Светозар Казанджиев

Той е може би най-добрият човек сред родопските художници, когото познавам. Ружко е много талантлив, изключително важно нещо за изкуството, и пословично скромен - черта, която според мен повече вреди на дарбата, отколкото да я въздига.

Звездата му на монументалист изгря през 80-те години на ХХ век, когато се изграждаше новият център на Смолян. Времето бе младо, щедро, ентусиазирано.

Среднородопието се беше пробудило. Открили единния си родов корен, хората от двете верски групи искаха да покажат на света, че само със своя труд, а не с парчета минало, могат да гарантират бъдещето си и бъдещето на своите деца.

Смолянски окръг бе строителна площадка. Изграждаха се градове, детски градини, училища, асфалтираха се улици, строяха се рибарници, миньорите поставяха рекорди, тютюните и горите бяха зеленото „злато” на планината, възраждаше се културата…

В съставите за автентичен фолклор пееха 18 000 души, което означаваше, че на всеки 10 жители на окръга един беше самодеец.

Богатееха Родопският драматичен театър, ансамбъл „Родопа”, библиотеките, музеите, читалищата, професионално-творческите групи и звена…

Навсякъде вреше и кипеше. Родопчани даваха мило и драго да се изтръгнат от наследената изостаналост и потъпкано достойнство, от безпросветния мрак и похитената хубост.

Завършил Националната художествена гимназия „Илия Петров” в София, а след това Художествената академия (НХА) „Николай Павлович”, дипломираният художник със специалност „Стенопис” се върна през 1975 г. в Смолян и стана учител в току-що откритото Средно художествено училище за приложни изкуства.

С него дойде и славата, че е от най-талантливите студенти на проф. Георги Богданов. Бяхме прочели във вестник „Народна младеж” информацията, че „студенти от НХА се дипломирали в завод”.

Ружко Челебиев и Румен Найденов защитават дипломната си работа, стенописвайки две стени на един софийски завод. Темата на Ружко е: „Борбите на българския народ под ръководството на партията” (такова бе времето, 1973 г.). Но това е недостатъчно да защити авторитета му.

Едно е да си известен в Националната художествената академия и съвсем друго е да те признаят в родния край, да ти свалят шапка хората, сред които си раснал.

И той се появи. Преди да замине войник (служи във Военната Академия „Г. С. Раковски” в София, където рисува стенописи, за които е награден от Министерството на отбраната).

През отпуските реди мозаечно пано в новата сграда на Младежкия дом в Смолян заедно със своя приятел Румен Найденов и преди да се уволни от казармата, го завърши.

Ние, младите смолянчани, ходехме нарочно в тази сладкарница да пием кафе и да общуваме с картината, направена от цветни камъчета, залепени върху едната стена.

Образите в нея, пък и цялата тя, излъчваха енергия, красота, дръзновение. Оттогава познавам майстора монументалист Ружко Челебиев.

Още докато основните сгради в административната част на новия град бяха в скеле и бетонни кожуси, художниците разказваха, че същият този млад „гений” от Националната художествена академия ще реди мозайки в тях, а дърворезбите ще са на проф. Асен Василев, художник от с. Арда.

Понякога, в обедната почивка, с Никола Примовски, специалист по фолклор и завеждащ отдел в Окръжния комитет на партията, влизахме в полуготовите сгради да видим цветните килими на Ружко - една част проснати на земята, друга - оживяващи на стената.

Облечен в дочен гащиризон, като редови зидар или кофражист, Челебиев се суетеше около своя обект и редеше шарените каменни блокчета, както децата редят своите пъзели.

Преодолял собствения си свян, той спираше, избърсваше ръцете си в гащиризона, усмихваше се притворно и се доближаваше към нас с думите: „Върви бавно, но ще стане!”, сякаш се извиняваше за незнам си какво.

Ние гледахме в захлас ту него, ту мозайката върху пода на атриума в сградата на Окръжния комитет на БКП или на стената на втория етаж на Окръжния народен съвет и деликатно се разделяхме, оставяйки го да върши своето.

