БРЕМЕННОСТ
БРЕМЕННОСТ
Сега растем в утробата на времето.
Растем на килограми. И на съвести.
Ще свърши и това. И знам - ще вземе то,
така, по троаторите си ръбести,
да народи на новото началото.
Ще литнат над утробата му щъркели.
Ще се събудят някъде заспалите.
Ще спрат онези, дето са объркали
посоките и земните си корени,
ще скрият цветовете на войната.
Сега растем. Вратите са затворени.
Земята е до болка непозната.
Но утре ще изплачем. За живота си.
Небето ще кънти като камбана.
А слънцето с цъфтящите си лотоси
ще снеме карантини и забрани.
И ние ще проходим пак. В началото.
Деца на недолюбеното време.
Дано да не забравим, детство, цялото
теб този път по пътя си да вземем!
03.04.2020 година
АПРИЛСКИ СНЯГ
И това бяло време мирише на пролет.
С побелели къдрици, след повей незрим,
през прозореца кимат ми бели тополи.
И кълби от коминчето сребърен дим.
А отсреща два щърка, главите си свели,
сякаш себе си питат какво е това.
А в крилете им черни, снежинките бели,
пишат нещо за зима. Но пролет зоват.
И мирише на пролет. Небето мирише.
И тревата наднича под къщния праг.
А снегът по простора снежинково пише:
Аз съм щъркелов сняг. Аз съм пролетен знак.
АРГУМЕНТИ
Седи ми се по тъмно под смокиня.
Потъва ми се… в буйнали къдрици.
Напива ми се… с вино за двамина.
Пилее ми се сън сред нощни птици.
Стои ми се до късно край морето.
Целуват ми се устни на момиче.
Римуват ми се с пръст по гръб куплети.
Усеща ми се влюбено “Обичам те!”
Посреща ми се изгрев.. по вълните.
Седи ми се с жена… на морски пясък.
Хей, време, спри и ме попитай!
Без хората излишна е Земята.
НЕВИДИМА ВОЙНА
Вън вали. Знам, после ще припича
слънцето зад мокрия баир.
Галят ми се къдри на момиче,
в селски двор, обрасъл с бъз и щир.
Вън вали. Но времето е болно.
Празен е площадът. Като в мор.
Бяга ми се в махалата долна.
Рита ми се с детския отбор.
Вън вали. И всеки си е вкъщи.
Крием се от някаква война.
Връща ми се. Как ми се завръща
в детските ми боси времена.
Вън ще спре. И може да ме няма.
Алчна е проклетата война.
Няма от това да правя драма…
Друг ще тича бос по ранина.
Тъй е на война. А беше детство.
Този свят ще може и без мен!
Детството е моето наследство.
Моят внук е бъдният ми ден…
САКАРСКА НОЩ
От хижата до Дамкая - света
са сбрали всички влюбени в Сакара!
Желязното му изворче в нощта
там, само там със Бога разговаря.
Там славеят подканя ме. И аз,
отпил вода от шепите ти топли,
ще кажа с най-лиричния си глас,
с най чистите си, мъжки, нежни вопли:
- Седни до мен! Да слушаме Сакар!
И Черните скали да са ни покрив.
А залезът - последен вехтошар,
да спира дъх пред мислите ни мокри…
Ще стъкнем огън. Тихо ще сушим
на Дамкая тъгата жълтолиста.
Светулки ще роди жарта. И дим
ще вийне гръб - и светъл, и пречистен.
Трошици от библейския си хляб
ще пръснем с теб - за всички нощни птици.
И тих ветрец ще блъска като сляп
снагата си по нашите зеници.
Ще свирне като Бог, любовен химн
през вените на храсти и дървета.
А ние - две деца… ще си седим
и огънят в очите ни ще свети…
И аз ще те прегърна, тъй… смутен,
че няма в планината други хора.
А огънят ще шепне вместо мен -
те, влюбените много не говорят.
Ще пална после сетния си фас
и дълго, дълго вятър ще го пуши.
Сакарска нощ! Във профил и анфас,
измислена от Бог за двама души!
МОНОЛОГ
Дали да се преструвам, че те няма?
Или да цепя право през ръжта?
И струва ли си себе си да мамя,
че все край мен минава любовта!
Най-сладък е на чакането краят.
Но има тук уловка: На какво?
Да чакам след смъртта да вляза в Рая?
Или да си ми Раят… до живот?
КЪСЧЕ ЛЯТНА НОЩ
Бе късче лятна нощ. Пред ранина.
Пламтя небето в тихите си свещи.
Луната пък - нелюбена жена
овалите си пъчеше - горещите.
Отнякъде, от някой близък бар
изригваха мелодии - вулкани.
В косата с морска пяна - кехлибар,
на танц реших в нощта да те поканя.
Нахлуваше морето отстрани,
свистяха над вълните бели саби.
И шепнеха: Веднъж я целуни!
Целунати, жените стават слаби!
И беше късче нощ. Пред ранина.
Нахъсан, бясно биеше прибоят…
Целунах те! И “слабата” жена
по-силна от прибоя… стана моя!
