Димитър Кенанов

1. „КОЛКО СТРУВАТ ДУМИТЕ ТРИБУННИ”

Родино,
след толкова немилостиви жетви
на променливата съдба - какво остана
във шепите на нашата надежда?
И колко струват думите трибунни
и клетвеното вричане в народа?

Ако съдим по заглавието на първата сбирка „Синове на времето” (1961), повторено в избраната антология от 1983 г. - поредицата „Поколение” на издателство „Народна младеж”, Янко Димов (1937-2013) е приемал вътрешно да бъде не само лирик съзерцател, но поет с гражданска позиция, да пише в „публицистични рими” и да продължи линията в новата българска литература, започната от Христо Ботев, продължена от Христо Смирненски и Никола Вапцаров. И ключ към тази негова нагласа е стихотворението „Верую” (1958):

Казват ми порядъчните люде:
„Ти си млад, пред теб извива път.
В него има сенки и заблуди,
има завист, има подла смърт.
Теб пътеки мрачни ще те мамят -
в тях не тръгвай! В ясните върви.
Спомени ще мъчат твойта памет,
спомените свои забрави.
Може да се влюбиш ти нещастно,
затова сърцето си пази…”
Може, може.
Всичко ми е ясно.
Стига вопли, клетви и сълзи.
Аз съм се родил в сурово време
и суров е пътят ми стремглав.
Той ще пада, тежък от съмнения,
ще се вдига, накипял от гняв.
В него и мъгли ще се стаяват,
и ще вият остри ветрове,
но под мойте длани ще узряват
много дни и много плодове.
И където буря се надвеси -
аз ще бъда вяра и компас,
и където трябва флаг и песен -
флаг и песен там ще бъда аз.
Аз ще се кача по върховете,
слънцето ще вдигна с рамене.
Как ли ще ми вържете крилете
с вашите въжета за пране?

Наистина в „сурово време” се ражда Янко Димов, той става свидетел и житиеучастник не в една или две, но в три исторически епохи - преди и след 9 септември 1944 г. и след 10 ноември 1989 г., когато българските идеали претърпяват крушение от реваншисткото настъпление на неолиберализма и глобализма.

Изповедното „Верую” открито се противопоставя на еснафско-конформистките ценности, на егоцентристкото укриване на завет, когато се надигат социални бури.

В текста се преосмисля Бодлеровият „Албатрос”: образът на птицата, разперила криле в небесен полет няма да бъде „спасително” бягство от противоречивата битийна реалност на земята, а ще бъде символичен израз на поетовото намерение да участва в преустрояването на социалната действителност в името на високи човеколюбиви идеали, в името на справедливостта и любовта към Отечеството и неговата мирна бъднина.

Днес Родината е сякаш забравена не само като дума, а като реалност - тя не се възприема от мнозина като „Мила Родино, ти си земен рай”, а като антирай, който следва да се разрушава или да се бяга от него.

Забравени са родолюбивите химни на български поети, забравен е заветът на Христо Ботев („Отговорност”): „Ти ни остави само един единствен избор -// да можем за България да мрем във тежък час”, тя да е „най-светлата присъда// за нашите дела - да се възправи тя -// България - земята, която ще пребъде,// защото отговорност и дълг й завеща”.
След като знае песните за Татковината на Петко Р. Славейков, Иван Вазов, Пейо Кр. Яворов и Атанас Далчев, Янко Димов съзнава колко трудни са славословните химни:

Родино,
ти от толкова поети си възпята,
че думи не останаха за мен.
Едва ли аз ще изпея песента,
която по да те защити
и по да те погали.

Родината е „дълбоко някъде” в „в провинциалния делник” - тя е „тъй велика там”, но „не е възможно с теб да съм интимен,// да си говоря с теб// като на чаша бира”. И остава единственият отговорен „дълг на простите орачи и войници -// да работя за теб:

Дълбоко някъде
сред грижи и сред труд безимен
в провинциалния си делник те намирам.
Но ти си тъй велика там!
Не е възможно с теб да съм интимен,
да си говоря с теб като на чаша бира.

А другите слова -
големи и горещи като клетва -
не са за мен.
На тях аз нямам право.
Та аз съм само най-обикновена клетка
от твоето сърце, пулсиращо и здраво.

И ми остава оня дълг най-лек, но отговорен -
дългът на простите орачи и войници -
да работя за теб -
безшумен като корен,
за да разцъфват клоните,
в които пеят твойте птици.

Бидейки син на своето време, Янко Димов се вглежда в април 1876 г., в Октомври 1917 г., в Дравската епопея от март 1945 г., в непрочетеното писмо на българското първолаче до бащата фронтовак, в Деня на победата - 9 май 1945 г. и съветските жени от войната:

Запомних ви, каквито ви съзрях -
облечени съвсем като мъжете
във груби гимнастьорки.
Като тях
сурови, одимени в боевете.

Вий идвахте от фронтовия ад,
Татяни и Катюши, и Наташи,
вместо дете - прегърнали приклад,
вместо гердан - препасли патронташи.

И винаги усмихнати.
Сега
разбирам вашата усмивка странна.
Тя скриваше дълбоката тъга
и горестта,
и болката ви страшна.

Тя скриваше това: „Я, милый жду…”,
копнежите, внезапните тревоги…
<…>
И минали през боя, през смъртта
жестоко млади,
вие победихте.
Вий не спасихте свойта красота,
красотата на света спасихте.

