ГЛУХАРЧЕ
ГЛУХАРЧЕ
Размъти ли се синьото в простора
и бурята надуе своя рог,
излиташ ти стремително нагоре,
във висините, смяташ се за бог.
Оглеждаш със надменност, с подигравка
света под себе си и мръщиш лоб.
Там - долу, всички ти се виждат мравки,
дори по-малки, колкото микроб.
Макар да си с претенции грамадни,
за мене ти си нищо, празен фиш.
Причината е ясна, очевадна:
когато няма вятър, не летиш!
СРАМ
Бушува болка в моите гърди.
И ще заплача всеки миг. Защо ли?!
Една жена насред града седи.
Протегнала ръка, за помощ моли.
Мирише на изпечено тесто.
До баничарницата тя е седнала.
Оклюмана - попарено листо.
Измъчена, съсухрена и бледа.
Очите й - угаснали слънца.
Самичка е, без време остаряла.
А сигурно е раждала деца.
И песни над креватчето им пяла.
Ръка със черен нокът, овъглен
във шепа свита. Празна. Нищо няма.
Все същото е всеки божи ден.
Не свършва тази нечовешка драма.
Расте срамът, превръща се във грях.
Градът е сякаш празна трапезария.
С душата си погледнах и видях,
че вместо нея там стои БЪЛГАРИЯ.
