Спомен от Петко П. Попов - съпруг на писателката Рена Попова

Винаги неделният ден съставляваше една сериозна грижа за Рена. През този ден тя се отдаваше на размишления и търсеше сюжет за разказ. Близо десет години, с рядка любов, тя завеждаше подлистника на ветник “Северно ехо” и полагаше големи усилия да го разнообрази и да задоволи своите многобройни читатели.

Често пъти по цели часове тя стоеше наведена над писалищната маса, чертаеше някакви разкривени фигурки по белия лист, сякаш искаше да одухотвори своите непретенциозни, наивни и смешни герои.

Рена пишеше винаги с настроение. Тя никога не измъчваше перото. Беше точна, прилежна и добросъвестна. И всичко правеше не за да се отличи, а за да достави истинско удоволствие на ония, които редовно следяха нейния подлистник.

Рена никога не се ласкаеше от похвали и комплименти. Тя остана вярна на себе си. Не работеше за слава, нито пък за някакви литературни почести. Тя беше безкрайно доволна и щастлива, че винаги можеше да ми бъде един безропотен и непретенциозен помощник.

Беше събота. Аз, тя и деветгодишният ни син, седяхме около масата и мълчаливо обядвахме. По едно време тя наруши мълчанието и запита:

- За новия брой има ли подлистник?… Потърси си, нямам настроение.

- Добре… Ти и без това трябва вече да си починеш! - отвърнах й аз като откъснах няколко зърна от гроздето, което тя току-що беше сложила на масата.

- Впрочем, аз имам вече сюжет, но още не ми харесва… Ще се помъча пак, може би ще излезе от него нещо…

И Рена със стесненост и снеливост, присъща на нейния тих характер, започна да разправя сюжета а новия си, още ненаписан разказ: млад господин пътува с влака и през време на пътуването се заплесва по едно младо момиче. Представяйки се за ерген, започва да интимничи с него, дори му определя среща в столицата… Момичето е щастливо. То дори мисли вече и за един възможен годеж, сватба и щастлив семеен живот. Но когато влакът спира на гара Х. и когато младият господин се сбогува с момичето, пред тях се изпречват жена му и двете му деца, които радостно викат към него: “Татко! Татко!”… Смутен и уплашен младият господин бързо избягва и се загубва в навалицата, сподирен от недоумението на жена си. Момичето разбира, че е станало жертва на един Дон Жуан, бързо се скрива в купето и заплаква.

- Е, харесва ли ти? - попита Рена след кратко мълчание.

- Напиши го, па тогава ще видим - отвърнах аз и продължих да късам зърна от гроздето.

- Мамо, ама децата като видят, че баща им бяга, нали трябва да плачат? - намеси се синът ни и добави: - Пиши, че плачат!…

Рена само се усмихна и го погали по главата. Минахме на друг разговор, а след обяда тя седна отново край масата и започна да пише.

Върнах се вечерта. На прага ме срещна синът и се смее.

- Какво има? - запитвам го аз.

- Татко, да видиш мама как смешно го написа…

- Кое? - питам го пак, уж че не зная за какво ми говори.

- За разказа бе, татко… Много смешен… Като започнал бащата да бяга из гарата, децата му пък започнали да плачат… - обяснява детето.

Като ме видя, Рена скри бързо ръкописа. Това тя правеше винаги, когато не беше довършила или пък не и харесваше още някой разказ.

На другия ден, след обяд, когато Рена вече беше го написала на чисто, ми каза:

- Сега искаш ли да го прочета?

- Чети!…

Аз и синът седнахме да слушаме. А тя тихо, съвсем тихо и много бързо започна да чете новия си разказ, като там, където не й харесваше, прехапваше устни, отбелязваше с молив и сама се успокояваше:

- Тук ще го поправя… - или: - Трябва още малко да го преработя…

А след като го прочете, тя само леко поклати глава и рече:

- Пак не ми харесва…

- Хубав е! - успокоихме я ние, като аз бързо прибрах ръкописа. Исках поне няколко часа от неделния ден да прекара в почивка и спокойствие.

- Ами как трябва да го озаглавим? - запита тя, после, след като се позамисли малко, каза: - “Една обикновена история”.

Поклатих одобрително глава. Тя не отвърна нищо и аз отново скрих ръкописа. На другия ден, сутринта, Рена пак ми заговори за разказа.

- Знаеш ли - каза тя, - мене не ми харесва много тоя разказ. Не подписвай името ми… Постави псевдонима ми Севдалина Крайска.

Рена винаги се боеше от преценката на читателя. И когато нещо не й харесваше, тя го подписваше с псевдоним. Малцина знаеха, че зад псевдонимите Севдалина Крайска, Ева Буте, Мария Бурже, Д-р Марта Сгибел и пр. , се криеше Рена. Тя работеше с около двайсет псевдонима. А често, за онова, което не харесваше, получаваше толкова много похвали, че тя просто се учудваше: „Това пък как можаха да го харесат!”…

След два дни се роди вторият ни син. Рена не можа да прочете дори на корекция последния си разказ.

Заболя тежко и цели 27 дни се бори със смъртта, с която тъй често и леко се шегуваше в своите разкази. И беше победена! Когато се готвеше да се върне вкъщи, сърцето й спря и тя склопи завинаги очи…

Мястото на Рена в нашата редакция остана празно. То осиротя завинаги!

Рена всякога пишеше с вдъхновение и затова от най-незначителните и делнични теми тя винаги създаваше увлекателни - ту с тъжен, ту с весел финал - разкази. Рена много рядко се смееше, но винаги умееше да създаде весели, наивни и безобидни герои, които биха внесли облекчение и в най-натъженото сърце.

Вкусила много от горчивините и несправедливостите на живота, тя искаше поне чрез своите безгрижни герои да осмисли в него онова, което сегашното болно и жестоко време не можеше да даде не само на нея, но и на всички.