… И тук не мога да не добавя тъжна приписка за Юлия Друнина от поколението на съветските фронтови поети. Тя, крехката девойка, издържа на преживяното и видяното от страшните, от кървави фронтови денонощия, но не издържа на Горбачовата „перестройка” и кощунственото очерняне на мъртвите и живите участници във Великата отечествена война („Я порой себя ощущаю связной// Между теми, кто жив// И кто отнят войной”). През 1991 г. Юлия Друнина си отива от този свят: „Ухожу, нету сил…//Как летит под откос Россия,// Не могу, не хочу смотреть!”

Горбачовата „перестройка” доведе у нас 10 ноември 1989 г. Също като Юлия Друнина, неколцина поети не издържаха, други, като Янко Димов, физически оцеляха, но не приеха езика на омразата, на раздвоението у българите.

И разговорът с Родината при Янко Димов („Обич”) вече е горестна панихида на безпаметството и сринатите идеали с мото от П. К. Яворов („Обичам те Родино, с обич странна”):

На този вековечен път кръстопът,
жестоко брулена от ветровете
на Ориента и Европа - своя кръст
стоически си носила.
Окови,
страдания, предателства, борби,
победи бранни, катастрофи, глад,
въстания, терор, палачи, жертви,
мечти за бъдеще…
Несбъднати.
Родино,
след толкова немилостиви жетви
на променливата съдба - какво остана
във шепите на нашата надежда?
И колко струват думите трибунни
и клетвеното вричане в народа
сега, във вулканичния ни свят?
Омразата пролази помежду ни
и не повея студ - изригна пламък
от нейните очи освирепели.
В отблясъците се видяхме само
стъписани. А утре ужасени
ли ще се видим вече? Кой предел е
критичният, когато се руши
духът и съвестта ни се разпада
в инстинкт за оцеляване?
Студен е
и стегнат възелът на битието.

Ще трябва да се разсече. Дългът
или утехата на нас се пада.
А ние вглеждаме се в тебе - може би
за саможертвата все още не готови -
и тази вечно твоя кръстопътна
обреченост разпъва ни, тежи
на съвестта.
И пак сме раздвоени,
пак някаква трагична обич трови,
Родино моя, нашите души…

Ето и потресна картина от сърцето Родинско - софийския август 1990 година, пред храма „Св. великомъченица Неделя” - „сега е може би// по-тъжно място, ако не - по-страшно”, където се „пресрещат” споменът от взривната 1925 година - и краевековната картина с „адската машина на глада”, с несбъднатите чудеса в сочещата ръка на Ленин. А горе - „едрее в августовската жарава// небето като Божия сълза”:

„Света Неделя” - църквата известна,
която терористът бе взривил
през двадесет и пета, през април,
за да убие царя, а изби
невинни поданици и потресе
България -
сега е може би
по-тъжно място, ако не - по-страшно.
Какво е динамитът, господа,
пред адската машина на глада,
която цъка демонично тук?
Низвергнати от близки, от домашно
огнище, под жестокия й звук
се стичат стари хорица. Те нямат
пари за обед. А богат човек
след полувек възход и полувек
живот във най-хуманно общество
чорба раздава в сянката на храма.
Какво най-достоверно пиршество
за идеала? Колко му подхожда!
Преглъщат бедните. И ален мак
им кима от градинката. И пак
от дъното на сънния площад
над тях ръката си е вдигнал Вожда
на мировия пролетариат.
Дали отново той ги призовава,
или сега ги благославя той…
Но те не виждат този жест. И кой
днес вярва в неговите чудеса?
Едрее в августовската жарава
небето като Божия сълза.

…И в тези дни и години на битиен преход Янко Димов отново се връща към своето
„Верую” с мото от него и кратък наслов - обичаната от него метафора-символ за полет: „Криле”.

Вече нито „звездите са близо”, нито раните са честни, хората не са ближни - „Остана изворът високо. Долу - бит е”, където „спомняш приказката стара// с въжето за прането и крилете”:

Кога измина мой живот, кога измина?
Бях млад пройдоха - горд и безпаричен.
С приятели на чаша русо вино
отричах лесно, лесно бях отричан.
Живеех по софийските тавани
с утехата, звездите че са близо.
Нехайно ближех честните си рани.
Без корист давах втората си риза.
И мислех си, че времето е спряло
в сърцето ми. Че винаги така
ще бъда искрометното начало
на някаква невидима река…

Кога измина, мой живот, кога измина?
Остана изворът високо. Долу - бит е. -
Апартамент. Директен хол. Камина.
И вечер в нея - пепел от звездите.
А нейде в мене въгленче догаря
и мига дяволито: - Е, поете,
защо си спомняш приказката стара
с въжето за прането и крилете?

2. „ВРЕМЕТО НА ПОДЛОСТТА”

В десетилетията след ноември 1989 г. е недолюбвано и дори отхвърлено понятието „поет гражданин”, което не просто приляга, а по достойнство оценява високата поезия на Янко Димов - той е сред малцината „синове на времето”, верни на народолюбивите идеали, споделяни от Христо Ботев, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Христо Смирненски, Никола Вапцаров, Георги Джагаров, Пеньо Пенев (редицата свидни имена на български творци тук е непълна).

Към тях, към още други духовни спътници на творческото поприще съизмерва и осмисля себе си Янко Димов в антологията си „Избрани стихотворения (1957-2007), Издат. „Жанет 45″, Пловдив, 2007.

Не разполагах с тази сбирка, когато пишех ел. си книга „Последен сняг: Янко Димов” (Велико Търново, 2019), поместена самостоятелно или като част от „Завръщания. Мои българистични пространства”, кн. 3 на страницата ми в сайта „Академия”.