Тогава запомних завинаги мозаечните пана, одухотворени от родопската хубост и от мъдростта на историята. И докато в стенните творби надделяваха темите, свързани с функционалността на съответната сграда или дейността в нея, то в двете представителни институции - съвет и комитет, художникът бе дал свобода на фантазията.

В Окръжния съвет, днес Община, той бе заложил на въздействието на хората от планината и най-вече на родопчанката, а в Окръжния комитет, днес Областна управа, преобладаваха символите - конят, колелото, лъвът.

Три сакрални символа от историята на племето, дошло с коня, изградило своя държава тук на Балканите, благодарение и на колелото, и останало в биографията на Европа, благодарение на своята воля (лъва).

Днес мнозина познават негови пана, а някои имат привилегията да общуват ежедневно с тях, работейки в сградите, където майсторът е оставил сърцето си.

Първата му работа е сграфито в Строителния техникум „Никола Вапцаров” в кв. Устово на гр. Смолян. Две сграфита има в с. Арда, изпълнени в съдружие с Благой Жунтовски. За жалост, едното изгоря заедно с училището.

Ружко изживя опустошителната беда като лично нещастие. При неотдавнашна среща с кмета на селото той предложи да го възстанови безвъзмездно, само да му осигурят материал, но не беше разбран.

Още една негова творба бе съсипана от безпросветни „разбирачи” в бившия Профсъюзен дом на културата в Смолян. Избиха врата в стената, върху която той беше „отпечатал” таланта си.

Работите му в Общинската администрация и Областната управа на Смолян, в Младежкия дом, в Плувния басейн са в отлично състояние и красят интериора в сградите.

Медальоните на църквата „Свети Висарион Смоленски” също са негови, ала най-хубавата му творба е в Националната астрономическа обсерватория „Рожен”.

В Девин има едно фреско, както и мозайка в Кърджали - в хотелския комплекс „Арпезос”.

Три мозайки направи заедно с проф. Тома Върбанов във Физическия факултет на Софийския университет.

Има фасадна мозайка в завод „Прециз” - Монтана, три мозаечни пана в централното фоайе на хотел Шератон - гр. София, както и едно невероятно хоро в с. Хаджидимово, Благоевградска област…

След време, когато името му започна да предизвиква възторг не само сред членовете на Групата на художниците в родопския град, но и сред негови почитатели, започнах да се интересувам от биографията му, но докато вляза „в час”, той напусна Средното художествено училище за приложни изкуства и се върна в София като художник на свободна практика.

Ружко Челебиев е роден на 30 януари 1948 г. в Смолян. През 1967-а завършва Художествената гимназия „Илия Петров” в София, а през 1973 г. - Националната художествена академия „Николай Павлович”.

С преподавателска работа се занимава от 1984-а, от 2002 г. е професор в Академията. През 2001-а печели конкурс на Съюза на българските художници и заминава на специализация в Париж. Челебиев е семеен и има една дъщеря.

Съпругата му Астра е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”, а Ермена (дъщеря му) - философия. Всяко лято семейството прекарва ваканцията си в родния дом на художника под връх Кайнадина.

Следващата ми среща с него бе в смолянската църква „Свети Дух”. Бях поразен от богомолството му. За първи път виждах човек да се моли на глас, искрено, всеотдайно, честно.

Свещта гореше в шепите му, огряваше лицето му в жълтеникава и в същото време царствена светлина, а той шепнеше молитвите си пред иконата на Богородица и се кръстеше.

Малко е да кажа, че бях впечатлен. Като журналист в един от местните вестници, а знаете журналистите сме нахално племе, без много да се церемоня, атакувах го с въпроси.

Сякаш бях го видял гол в храма, а не в най-естественото състояние на богомолец:

- Господин Челебиев, откога сте тъй отдаден на вярата? При какви обстоятелства човек се обръща към Бога?

