КАМИОНЪТ
КАМИОНЪТ
Дъждът в брезента падаше
и лятото валеше,
бригадата царуваше
в усмивката му бяла.
Бе океан денят -
той имаше тревата,
ухаещият въздух
и мократа земя,
на Тракия небето
и живата вода.
Дъждът валеше като в сън,
но бе реалност всичко -
магията, че ти си вън
от своята себична дреха
и всяка мисъл, капка, звън
в смеха преливат като в песен.
Белееше дъждът в брезента
и бягаше като платно,
по-жаден от асфалта бе
денят, превърнат на кълбо.
Валеше дъжд и беше син,
и беше бял тогава.
И бяхме дъжд и камион,
обвит от дъжд - верига бяла
и там течеше времето,
небето и деня побрало.
И ние пеехме в дъжда,
прахът витаеше в небето -
той беше дим тогава.
И ние също бяхме дим,
и падаше дъждът в полето.
Той беше притча - ние също
тогава бяхме притчи есенни,
и ние бяхме капки бели
и смеехме се весело.
А смеховете ни кънтяха
в полето, дъжд понесли.
Там още чува се смехът
в полето всяка есен.
***
Сухото време на залеза
къпеше в пяна реката.
Облачни тънки дървета
лакти облягаха в дивото.
Млада безумна трева
дишаше смело в простора.
Птиците смело летяха
призрачни пак над главите ни.
С дъх на море необятът
бликаше извор в душите.
Сигурен блясък - червеното -
в залеза бързо променяше
своите шеметни думи.
А по тревата се стелеше
топла и ведра нощта,
ябълков клон прислонила.
Време неистово, златно
всичко люлееше в себе си.
НА КОРАБА
По-студени от морските пръски
са неговите устни.
по-луда от вълните,
които се плискат в кораба,
си ти,
когато го видиш.
Моторите
повтарят неговото име.
***
Събуждат птиците деня.
Събуждат синьото.
Снега прогонват.
Отсядат сред извити клони,
разперени в небе блестящо.
Прибавят мед в звука му,
меда на времето.
Откриват стари хоризонти
с люляци,
трева,
река,
ухание.
ГРАДЪТ ОТ КАРТИНАТА
Сякаш съм живяла в този град толкова отдавна.
Сякаш помня цветовете на сумрака, сградите,
уличния шум, говор приглушен, борове на хълма.
Миризмата на кафе, смола и мляко
с тайнствения прах се слива
под покрова на небе сияйно в лятната омара.
Чувам, движат се коли и прозвънват саби.
Под лозница ароматна лее се език познат
с тонове ритмични, меки - после кръшно се понасят
в линия добре споена и свободни в път политат.
Чувам тихата мелодия на вечерна серенада.
Виждам нечия усмивка и пазара на площада -
старите крадци на злато и търговеца опърпан,
тук сергията от слама, там - мъжете срещу мен.
Сякаш помня този прах и тропот на минаващи коне…
Млад бе още този свят, не познаваше умора,
вещиците се бояха от божествените сили,
кожи от змии горяха, търсеха поличби.
Гледам този град рисуван и си спомням сякаш всичко…
СЪН
Ням дол и нощ, гора и хълм, беззвезден мрак и необят,
една пътека и дете. Дете, което свети.
По пътя тръгнало бе то и стигнало само далече,
то питаше нощта в деня, в деня откриваше света.
Преливаше неуловимото в света на сенките, в познатото.
Дъхът на въздуха бе сладък, а думите не съществуваха,
цареше интуиция.
Денят отблъскваше нощта, а тя, по своему ревнива,
закриваше с ръка очи, простора с мигли свиваше.
Дъхът на вятъра, гората, на хълма и поляната
се криеха в зеленината, напъпила под дланите.
В съня играеха светкавици, вълнуваха се мълнии,
полето в буря се премяташе, а после се изтягаше.
Тревата никнеше с възторг, щурците пееха пак в хор,
луната ги предумваше.
НАСТРОЕНИЕ
Тихо пеят ветровете,
облаците ги сънуват.
Тъжно, тъжно малко цвете
за безгрижие бленува.
Всички мисли са изпрани,
облаците - изиграни.
Само славеят се мъчи
да погали някой лъч.
***
Събрах
отминалото време
в ръкавица -
на пода я захвърлих -
заблестя.
„Какво да правя с теб? -
му казах. -
Ти просто ме измами”.
„Говориш с думи,
но без думи -
усмихна се виновно то. -
Аз в теб растях като дърво,
а ти не ме прие.”
