голям грях. Не ми се мисли как биха реагирали твоите. Трябва да знаеш, докато не е станало късно, по-честно е и ако се разделим да се разделим като приятели - изправи се категорично и тръгна с големи решителни крачки към студентската си квартира, а той не можа дори да се отлепи от пейката, онемял внезапно я гледаше как се отдалечава все повече и повече от него и нямаше сили дори да извика, за да  я спре. При мисълта, че може и да не я види повече, направо му причерня.

Когато тя изчезна в края на алеята, той захлупи с длани лицето си и … изчезна и той. Свести го леко докосване по рамото. Подскочи от надежда. Ирена се е върнала, помисли и отвори очи. Една непозната възрастна жена го гледаше загрижено.

- Добре ли си, синко? - го запита няколко пъти, докато той най-сетне осъзна думите й.

- Бил съм и по-добре - опита да й отговори с усмивка, но не се получи. Как можеше да е добре? Как беше възможно да е добре?

- Ако мога с нещо да помогна?

Поклати отричащо глава. Тя приседна до него, предложи му шише с вода, той го пое от сбръчканите й ръце с дебела златна халка на безименния пръст, която го заслепи, отвори бутилката и жадно отпи. Благодари й и се опита да я увери, че е добре. Искаше да остане сам. И жената го разбра, въздъхна и си тръгна като се обръщаше непрекъснато назад, за да повярва на думите му. Най-сетне изчезна и тя. Вече притъмняваше, а Алекс продължаваше да седи на пейката със сковани мускули и никаква мисъл в главата. За какво трябваше да размисля? От първия миг, когато я видя, той усети с цялото си същество, че това е момичето на живота му. И нито за миг не се усъмни. И сега, въпреки всичко чуто, знаеше, че без нея не би могъл да диша. Нито ден, нито час дори. Трябваше да я намери. Да й докаже и на нея, че ще понесе и приликата с другия, и не лесния му характер, ако детето го е наследило наистина, а бе възможно и да не е, само и само да преживеят живота си заедно. Това бе решението му. Днес, Утре. След няколко дни. След години. Разтри омекналите си колене, изправи се, направи две, три несигурни крачки и се затича към сградата, където живееше тя. Застана под прозореца й. Свирна сигнала им. Нищо. Свирна отново. И отново никаква реакция. Не се предаде, макар че една ръка затули с пердето вътрешността на стаята. Може би съквартирантката й, не бе възможно да е Ирена, но къде беше тя? Щеше да я чака, докато се прибере. Цяла нощ ако трябва! Цял живот, ако трябва! Няколко дни ли? За няколко часа би бил мъртъв, ако знае, че не е негова. Няма какво да решава! На ясно е. Господи, почна да се моли на ум, нека се прибере по-скоро, нека да й каже, нека разбере колко силно я обича и би обичал всичко нейно! Нямало да е лесно. Не иска да му е лесно. Иска да бъде с нея. Единствено с нея!

Въздъхна и приседна на стълбите пред входната врата на сградата. Няколко от живеещите в нея го погледнаха с укор, други подозрително. Един младеж дори го запита, чакате ли някого. Да, чакам. Не позвънихте ли да ви отворят. Позвъних. Никой. Наборе, ако чакаш някоя от студентките, тя може да се прибере чак сутринта. Той бе готов да го удари, съквартирантката на Ирена може би бе от тях, но самата Ирена? Не, не… нито веднъж не бе осъмвала при него и той не я притискаше. Коя от двете, продължи да пита младежът и дори му предложи цигара, Алекс отказа, а наборът приседна до него на стъпалото, запали своята и се засмя, ти май не си от разговорливите, а? И май доста си хлътнал по една от двете… Опита се да надникне в лицето му под пламъчето на цигарата си, не успя, но свойски го потупа по рамото.

- Кураж, момче, светът е пред теб, жени бол…

Жени бол… Дрън-дрън… Алекс се надигна гневно от мястото си, за да не го зашлеви с плесник или дума. Бе готов да върви напред и назад по улицата, но да се отърве на всяка цена от навлека, когато някъде горе хлопна врата, ярката светлина на стълбището проникна през матовите стъкла на входната врата и Алекс се закова на мястото си. превърнал се изцяло в слух. Някой слизаше безшумно, стъпките бяха неуловими като от лапите на котка. Още миг и на първата площадка се появи силуета на Ирена, навярно по халат и чехли с торбичка в едната ръка, явно пълна с отпадъци. Чула гласа на Алекс, тя за миг се поколеба да се върне обратно, но той заудря с длани по стъклото и се развика умоляващо, забравил за младежа до себе си:

- Моля те, отвори ми! Готов съм още утре… още тази вечер, веднага да се… - не довърши, защото Ирена бе изтичала, изпуснала торбичката до себе си и бе покрила дланите му със своите, само стъклото ги разделяше, което помътняваше още от дъха й. И така се гледаха, останали без въздух и двамата.

- То се видя, че си луд по нея, ама май и тя е луда по теб - хвърли недопушената си цигара младежът, извади ключ от джоба си и отвори широко вратата. - Влизай, принце! - и добави: - А ако ви е нужен свидетел, аз съм насреща.

Ирена се засмя, прегърнала вече Алекс, а по лицето й се стичаха сълзи. Погледна за миг към навлека, който живееше на нейния етаж в отсрещния апартамент и му каза вече с усмивка:

- Няма да е сега, Ясене, а през лятото. И не тук, а в моя роден град… - и всъщност бе отговорила и на двамата.

Като се смееше и си мърмореше под носа, влюбени, та чак изкрейзват, що и аз не съм като тях, Ясен запрескача стъпалата нагоре и започна да си подсвирква „Хей, Джуд, хайде да се обичаме”,  а те хванати за ръце в началото, се притиснаха силно един в друг и вече прегърнати, изскочиха на улицата. Торбичката след тях бе подхваната от течението и се затъркаля тромаво подире им, за да притихне след последното стъпало.