- Обстоятелствата могат да бъдат различни. При мене са странни. Кръстих се късно, в началото на 90-те години на миналия век при особени обстоятелства. Бяхме с колегата доц. Асен Гицов - светла му памет, в Несебър на практика със студенти, които изписваха църква в града.

Съпругата ми Астра също бе с нас. Асен току-що бе завършил изографисването на кулата на Троянския манастир и настояваше да ме заведе да я видя. Беше искрено вярващ човек, а зографството - неговата стихия. Съгласих се.

По пътя обаче ни сполетя буря - силен вятър, примесен с градушка, едва не отнесе колата. Спасихме се под „крилото” на едно крайпътно дърво. Когато стигнахме в манастира, беше среднощ. Той беше познат на монасите и те на драго сърце ни отвориха две килии, за да преспим.

Сутринта жена ми Астра влезе в църквата да запали свещици за двама ни. Нейната гори, моята гасне. Пали я втори път - пак гасне. Моли свещеника, който служи в храма, той да я запали, но свещичката, предназначена за мен, отново угасва. Странна работа!

И понеже околните вдигат рамене, попитахме един монах каква е тази „мистерия”. Той започна да „прелива от пусто в празно”, не му се връзваха нещата. По едно време обаче попита: „Да не би някой от Вас да не е кръстен?” Това беше ключът!

С Астра обмисляхме отдавна къде да приема Светото кръщение, тъй като по рождение тя е възпитана в християнските ценности и познава канона, но не бързахме. След този случай в манастира решихме да не отлагаме повече. Асен Гицов ми стана кръстник.

Ние тримата и свещеникът изпълнихме с чувства и „вик” за надежда Троянския манастир и същия ден приех Христос в сърцето си. Преживяванията ми в манастира донякъде потвърждават писаното: „Ще дойде време, когато жена ще спаси мъжа”.

- А преди това, професоре? - продължавах да го притискам с въпроси.

- Роден съм в Смолян, живеем до автогарата. Не зная някой от рода ми да е особено вярващ. Но знайно е, че като малък майка ми ме е водила да преспивам в църквата „Св. Никола”, в кв. Устово - поради здравословни причини.

Да си призная, в джамия не съм влизал, даже като екскурзиант, но още като ученик обхождах смолянските църкви от интерес към изображенията в тях. Те ми бяха по-близки, познати като съдържание и предназначение.

Реалното в случая беше, че никой не ме спираше да правя това и ми е интересно, когато някой се жалва, че му „заприщвали” пътя към храма. В случая най-важното е да осъзнаем простата истина - вярата е сред основните сили, които крепят живота.

- Срещал съм Ви в катедралния храм „Св. Висарион Смоленски”, виждал съм как се молите, как смирено пристъпвате пред иконите и съм оставал с впечатление, че сте дълбоко вярващ човек. Знайно е, че повечето търсят „срещи” с Бога от страх пред смъртта. А Вие какво мислите?

- „Помни смъртта” е съвет от Словото божие, а не страхувай се от смъртта. Страхът от Бога - да! Нали това е началото на мъдростта. Нека се опитаме и ние да помъдруваме…

Английският философ Френсис Бейкън казва: „Малко философия насочва човешкия ум към атеизма. Но дълбоката философия го довежда до религията.”

Мен ме интересува повече вярата - религията само я обслужва. Макар че според Борхес - и любовта е религия, но там (в друг контекст, между двама души) присъства несъвършеният Бог. Трябва да сме склонни да търсим Истинския, Съвършения… и не така, че да свеждаме възгледите и представите си до някакво временно удобство.

Вярата е генераторът! Тя е „Бог в сърцето” - насочва ни друг философ (Блез Паскал). Най-важното пак допълва Словото Божие: „страх изпитва, който няма помощ от собствения си разум”. Трябва да сме информирани. Вяра се получава и гради с търпение, разбира се, ако не е подарък свише.

Сигурно философът е прав, когато твърди, че без вяра животът губи своя смисъл. Превръща се във фарс. Но за тези неща спокойно може да попитате моята съпруга, която би ме допълнила и с примери от живия живот, а не само от книгите.

