Иван Апостолов

С годините се променяше и отношението ми към морето. В началото то бе някакъв неопределен страх, то присъстваше в най-кошмарните ми детски сънища. След това остана само тайнственото, загадъчното, неведомото.

Морето винаги ме предизвикваше. Притегляше ме към себе си с невидима и властна сила. Трудно се научих да плувам. Давех се. Много често.

И може би в това мое преодоляване на могъщата му сила се зараждаше и несъзнателното ми противостоене. Срещу него. Срещу морето. Срещу това, което не познавах и едва ли някога ще мога да опозная.

Преплавах всички крайградски блата и езера с несръчно направени салове /няколко дъски, няколко греди или изхвърлена от някого ненужна врата/.

Преплавах залива с една непозволено взета лодка. Излезе вятър. Морето стана бурно. Спомням си там, на отсрещния бряг, ние - три деца, избягали от училищните занимания, едва се добрахме. Повръщахме, но скрихме греблата в пясъка, защото искахме на другия ден да се върнем тук и отново да тръгнем нанякъде.

По-късно дойде очарованието от морето. От цветовете му, от яростната му красота, когато се разяри, от нежния му допир до тялото, от безкрайните му ласки.

Целият ми съзнателен живот е свързан с него. За мен то е истинското лице на небето, другата страна на нощта, мълчаливият ми приятел, който ще ме посрещне с тъмния си плаж, когато до мен няма никой.

Благодаря му! Възхищавам се на търпението му и на великото му мълчание!

Морето не ме вълнува. То ме успокоява, то ме удивлява с мъдростта си и с огромната си работа. Вълнува ме безсърдечието, докосвайки ме с апатичното си рамо, подлостта в подмолието на обратния живот, вълнува ме изоставеното от родителите си дете, внезапният изстрел в тишината.

Ето, това ме вълнува. И песните, дошли от моя странджански край до тук, натоварени на протяжно скърцащите и ритуално бавни волски каруци. И майка ми, която ги пееше и в радостни, и в тъжни дни.

В един далечен ден аз написах първото си стихотворение. Разбира се, сега си давам сметка, че това беше само един лош стихотворен преразказ на трогателна хайдушка песен, която чух от майка си. Тогава бях осемгодишен. Греех от радост, когато учителката ми го прочете пред целия клас.

А първата ми стихосбирка дойде много по-късно. Вече бях семеен и имах две деца. На тях е посветено стихотворението “На синовете ми”, което много често слушам като песен в рубриката “Ален мак” по радио София. Слушам тази песен с радост, не само защото е адресирана към децата ми, а защото тя е послание към всички деца, към хората и към самия мен.

Неволно си спомням своето окъсано, но свободно и лудо детство. Гладно и скитащо в един следвоенен град. Спомням си възторжения пламък в очите на хората непосредствено след свободата. И нищетата си спомням, и уханните есенни пазари, когато детските ни ръчички посягаха скришом към някоя предателска ябълка.

Защото много често ябълката си оставаше там на тезгяха, надута до пръсване, а ние - босоногите, плачехме, за да отървем ушите и крехките си телца. Това беше моето детство.

Изправяхме криви обущарски пирончета срещу смешно възнаграждение, пренасяхме дърва и въглища до най-горните етажи или в дворовете на възрастни хора и със стотинките и с премалелите крака хуквахме, за да си купим хляб и още нещо.

Сковавахме щайги или чакахме край рибарските грибове, за да отмъкнем някоя, заровена сред водораслите риба. Спомням си с умиление, с тъга и с буца в гърлото за това време, в което тържествуваше гладът, жестокостта и добротата.

Сега слушам радостните викове и звънкия смях на децата и ми е по човешки топло. Колко бързо всичко се промени! Дрешките им са без кръпки, на краката си имат удобни и хвърковати обувки, през зимата са с палтенца и шапки.

Градът също се промени. Може би наистина съм живял прекалено дълго. Няма ги много от старите къщи. Пристанището е десетки пъти по-голямо и там децата отиват под строй, няма ги лодките на рибарите в безкрайните му пясъци.

Няма ги и рибарите. Някой като с магическа пръчка ги отнесе на другия бряг. Прокопа канали в мочурливата теснина и ги прокуди от разрастващия се търговски и икономически град. Сега там те са като отшелници.

Някой скъса пъпната връв на тези най-морски хора с морето.

Градът расте. Той прогони първо собственото си очарование, разрушавайки се сам, изгони рибарските лодки и рибарите, прокопа с трактори градското гробище и го отнесе на ново и далечно място. Десетки гробници и стотици гробове вече не съществуват. В името на живота.

Сега на старото му място зеленее парк. Чувал съм, че много градове не се докосват до тези свети места. Градовете ги заобикалят. Живеят с тях в общение. Може би защото не забравят, че там са сълзите на десетки поколения, че една единствена надгробна плоча понякога става по-ценна от безсмисления живот на стотици хора.

Ненавиждам властващата глупост, в каквато и дреха да е облечена тя. Тя, която нанася неизлечими вреди. Тя, която убива брутално и както намери за добре.

Когато съм дълбоко огорчен или уморен, аз отивам при морето. Вървя все по брега. Минавам “Пода”. Стигам до Крайморие, а там съвсем наблизо е нос “Форос”, малката ми лодка и дъсчена барака, която сковах с приятели.

Морето не се уморява от мълчанието ми, нито аз - от неговото монотонно присъствие. Понякога ловя риба, влизам с лодката в малкия залив, вадя миди от подводните канари и се чувствам наистина щастлив.

Тук, на този бряг идвам често. Вдясно от мен е нос “Форос”, а вляво - заливът “Ченгене скеле”. Пасторална тишина. Само от време на време каменната кариера взривява и срутва методично брега, превръщайки го в жалки скални отломъци.

Има някаква разрушителна красота и необясним смут, когато се разкъсват канарите и политат заедно с опустошителния взрив към небето.

Хиляди скални отломъци раздират огромния прашен облак и покосяват стеблата на слънчогледите в близката нива. А морето току пред очите ми поглъща скалните парчета и стотици гейзери избухват със звек.

Унищожителна красота!