Мина Карагьозова

Написах тези думи и в душата ми повя хлад. Обеднява светът ми. Скоро беше Петър Василев, сега е Никола Инджов…

Никой никога не е писал за мене такива слова:

“И тъй като познавам досегашното творчество на авторката още от възникването му, смея да твърдя, че тя вече е преодоляла повърхностните определения за генетично програмирания етнокултурен зародиш на таланта.

По трудно проницаемите норми на художествената логика Мина Карагьозова с тази именно книга напомня, че отдавна вече не е просто лекокрила регионална муза, а е национална поетеса, установена на местожителство в провинцията. Впрочем, недалече от местата, за които знатните са казвали „Това е моят Рим”…

И принадлежи не на местни духовни формации, а на средното творческо поколение в актуалния всебългарски литературен процес. Тя олицетворява знаково своето име в книжовните среди по много причини, но и защото като нея в Хасково, пък и извън Хасково, други няма.

С интелектуалната жизненост на своето дарование тя е придобила стойности на единственост и неповторимост.

И ако вникнем и днес в красивата антична идея, че изящната словесност е сияйния свят на човека, то Мина Карагьозова е наистина осветена от този свят. Същевременно е и в неговата плазмена сърцевина.”

Да, това написа за мене Никола Инджов в 2013г. Статията се казва “Осветена от сияйния свят” и е публикувана в брой 3 на списание “Знаци” от 2013 г., стр116 и в брой 87 на електронното списание “Литературен свят”за 2016 г.

Той следеше първите ми стъпки в поезията, които бяха късни, след моята 33 годишнина. Той беше мой поръчител за членство в Съюза на българските писатели .

Имам снимки от негови изказвания на моята премиера в 2014 г. във “Военния клуб” в София на книгата ми “Ранени от Словото”.

Когато не зачетоха неговата 75-годишнина в родния му (той го считаше за роден) град Хасково, аз организирах честване в залата на Икономическия техникум, където работех… Беше много вълнуващо… Негови приятели плакаха.

Беше съученик на майка ми. Винаги усещах неговата морална подкрепа. Дори и когато беше в конфликт с Община Хасково. Отделяше ме от конфликта. Не го свързваше с мен. След всеки телефонен разговор изпращаше поздрави за мама. Може би сега ще се срещнат в отвъдното.

Един единствен път ми възложи да го представям в зала “Хасково”. Беше книгата му “Възречени от Манастър”. Прочетох два тома на Тодор и Мария Бакърджиеви за тракийските бежанци и съдбата им, за да навляза в проблема…

Написах една изстрадана и, според мен, точна и добра статия: “За родината, смъртта и паметта” . Която беше отпечатана - говоря само за последните й публикации - в последния сборник “Тракия” и в брой 6 на електронното списание “Литературен свят” за 2009 г.

Когато поругалския певец Америко Вукарели предложи да напише песен по мой текст, Никола Инджов преведе блестящо на португалски моето стихотворение “Фадо”…

Толкова много са духовните жестове към мен, че не мога да изброя всички.

Докато беше жив, чувствах се подкрепяна и закриляна.

Сега моят свят помрачня.

Но си мисля, че и Никола Инджов е осветен от сияйния свят на вселената - със своя талант, творчество и човечност.

За литературното му творчество ще напиша отделно. Това ще отнеме много време. Но ще си заслужава всеки ред и всяка моя сълза.

И всяка сълза на приятелите му от Хасково, които ми възложиха мисията да пиша за него.

И аз ще пиша.