Искам обаче да ви призная, че църквите в Смолян са много човешки, топли - може би, защото и родопчани са такива. Нека не забравяме, че изворите на живота са от сърцето.., така че на Вашия въпрос кога хората започват да търсят Бога, бих отговорил - основно, когато искат да примирят сърцето си с Него. Тогава единствено отпадат и страстите, които са пагубни.

- Доколкото знам Микеланджело, изписал Сикстинската капела във Ватикана, през по-голямата част от своя живот е бил невярващ. Като рисувач монументалист как си обяснявате това?

- Геният не се съди. Така е преценил, така е действал. За мнозина вярващи хора често пъти жестът е по-важен, отколкото чувството. Каквото и да говорим, Микеланджело е велик, постигнал е съвършенството. Що се отнася до мен, аз съм друг натюрел, претенциите ми съответстват на възможностите.

И днес, в навечерието на моята седемдесетгодишнина, изпитвам непрекъснат глад да гледам картини. Харесвам истинските неща, но ми е трудно да приема факта, че младите художници рисуват недостатъчно на ръка, често прибягват до компютъра, фотошопа, другите джаджи.

Примирявам се и малко ги съжалявам. Времето е друго, техниката предлага неограничени възможности, разбирането им е различно от моето, та ако щете и вдъхновението… Но да не забравяме крилатата фраза на Хипократ: „Животът е кратък, изкуството - вечно”…

Винаги съм се отнасял с уважение към неговите творения. Освен че са земни, реалистични и впечатляващи с посланията, заложени в тях, във всяка работа виждам отпечатъка на сърцето му. При него връзката автор-творба е толкова монолитна, че се слива в едно.

Тя излъчва усещане за идеята, че преди да бъде пренесена върху платното, хартията или стената, Ружко я е изпял. Всичко е просто и ясно. Във фризовете, стенописите, сграфитата, платната отсъства срещаната у други бъбривост при изображението, претенциозност, неадекватност на отражението.

Това ме е карало през годините да търся началото, предопределеността, учителите му, подражанието. Да гадая дали е плод на изяществото, или на модата, нарцисизъм ли е, или нещо различно, дадено му Свише.

Ружко Челебиев има над четиридесет монументални пана, реализирани във всички стенописни техники в страната и чужбина. Той храни специално предпочитание към църковните изображения. Освен образите на Висарион Смоленски, изографчията е работил за няколко църкви - в Стария Несебър, в радомирското село Калища…

При по-късното ми познанство с него, когато то прерасна в приятелство, открих, че и дума не може да става за предопределеност. Никой от близките му, нито по майчина, нито по бащина линия е бил изкушен от изкуството.

Но нали историята е пълна с примери, когато големи майстори изникват от „нищото” и с въображението си преобръщат целия свят! Когато наследството не иде с гена, то може да дойде чрез „шепота” на земята, в която е хвърлено семето на даден народ, или чрез въздуха, който изпълва гърдите, дори чрез огъня, който изгаря душите ни…

Има и друго, както сам казва творецът, няма как да си роден под връх Кайнадина, да имаш зад прозореца на стаята си такива шедьоври, сътворени от провидението, и да не трепне чудото в теб. Сигурен съм, че и Бог си е свършил своето - докоснал го е с ръка.

Ръката, която по свой начин съединява смъртния с безсмъртието. Иначе и Ружко, като мнозина свои съвременници, рисува още от дете. Учителите му са впечатлени от дарбата, те оценяват писмените му работи не толкова по съдържанието в тях, колкото по илюстрациите, които ги съпровождат.

Осъзнал себе си, той започва да се оглежда, да се вслушва в съветите на своите преподаватели и по-възрастните приятели.

В един слънчев ден попада в кръжока по рисуване на художника Петър Стайков и посоката към бъдещето му се избистря.

Пак по онова време у тях живее на квартира софийски ревизор, изпратен по разпределение в Смолян. Той и преди всичко съпругата му, която се занимава с мода, забелязват рисуваческия му дар и започват да го поощряват.