Заедно с мои „залежали се” старобългаристични изследвания, закупих „Избрани стихотворения” в твърдокоричен формат. Зачетох се в неизвестни ми стихотворения, в които бързо открих обогатяване на стиховата „технология” - в диалога си с имена на поети съвременници или български класици Янко Димов не търси пряка връзка с тях само чрез кода на епиграфи от техни текстове, но и прилага принципа на „монтажа”, на „колажа” - вътрешнострофното пространство вгражда, смислово ключови, явни или скрити цитати, реалии от времевия социологически контекст.

Това могат да бъдат група думи като „светски соарета//на бивши ватмани”, които отвеждат към „гланцовото” оргийно битие на новоизлюпено „висше общество”; преосмислен Вапцаров романтичен израз („западно от Фамагуста”) или монетарното инфлационно присъствие на Мадарския конник („Конникът на Крум”) (Хроника ??):

В обърканото рахитично време,
в тази
държавица, която тъй си крета,
разпъната от надежди и омрази,
от детски глад до светски соарета
на бивши ватмани -
все чакам нещо да се случи
(не бомбен взрив, не кражба, не измама,
не стачка, не изчезнало безследно внуче,
не пуснат под гаранция бандит)…

А все го няма.

Пак само думи - думи пак за дни честити,
но в бъдеще - се ръсят хлевоусто.
И пак изгаря ни копнежът по звездите,
но вече западно от Фамагуста…

Смалява се народът. Застарява.
Олеква Конникът на Крум в дланта ни.
А светлинката, дето ни остава,
е като белег под венец от тръни.

Объркано е не само едно поколение, объркан, по шопски надлъган, е цял народ, а малцина съзнават подмяната на вековечната българска ценностна система със съблазните на слободията. Пренаписва се генетичната памет, омаскаряват се завети на предци и бунтари, социалното поведение е пренасочено извън Род и Родина:

Реши ли, че животът по е хубав,
когато е несъвършен и кратък,
човек е по-добре да се погубва
с хазарт, със алкохол и тъй нататък,
отколкото например да живее с
една Венета, после на коляно
да й напише, че обича нея,
но след отечеството поругано;
отколкото в делата комитетски
да се забърква с хъшове, с комуни
и да превзема кораба „Радецки”,
рождения си бряг за да целуне.

О, по-добре с певачка букурещка
години по шантаните да броди,
отколкото кесията си тежка
да подари ей тъй - на ползу роду,
да вдигне храм, школо или аптека,
да учи талантливите момчета…

Напразни са питанията, очакванията в краевековието, където пак звучи Вапццарова интонация („живот ли е”):

Какво ми носиш, идващ век, какво ми носиш?
Очакван вик на рождество, прозрачен брод
през пошлото ни битие или отново този
от нас (живот ли е) до днес живян живот?

Горчиво, гротесково става човешкото битие, преобърното преообозначени са поведенски жестове: напр. в междуличностното срещане, когато на площад „Народно събрание” свалянето на шапката се разчита от новобогаташа невъзпитан с бодигард не като жест за „Добър ден” или „Здравей”, а като прикана за просешка милостиня.

В търсенето на по-дребна монета „дарителят” закъснява и вместо в шапката, „монетата пада с лек звън//на паважа.// Бодигардът (знае се на кого), // който е крачка назад,// вдига монетата и сумти:// „Хм, не става и за обеца на ухото…”

В завършек на гротесковия сюжет Янко Димов поставя послепис с отпратка към поезията на Атанас Далчев и към творчеството на популярна рок група, чиято песен се превръща в мощнозвучаща, но несбъдната емблема за вятъра на промяната:

П.П. Ако беше видял това Далчев,
щеше да каже: Не сваляй шапка на вятъра,
а само на ветровете…
Аз бих добавил:
Ако са на промяната…

Пропагандната шумотевица пренаписа и отношението на българина към Запада на Европа, чието лицемерие и колонизаторство беше разобличено от наши поети като Христо Ботев и Александър Вутимски. А ето го и „Ламар.// Лальо Маринов от Калейца” в гротеската „Ламар, или за футуризма” (Помня го от Деня на поезията през 1967 г. в Котел - беловлас бохем, в ръката държеше не свитък стихове, а стъклена бутилка със златистокехлибарна отказанова течност):

„Рахитични са твоите чеда, Европа!”
<>
Какво да го правиш?
Кой да го обвини? -
Авангардист-футурист.
Участвал в разни европейски войни,
нагледал се на революции, бунтове…

Словесният му каприз
като троянска сливова лее се.

Чичо Лальо,
не искам да те тревожа
там - в твоите дяволски или Божии
селения,
но все пак ще ти кажа:
не си прозрял,
че точно 109 години
след твоето рождение
ние към тези „чеда” ще се присъединим,
ще запеем Европейския химн,
написан (непредвидено) от Бетовен.
Това е сега футуристичният ни идеал:
Европа - свят обетован.
А вие, старите футуристи,
ще ни гълтате вече праха.

Аха!
(1995)

Разрушаващата българския дух и битийно равновесие вестернизация/озападняване запълва всички етажи на социалното пространство.

Вместо „Свири, хармонико, свири” от някогашното социалистическо бригадирско младежко движение, европейски трели разстила просякът хармонист („Слепият”):

Слепият свири в градския автобус
на устна хармоника.
Но не „Свири, хармонико, свири”,
а нещо като потпури
от европейската класика.

Нали към Европа сме тръгнали…

Демократизиращата се тълпа обаче не поглежда и не забелязва „ пластмасовата чаша за хонорара” - реалистичната „жива картинка” с хармониста е до болка гротескова:

Но тълпата не го и поглежда.
Друго я занимава в момента -
да не би да нахлуе внезапно
глутница контрольори…

Свири, хармонико, свири…

Ако нашите възрожденци копнеят да заживеят в свободно Отечество, а мисълта да го напуснат вече е предателство, то Джагаровата земя „като човешка длан” сега е само стартова площадка на летищен терминал за излитане в чужбинските близки и далечни простори.

Да, „този свят е глобален.//Ще се движат свободно//стоки и капитали, а и маса народ”. „И се изпълва светът ни// с нова порода хора.//Хлъзгави като восъци,//бездушни като роботи.// Толкова оръженосци.//Никакви Донкихоти”.

Така, прочее, настъпва времето за вървеж, за постигане на американската мечта и глобалистката свобода („Американска мечта”). България вече е друга - от „човешка длан” тя заприличва на „просешка длан”:

Нашият път вече е почти извървян.
В истина ли живяхме,
или в притча?

За нас тази земя беше
„като човешка длан”.
За децата ни -
на просешка длан прилича.
Те подхвърлят във нея
неосъществена мечта,
спомен скъп,
даже род прежален
и поемат към другите краища на света,
оптимистично назован
глобален.

Те знаят - движението е свобода,
а свободата на движението -
надежда
и за родените
под Източната звезда…

Дълъг е пътят на доброволните бегълци от отричаната родинска земя, нехаят те за „съдбата чужбинска//какво им отрежда.// Не им пука” за „истините, притчите// и времената”: „Дано само да не им бъде върхът//подножието// на Статуята на свободата”.

А какво да очакват оставащите туземци в разгромната им балканска неволя, в „тази земя// като човешка или просешка длан”:

А нас на балканския кръстопът,
люлян от непреходни преходи,
и непостигнати идеали,
тази земя
като човешка или просешка длан
със самодивската си трева
някой ден
ще ни погали.

Оптимистична или безизходна драма е битието „през третото хилядолетие// след Христа”? Янко Димов припомня в мото думи на Първан Стефанов: „Времето и днес ще бъде подло…”:

Боже мой,
докога ще продължава да е?
Между фалшиви величия
и автентични подлоги
се изниза земното ни битие.
<…>
И все пак -
надявам се
внуците да са по-смели.
През третото хилядолетие
след Христа
те -
подлостта на времето неприели,
да надживеят времето на подлостта.

И за да не освирепееш от самотия - пътуваш в призрачната споменна страна и търсиш опора от преживяната младост в някогашното априлско запролетяване с другари поети, декламирали в пълни аудитории и култови кръчми:

Пияните поети… Строгата история
такива работи не съхранява.
Но ние - кандидатите за слава -
не страдахме от Хамлетов проблем.
Един афиш - претъпкана аудитория.
Под гръм от ръкопляскане
четем
стихотворения - печални
или дръзки.
А след като сме чели - звездочели -
със вратовръзки или просто с връзки
нахълтваме във старата „Астория”,
за да отпуснем нерви и души
и да погледнем Джагаров не е ли
отседнал на широка маса пак…
И покрай всякакви носачи на ибрици,
напук на всевъзможни „куки” и „уши”,
напомнящи, „че зимата е тука още”,
над чашите обикновен коняк
дочувахме - запяват птици, „птици пеят -
внезапни, бедни вдъхновени птици”…

В тия носталгично-възторжени изблици се чете не само името на Георги Джагаров, покровител на априлското поколение и антидогматичната партийна поезия, накрая са вплетени символични цитати от неговата лирика.

В ред стихотворения Янко Димов прилага интересен композиционен похват - подхващане на думи или изрази от финала и полагането им в началото на следващото стихотворение. Завършекът от горния цитиран текст се подхваща в мотото и началните редове на вдъхновената признателна ода „Поети/ХХ век”:

Пеят птици.
Бедни, вдъхновени птици…
Пеят. Нека, нека пеят…
Г. Джагаров

Да, ние бяхме птиците, които
тогава Джагаров благослови
да пеят пряко ветри мразовити,
снижени небеса и зли мълви.

Да, ние младите поети,
поели съдбоносния си път
с илюзията, че са синовете
на времето и ще освободят
душата му от догми напластени,
от демагогия и от лъжа…

Но бавно, неусетно бяха смлени
бунтовните зърна. Не издържа
надеждата, подгънахме коляно.
И първият, отишъл си от нас -
„Мечтаното бе в кръчми отмечтано…”
изрече с дрезгав от митинги глас.

Като порой животът ни се свлече
по сипеите - мътен бързотек…

Здравейте, старчета! Сега сме вече
поетите от миналия век.

Следвайки „колажния”/„монтажния” метод, Янко Димов вгражда заглавието на първата си стихосбирка „Синове на времето” (1961) и стих-поведенско обобщение на „поета с ватенката” Пеньо Пенев („Мечтаното бе в кръчми отмечтано…”)

Търсейки в паметта си образите и стиховете на своите поколенски, „приятели, поети мъртви”, Янко Димов много пъти ще беседва с тях в лирически посвещения.