Когато си тръгват за София, пред юношата зейва потискаща празнота. За негова радост, тя бързо е овладяна. Скоро ревизорът звъни на баща му да пита подкрепя ли художническите мечтания на сина си, защото след седмица започват приемните изпити в Художествената гимназия „Илия Петров”.

Бащата е каил (съгласен), но синът му има по-голямо доверие на майка си и тръгва с нея за столицата. Пристигнали в големия и чужд град, майка и син сноват по улиците му и попиват с жад неговото очарование и необяснима мащабност. Ружко взима два урока по рисуване на частно и влиза в рисувалното училище.

Талантливият провинциалист става любимец на своите учители най-вече със своето трудолюбие и скромността си, изписана на челото му. Един от тях - Георги Кьосеилиев го допуска до себе си. От него Ружко научава толкова много за майсторството, за изкуство и живота, колкото не може да научи като студент за пет години в Академията.

Но не скрива, че му е трудно. Започва да се съмнява дали ще се справи. Тогава идват на помощ неговите преподаватели. Те му внушават, че никой не е по-важен или по-неважен от него.

Каквото и да работи, където и да живее - в провинцията или в големия град, колкото и пари да има, да е красив или грозен, той не превъзхожда с нищо другите, нито пък те него. Всеки човек е уникален и има свое място под слънцето, свои цели и всеки допринася по своему за разширяване на Вселената.

Днес Ружко си спомня с усмивка за онова време. „Беше дошъл татко да ме види как се справям - разказва ми при една среща - чакаше ме в градинката зад Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”, за да не притеснява с присъствието си нито мен, нито моите преподаватели.

През междучасията тичах при него да се жалвам колко е трудно в София и да го моля да ме върне в Смолян. След години, когато си идвах у дома след дълго отсъствие, той сядаше до мен и с бащинска мъка в сърцето припомняше на своя син онова време, сълзите и зачервените бузи. Тогава ми казваше тихичко, никой да не го чуе: „Идвай си по-често, сине!”

След завършване на художествената гимназия Ружко Челебиев кандидатства в Академията и е приет. Преди това обаче пробва късмета си във Великотърновския университет - педагогически профил.

Двеста и четиридесет кандидати се състезават за четиридесет места. Тайничко се надява да му помогне неговият земляк Никола Гелов от с. Смилян, преподавател в университета.

Това няма как да се случи, но той му дава начален урок по стенопис в парка „Света гора”. След първия тур отпадат двеста кандидати, Ружко е сред „оцелелите”. Когато минава последния изпит, той вижда името си в списъка на приетите, но сърцето му трепка за София.

Университетът дава срок на успелите да се запишат до края на август. Добил самочувствие и кураж, той решава да рискува. Не се записва във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, а заминава за столицата и кандидатства в Националната художествена академия. Някаква вътрешна сила му подсказва, че ще успее.

Така и става. Приет е от раз в любимата му специалност „Стенопис”, в класа на проф. Георги Богданов. В Академията атмосферата е различна, няма нищо общо с онази в Художествената гимназия.

Курсовете са малки, а преподавателите - талантливи, самоуверени, амбициозни. Това го мотивира за повече работа и учение, дава му сили, изпълва го с желание да се слее със специалността. Най-съществена роля в това сливане играят професорите Мито Гановски и Илия Илиев.

Пораснал и помъдрял, вече е наясно, че животът гъмжи от препятствия и ние, хората, сме длъжни да ги преодоляваме. Той е сред най-добрите студенти в групата - талантлив, търсещ, амбициозен, подражаващ на своите преподаватели, готов на всякакви жертви в името на изкуството.

Това, че е все така тих, деликатен, ангажиран с ежедневието, не му пречи да се вълнува от стойностните неща в живота, да приема чуждите грижи за свои, да се радва на чуждата радост.