А когато минава по улици с имена на скъпи спътници и другари в живота и поезията, той ще убеждава себе си, че „ВРЕМЕТО НА ПОДЛОСТТА” изглежда приживе е непобедимо, а горчивата победа над подлостта и признателността идват „там - някъде далеч от земната несрета”:

Неразгадал какво съдбата крие,
аз по-често по такива улици минавам.
И ми е гузно и тревожно, и не смея
да мисля кой е по-щастлив -
дали сте вие,
докоснатите от посмъртна слава,
или съм аз,
наказаният още да живея…

Когато Христо Фотев в любовен плам възкликва: „…И съжалявам, че останах жив”, Янко Димов, екзистенциалистът, продължава с антиекзистенциална контратеза и мъдростно противополагане на милостта и непрощаването на „дарбата Божия”:

Не съжалявай, че оставаш жив
във думите, в подвижната им съпротива
на времето, която вдъхна в тях
самият ти.
И повече не искай милост.
Избраникът на небесата
може да получи справедливост,
но дарбата му Божия
не се прощава.

Поетовото творчество е „съпротива// на времето”, но и победа на живота. Дори и след Хамлетови мисловни дилеми, „животе наш”, трябва да те носим// мъжествено”:

Той беше най-големият чудак сред нас.
Но ние и това не оценихме даже.
И си отиде в неочакван тъмен час.
Защо?
Навярно себе си да ни докаже.

Наистина ли беше прав? Дали смъртта
доказва нещо?
И какво остава
след твоя вик в пространството?
На съвестта на живите
тежи ли твоята съдба немилостива?
Животе наш - какъвто и да си -
ти наш живот си.
Трябва да те носим
мъжествено - ако дори на косъм
душата ни над бездната виси.

Не, не са лицемерни, а са изстрадани тия тежки размисли за живота. Те идват след „Отворени писма до Вапцаров”, след психологически портрет на „жив класик”:

Тънки книжки - на връстниците му тогава,
със които бе писал и любил, и пил,
и за слава мечтал, и…Сега остарява
сам. Животът на него ли беше най-мил?

Дявол знае защо ли съдбата стовари
върху тях още далече във младостта
Лори, Жълти гостенки, Демирхисари,
пещи, отрови, тунели и нищета.

Те не можеха да остареят.
Да имат стол от орех резбован, копринен халат…

А колко по-достойно е да приятелстваш с „вино Кирилхристовско”, „Лилиевски здрач”, с „месечина Иванмирчевска” и да паметуваш за художника Янаки Кавръков:

Бе вечер с вино Кирил Христовско
на масата
и с Лилиевски здрач
по старите липи,
и с месечина Иванмирчевска
в небето над Верея прислонено.

Това бе най-реалистичният пейзаж
на този град.
И само ние
стояхме някак си абстрактно в него.
Може би,
защото бяхме смъртни.

3. О, „ЧАС МИРАЖЕН”

„Янко Димов: последен сняг” е заглавие на моята виртуална/интернетна книга за моя учител по литература (в Хасковския Техникум по механотехника), който с характерната си откровеност самоописва мисията си на стихотворец („Поетът”): „Така отвеки// надвесен над самотната си жетва//от истини чупливи, неуместни//прозрения, предчувствия тревожни//или щастливи, редки тържества -//поетът е духовното възмездие// на своята епоха. Затова//е вечно може би и нейна жертва”.

Като своите събратя по перо, Янко Димов влиза пожертвователно в тeматичното пространство за жената мираж, която всъщност е истинската, макар и метафизична, спътница на поетите.

Нейният западноевропейски протообраз е Беатриче на Данте Алигиери, в по-ново време - Диотима на Хьолдерин, София Кюн на Новалис.

Романтизмът, в прекия и широкия смисъл на понятието, е обща черта сякаш на всички поети - реалистично наивистични куплетисти или ултрамодернисти като Гийом Аполинер, от когото като студент съм преписвал в бележника си оригиналния текст с парижкия образ на любовта - „Под моста Мирабо минава Сена//и нашата любов/ Sous le pont Mirabeau coule la Seine// Et nos amours”.

Преписал съм също откъси или цели стихотворения на Димитър Бояджиев, който в отговор на писмо търси с „мирова скръб” споделеност с любимата в („Елегия”):

Макар безнадеждна, макар безгранично далечна
у мене утеха ти дириш, о клета жена,
но тука е тоже до ужас нощта безсърдечна -
аз тоже изкупвам, отчаян, незнайна вина.

Понякога мисля, че гина във пропаст бездънна.
С ненавист посрещам на спомена сладкия чар.
Не ми е утеха да знам, че и ти си безсънна.
Не радост си вече за мене, а страшен кошмар.

И все пак не мога очите си днес да откъсна
от твоето писмо ридающе! Мила жена,
защо ми се струва, че всяка милувка е късна?
Милувките срещат в сърцето ми гняв и злина.
<…>
Покрусен, аз виждам, че всяка утеха е лишна,
защото обида ще бъде за нашата скръб…
Но как ще се върнем в оная пустиня предишна,
когато ридае в сърца ни спомена скъп?

И все пак - Димитър Бояджиев стига до оптимистичния призвук на надеждата за любов и светлина. В следващата строфа българският поет сякаш се завръща в зората на италианския Ренесанс и като трубадур или рицар се прекланя пред любимата си Дама на сърцето:

С дълбока нежност стискам ти ръцете,
целувам пръстите ти - и не знам
дали е диган на земята храм,
където тъй да любят боговете -
тъй както аз те любя, о жена,
сияние във мойта тъмнина.

Като жътвар, причезнал за почивка,
достигнах морен гостолюбни праг
на твоя дом - във привечерни мрак
на скъден ден. С чарующа усмивка
разтвори ти заключени врати -
като бездомник клет ме приюти.

И сетне без почуда ти погледна
внезапните нечакани сълзи,
които гордостта ми не смрази,
склонена, без учудване, но бледна,
видя ти, в своите ръце ме впи
и жадно топлите сълзи изпи.

В новата българска поезия във встъплението на поемата „Стоян и Рада” първи Найден Геров издига храм и трон на Любимата/Дама и първо открито признание в любов към Елена Мутева:

Не съм увил аз китка цвете
да дам на Твоя хубост дар,
та да Ти вляза у сърдцето
с народен наш обичай стар;

а вдохновен с любов аз жива,
в душа си вдигнах Тебе трон,
и на от сърдце, без протива,
теб жална песен за поклон.

Метни Ти мене очи ясни,
към мен си сръдце обърни,
та да запеем песни красни
на весели честити дни!

Поетовите емоционални търсения на любимата мираж са опит да се постигне оцелостяване на човека, разединен някога от грехопадението на жената и Адам в Едем.

Затова във виденията на завръщането към целостта си поетите ще търсят „изгубения рай” в земята на детството си (срв. културологическия „мит за вечното завръщане”): невъзможно пътуване - веднъж излязъл или напуснал, или дори останал на земята си - няма връщане в детската оцелостяваща първичност.

Остава само една жал или „Жалба по Юга”, както е при Салваторе Куазимодо, който както мисли преводачът му Драгомир Петров, се отделя от „абсолютния, метафизичен свят на думата” и „реабилитира точността на думата и на израза: „Червената луна и вятърът, и твоят цвят// на севернячка, снежната безкрайност…// Сърцето ми е днес над тези равнини// и в тези тънещи в мъгла води. <…> На Юг аз вече няма да се върна.// Но тази зимна вечер// е още наша. И на теб отново// повтарям контрапунктите нелепи// на яростта и нежността - една любовна жалба без любов”.

А в стихотворението „съновидение” „За свежата жена лежаща сред цветята” италианският поет нобелист се пренася „в атмосферата на ранното италианско Възраждане”, „майсторски е използвал езикови средства и обрати, напомнящи лиричната поезия на Данте и на предшествуващите го поети на „стилновизма” (Драгомир Петров):

Един увиснал сред небето град
бе моето последно заточение.
Зовяха ме околовръст
жените леконоги от далечно време.
От многото години подмладена, мама,
избираше с ръка цветя
и кичеше главата ми с най-белите от тях.

Навън бе нощ.
По орбити от злато
звездите следваха
отколешните пътища незнайни.
Наоколо ми всичко се менеше
и сякаш ми редеше думи
за някакви разтворени градини
и за целта на нашия живот. Но аз скърбях за сетната усмивка

на свежата жена, лежаща сред цветята.

Ревностен читател съм на Салваторе Куазимодо десетилетия наред, но също си имам своя напуснат Юг и своя Север („Това предчувствие за Север,// косите ти ухаещи на лято.//Навярно те измислих като ветровете,//които търсят кладенците на зората”).

И за мене Северът е „контрапункт” на възможността за „диалог с Юга”. Северът и за мене е „само една изходна точка, една зрителна позиция”, от която раздиплям „основна”, „любима тема - неутешимата разлъка с една земя, която граничи с видението на любима жена” (Драгомир Петров).

Така е при Янко Димов, така е и при мене: „жалба по Юга - „предел”, до който моят „поглед достига най-ясно”, както изповядва Салваторе Куазимодо („Може би защото поетичните образи говорят винаги на своя роден език, затова и въображаемият ми събеседник обитава моите долини, крачи край бреговете на моите реки. <…> Кой поет не е поставял своя плет като граница на света, като предел, до който неговият поглед достига най-ясно”).

Сега се улавям как вървя и към разказ на Иво Андрич, който сътворява въображаемата „Елена - жената, която не съществува”. И си казвам: Елена е жената мираж - тя съществува без да съществува, тя е свръхреален, инобитиен лик от генетичната памет на душата.

Елена може да е безименна жена, която отваря врата на кръчма, където са сбират аутсайдъри и мечтатели, поети и писатели да пият и да разговарят със себе си и за себе си. Влиза тя и от една маса Богдан Глогински възкликва към събеседника си Александър Геров да се обърне към жената, която всички погледи обра. Поетът обаче няма да я потърси с поглед, защото с други тайнствени очи я съзерцава и вдъхновено я нарисува с думи.

О, „час миражен” ще простене и Янко Димов: „Аз ще те нося в себе си докрай//като надежда, като ад и рай” - трепетният реален образ е всъщност праобраз-незабрава и видение („Не ме обичаш ти, не ме обичаш”).

Така, според Янко Димов („Лора”), „на своите видения ще се обрича” и Пейо Яворов. Затова Лора, „най-красивата в София”, ще се измъчва, без да осъзнава колко трудно e да си спътница на любим, който живее всеотдайно само с думите:

Трудно е да бъдеш жена на поет.
Колкото много да те обича,
той ще се свежда над мъчния ред,
на своите видения ще се обрича.
<…>
Ти ще мечтаеш да бъде прочут.
Ще го преследваш с усмивка блага.
А той ще бяга от всеки уют,
от суета и от шум ще бяга.

Само в стиха му, зрял и горещ,
една свидна жена ще властва.
Но ти едва ли ще разбереш
коя е тази жена прекрасна,
коя е тази чудна жена -
с обич,
със грижа пленила поета.
И без да знаеш,
в нощ без луна
ще я застреляш - тъжна и клета…

А ето - Венета, спътницата на Христо Ботев, която „на хъша смекчи чертите// и душата му освети”. Тя не е Андричовата миражна Елена, а „земна жена” със „собствена светлина” („Венета”):

Не, няма със тъжно цвете
да те сравнявам.
Нито с луна.
Ти си земна жена, Венето,
имаш собствена светлина.
<…>
Утре той ще ти пише, че люби
после България - само теб.