Крачи уверено по пътя на мечтите си. Не се отказва заради времето, което му е нужно да ги постигне, уверен, че то така или иначе ще мине. Живее живота, който си е представял. И следва своята максима: „Добър творец може да бъде само добрият човек”.

Тогава, по най-естествен начин се появява любовта. Тя е допълнителен стимул за трудолюбие и катализатор на вдъхновението. Това най-велико чувство, сътворено от Бога, когато душата Му е била изпълнена с радост, дава криле на твореца.

Помага му да слее в представите си безбрежността на небето и всемогъщата сила на земята в човешкото сърце, да ги превърне в едно цяло и да постигне хармония между себе си и изкуството.

За любовта е винаги интересно да се разказва. Среща я съвсем неочаквано, в трамвая. Една вечер внезапно се появява тя - млада, прелестна и с много багаж, когато той се прибира от лекции заедно със своя съквартирант Невен Субашиев.

Слизат на една спирка - Ружко, Невен и тя. Момчетата бързат да се представят за добри кавалери. Невен, като по-отракан в тия неща, взема чантата, а Челебиев - в последствие сърцето й. Всичко се развива романтично и жизнеутвърждаващо.

Тя, студентка по българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”, при това с особено име - Астра, той - в НХА „Николай Павлович” - родопчанин.

Нека уточня, в повечето случаи „родопчанин” е не само свидетелство за принадлежност към богоизбраната планина, а преди всичко призвание…

Освен светъл характер, Астра е много стойностен приятел, ценител на творчеството на своя съпруг и човек. Заради нея Ружко Челебиев минава не само зад Рожен, където е „чужбината” за родопчани, ами и отвъд Стара планина.

Астра е от Врачанския край. Музата му свива гнездото, в което да се обичат, създава му комфорт да твори и най-важното - ражда му една прекрасна дъщеря, която пък го дарява с двама внуци - най-скъпото семейно богатство.

Третия път, когато ни срещна съдбата, бяхме вече приятели. Откривах негови изложби в Смолян, интервюирах го, водихме дълги и ползотворни разговори за култура, за планината, за живота.

Нямах причини да смятам възгледите му за изкуството за по-малко сериозни от всички останали възгледи по този въпрос.

Напротив, всеки път му напомнях, че когато се стремим да изграждаме цялостни личности, ние все по-често обръщаме поглед към художника и въобще към твореца, който умее да изпълва платната, книгите, концертната зала с живот, а живота - с благородните вълнения на хуманизма.

Професор Челебиев е реализирал над четиридесет монументални пана в страната и чужбина във всички стенописни техники. Респектиран съм, защото в тази специалност всяко пано е малък строителен обект.

Естествено, най-голям брой от тях са в Смолян. Особено въздействащи и импозантни са работите му във Физическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, паната в Националното училище за балетно и танцово изкуство, рисуваният таван в Атлантическия клуб, десетките витражи, сграфита и прочее.

Понеже втората му специалност е живопис, в годините на т.н. български преход той преимуществено се занимава с цветопис. Рисува портрети, натюрморти, пейзажи, композиции.

Воден от желанието да слезе от скелето, да седне пред статива и да се отдаде на най-нежните струни на сърцето, да се взре навътре в себе си, художникът краде мигове от деня и съня и се „разтваря” в платната си.

Плод на тези му „бягства” от монументализма са множеството изложби, които сам организира или участва заедно със свои колеги.

При откриване на колекцията, посветена на неговата 70-годишнина, бяхме застанали пред една „Композиция”, обичана негова работа, плах опит да „върже” времето или по-скоро да му се предаде.

Тя бе тих, дълбоко изживян спомен, произвел върху него могъщо въздействие, накарал го не само да се докосне до него, но и да го претвори, освобождавайки се от прилежащото му величие.

Другото внушително платно беше срещу нас - портретът на Астра. За него съпругата на художника ми разказа невероятни истории.

И ако те ни омайваха със своята конкретност или развихреност на чувството, то не по-малко затрогващи и отключващи нашите сетива бяха по-малките му платна.