После България!
Чу ли, Венето?
Няма ли много да те огорчи?

Просто ти ще сведеш към сърцето
своите трескави сухи очи.
Ти ще затвориш във бръчка строга
мъка и гордост, любов и съдба.
И ще се вслушваш с женска тревога
оттатък Дунав - тръби ли тръба;
ще се вглеждаш - свети ли сабя,
перо искри ли в тъмна гора…

Така ще минеш през своята слава,
която може би и не разбра.

„Наслов за тази участ търся// и виждам: в българския час// Венета с тънък лъч от пръстен// от вечността как свети в нас” - тия редове успях да напиша, когато преди години търсех вътрешния образ на Ботевата Венета.

…Разгръщам изписани и неизписани страници от мой ученически бележник с работни варианти на стихотворение - отчаян стон за незабрава и нераздяла.

Намирам малка фотографска снимка на реалната и едновременно - нереална „Елена”, видяна с очите на сърцето. На гърба е посветителен надпис по тогавашната албумно-споменна текстова матрица: „Да ме гледаш, когато ме няма. Ликът си подарявам на М. от М.” А през май 1967 г., на Север, на Дунавския бряг, както с молив е записано, съм започнал да редя (с Иван-Пейчеви мотиви и стилистика) по юношески отчаяни думи - несбъднати надежди за реалната М., а всъщност - за миражната Андричова Елена:

Поисках не забрава да целуне
безоблачната синева на спомена по теб,
щом в паметта ми неочаквано пристигаш ти
със моя луннотих копнеж безумен.

Ти си отиде като кораба, прорязващ
на хоризонта светъл синята черта:
политнал към далечните земи миражни,
той ще се върне някога на тоя бряг,

защото с обич фар крайбрежен
разпръсква светлини призивни -
затуй забрава не поисках аз -
на фара вярвам в тръпнещия глас.

И още - мое съзерцание среща с Пушкиновата Анна Керн - друга Андричова Елена от октомври 1980 г. в Ленинград/Петербург:

Я помню чудное мгновенье:
Передо мной явилась ты,
Как мимолетное виденье,
Как гений чистой красоты.
А. С. Пушкин

В небето, изпод купола разтрогнат
като разпятия чернееха се врани.
А с огнен дух пламтяха всеотдайно
дървета над Нева: „Здравей и сбогом” -
листата чезнеха със сладки тайни.

Тогава Пушкиновски стих заби над нас камбани:
- Обичам Ви, защото лъч от светъл гений
очите Ви таят… Но чух: - Това е невъзможно!

Балтийски синкав поплак между нас се сейна:
- Здравей и сбогом! Нека подир нас да стенат
слова на песен - позивни за нежност.

Добавям към отклонението и далечно родопско видение, в което сега разпознавам миражната Андричова Елена:

САМОДИВА

Бяла съм, бяла, юначе,
цяла съм свята огряла…

Колко мостове назад изгорих!
Минах усойни въртопи сам,
но е далеко дома ти скрит
и къде си: аз знам и не знам.

Бяла си, бяла - под върха жесток
чувам мъже да седлаят коне,
после погубва ги поглед дълбок.
И стене цялото ширине.

Сто клетви ще сгазя напред,
сто ножа - в страха ми свиреп:
своето име на тебе ще дам.
Но къде си… пак няма да знам.

ПОСЛЕПИС С ДАНТЕ АЛИГИЕРИ,
ПЕЙО ЯВОРОВ, ЕМАНУИЛ ПОПДИМИТРОВ

О, пилигрими, в размисъл вглъбени,
неосъзнали за кого скърбите,
от толкова далече ли вървите,
че тъй сте грохнали и изтощени?

И ако минете непросълзени
през този тъжен град и замълчите,
ще знам: не можете да оцените
от загуба каква сме сполетени.

Но чуете ли моя вик трагичен,
то отсега сърцето ми повтаря,
че тук ще плачете, дорде сте живи.

Градът загуби свойта Беатриче
и споменът за нея ще накара
да се облеем в сълзи мълчаливи.

Данте Алигиери

Превод: Л. Любенов, Гр. Ленков

Земята е неютен дом за истинските поети - те са като Бодлеровия албатрос, който намира себе си единствено в свободата на полета към небето.

Така въображението и вдъхновението окриляват драматичните, тревожните поети и те се пренасят в премирния дом на небето и там те напълно осъществяват копнението, мечтанието си - да се изповядат в любов не на срещната земна Любима, а на нейния онебесен инобитиен лик, надписан с различни имена - Беатриче на Данте, Диотима на Фридрих Хьолдерлин, Мина на Пейо Яворов, Ирен на Емануил Попдимитров, Елена на Иво Андрич, София Кюн на Новалис. София Кюн! - да възкликна и аз - е лъчезарен образ, който съпреживяват и съзнателно или подсъзнателно пренасят върху своите небесни Любими българските последователи на Новалис.

В това се убедих, когато прочетох при Пьотър С. Кохан/Коган страниците, посветени на немския поет романтик (Кохан, П. С. Очерки по история на западно-европейската литература, Издат. на БКП, С., 1949, 331-343. Книгата ми е дар от моя приятел - бургаския поет Димитър Т. Костадинов).