Те грееха с цветовете на дъгата и ни топлеха като малки радости, караха ни да виждаме дълбокия смисъл на нещата, да откриваме поезията на ежедневието, да обичаме повече онова, което и така ни е скъпо - роден дом, огнище, софра, зима, есен, неща - далечни или по-скоро скрити от безумствата на света.

Те ни показваха мимолетното въплътяване виденията на поета върху платното („Морска крепост” (Калиакра), „Залез”, „След дъжда”, „Автопортрет на 70″, „Майчинство”, „Пътя към храма”, „Цветница”…).

Малки като обем, живописните му платна, създадени с чисто материални средства, ни предават вторичното отражение на духа на твореца, пътя, по който се трансформира материалният образ в духовен.

Те са ценни, защото показват, че художникът излиза от света на фантазията, където творческата му воля действа свободно, върши чудеса, моделира реалния свят. Защото потвърждават, че това сътворение е възможно единствено и само по пътя на въображението.

В картините на Ружко Челебиев има характер, има живот, изпълнени са с интелигентност и простота. Те ни заразяват със своята магия, пренасят ни от света на реалността в света на идеята.

Без да обвързват или разтърсват душата ни, без да ни водят до катарзис, но ни изпълват с наслада. Това съвсем не означава, че ни откъсват от живота, напротив, обуздават нашата фантазия, приковават ни към земното, показват ни, че светът е постижим.

Това се постига благодарение на перспективата за дълбочина, отразена в „Ахроматичен пейзаж” и „Есенни багри”, в натюрмортите, в „Агушевия конак” и „Юношески портрет”, дава ни възможност да усетим движението на времето или по-скоро липсата на време, защото и спасението е постижимо.

В един период от неговия живот се появява японският меценат Хироши Харада. Той го кани в Япония на остров Хокайдо да изрисува тавана на най-мащабната търговска сграда в гр. Отару на острова.

Проф. Челебиев пресъздава българска атмосфера, използвайки богатството на нашенската шевица. В търговския център се предлагат сувенири от цял свят. Едва ли има по-подходящо място от панаира на народните занаяти за представяне на традиционните български шарки.

Харада и Челебиев се срещат в края на миналия век и в началото на настоящия. Японският предприемач обикаля страните от бившия соцлагер и купува картини, скици, студентски работи, творби от класици и от млади надеждни автори „на килограм”.

Те му помагат да открие галерия „София” в Токио. В резултат на пламналото приятелство между двамата, японецът приема да спонсорира 100 стенописа в нашата столица.

Много скоро обаче радостта на българския художник е попарена с вряла вода. Както редица прекрасни идеи, умира и тази, одушена от нашенските „мурафети”.

Никой не си дава калканите на къщите и фасадите на обществените сгради за стенописване, защото е далече по-изгодно да поставиш върху тях реклама на някоя мощна фирма, на телефонен оператор или на паста за зъби, отколкото рисувана тема, та била тя и от най-добрия изографчия.

Благодарение на Хироши Харада Ружко Челебиев направи четири стенописа в Балетното училище в София.

Ружкови творби в стил кавалетна живопис красят редица частни колекции у нас и в чужбина. Реализирал е самостоятелни изложби в Смолян, София, Пловдив, в Народното събрание…

Участва в Общите художествени изложби на Съюза на българските художници, в ОХИ „Родопа”, в редица окръжни и областни прояви в страната. Негови картини са притежание на ценители от Германия, Япония, Гърция, Канада, Франция…

Творчеството на Ружко Челебиев напомня, че изкуството е като живота - пъстро, многопластово, разностилово, многообразно. То препуска напред, без да се съобразява с нашите предразсъдъци, нито с фантазията ни, често неподдаваща се на елементарен контрол.

За мен е било всякога удоволствие да разговарям с автора или да пиша за него. Когато стане дума за Ружко Челебиев, в мислите ми се връщат бодростта, добротата, възторгът. И животът ми придобива нов смисъл. Дава ми сили да прониквам още по-дълбоко в света на изкуството.

февруари 2019 г.