П. Кохан се опира на Heilborn - немският биограф на Новалис/Харденберг: „София Кюн! - Романтиката е загърнала в лъчезарно покривало златния образ на това момиче. Като приказно видение изплува тя от светилището на поезията. Дете, в което дреме момичето - пъпка, готова да се разпукне. Светлокоса главица и черни очи, лукавство, съединено със сериозност”.

Янко Димов е истински поет и реалният образ на Любимата всъщност само е старт на излитане „в тайната на Вселената”.

Реалният, предметният образ на обичта не е важен - желана и непреодолима е властта на чувствата, „които са се слели с любимия образ”, който реално е изчезнал, заслонен от „фантастичното създание на самия поет”: „Само когато разберем, че не просто момиче се е явило в лицето на Кюн пред Новалис, че това е бил легендарен образ, който му е откривал „тайната на Вселената”, че чрез този образ поетът се е унасял в свой собствен, невидим за обикновеното око мир, - само тогава ще разберем, че в историята на любовта на Новалис е важен не реалният предмет, послужил като предмет на тази любов, а чувствата на поета, които са се слели с любимия образ. <…> Това е епохата на идеализма, когато на света се гледа като на призрак. Новалис не само чрез разум, а и чрез цялото си същество постига учението на Фихте. Той вярва, че светът не е нищо друго освен представа на нашето “аз” (с. 333, 334-335).

Съществуването на Беатриче „се подлага на съмнение”. В оценката на отношението към нея на Данте, както и в оценката на отношението на Новалис към София Кюн - не бива осъдително „да се прилага към тях нашата житейска мярка”.

Данте е неподсъдим за това, че „възпява Беатриче и нито веднъж не поменава за своята жена”. Отишлата си отдавна от света, „а може би съществувала само във въображението на поета, Беатриче цял живот продължава да води Данте към истината, извежда го от съмненията и колебанията на младостта и го завежда в рая, царството на блаженство и успокоение” (с. 334).

Да, поетите сякаш предпочитат да са Пигмалион - да пресътворяват и да преоживяват своите Галатеи - реалните любими се възпяват в небесни образи (Беатриче, София Кюн).

Сигурно е така и в „Две хубави очи”, „Ще бъдеш в бяло” на П. К. Яворов, в „Ирен” на Е. Попдимитров. Да си ги припомним вместо заключение:

Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; - музика - лъчи
Не искат и не обещават те…
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли…
Не искат и не обещават те! -
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете…

ЩЕ БЪДЕШ В БЯЛО

Ще бъдеш в бяло - с вейка от маслина
и като ангел в бяло облекло…
А мисля днес; света прогнил от зло
не е, щом той е твоята родина.
И ето усъмних се най-подир
в невярата тревожна - искам мир.

И с вяра ще разкрия аз прегръдки,
загледан в две залюбени очи,
и тих ще пия техните лъчи, -
ще пия светлина, лечебни глътки.
И пак ще се обърна просветлен
света да видя цял при ярък ден.

И нека съсипни се той окаже!
(Веднъж ли съм се спъвал в съсипни,
залутан из среднощни тъмнини?)
Аз бих намерил и тогава даже
обломки, от които да създам
нов свят за двама ни, и свят, и храм.

Емануил Попдимитров

ИРЕН

Наведен, на пейка самотна седях уморен
сред някакъв шумен и стар булевард непознат.
Ехтеше тълпата пред мене в стохилядний град.
наведен, на пейка самотна седях уморен
и мислех за тебе, Ирен!

Аз мислех в забрава, тъжовен и блед, примирен,
как пътя ми с тръне съдбата навеки постла,
а сивата Грижа над мене наведе крила.
и мислех в забрава, тъжовен и блед, примирен
за моята младост, Ирен.

Припомних си светлото знаме и праздничний ден,
ръцете, косите и твоите бледни черти,
на ранна бе смърт обещана, обречена ти!
Припомних си светлото знаме и празничний ден
и горко заплаках, Ирен!

А после: и тъмния креп над вратите развян,
воал и кандило… и бледно и строго лице,
и твойте за път безнадежден скръстени ръце!
Припомних си тъмния креп над вратите развян
и плаках за тебе, Ирен…

И ето - в разгара ликуващ на слънчеви ден -
аз пак се намерих след стар булевард непознат,
ехтеше тълпата безгрижна в стохилядний град,
а тъжен, в разгара ликуващ на слънчеви ден -
аз плачех за тебе, Ирен.

* * *

Колко много ми дават любимите поети! Преоткривам ги отново и отново, удивлявам се на чувствителното сърцебиене в синтаксиса на техните силни, тревожни или тихи думи - съпреживявам ги и така всъщност разбирам и опознавам повече себе си…

А когато падне бялата тишина на снега, привечер поглеждам навън и сякаш чета „Зимен прозорец” на Янко Димов:

Обичам този мрак предвечерен, обичам
в прозореца на топлата си стая
опрял чело, да гледам как вали
навън снегът - спокоен, баладичен,
как всичко се смалява и безкраят
към моя дом лети като че ли.

Достатъчно е само да отворя
стъклото запотено - и ще влезне
неподозираната белота
и тишината. Зимните простори
не ще са вече непонятна бездна,
навяваща печал и самота,
а пулс и дъх на истинското време,
внезапна вест от вечната вселена,
докоснала душата ми с крило.
И неговият мах ще ме възземе
над страхове, горчиво утаени,
над грижи за било и не било.

Нима ми трябва повече? В света ни,
напрегнат от страдания и драми,
не е ли щастие предвечерният мрак,
когато в белотата бавно тъне
пространството и каца на дланта ми
спокоен, доверчив, извечен сняг?