ПЕСНИ ОТ НЕБЕСНАТА ДЪГА

Димитър Кенанов

***
Дъга със жадни устни ляга
в реката посребрена.
Момче премина моста греещ.
Вървеж нехаен. Стъпки боси.
Не знае то: дъгата в него пее.
И нея през живота си ще носи.


ПРОБУЖДАНЕ

Светъл звън ли на стада
моите очи пробуди
или жеравни ята
ме отнасят тая утрин

в синя, беловърха планина
със заплакали дървета?
В гроздове, където уловено,
слънцето пътува с есента;
старци пият искрометно вино
и припомнят тъмните години…

Светъл звън ли на стада
моите очи пробуди
или жеравни ята
връщат ми оная утрин?


ДАЛЕЧЕ

Високо, ясно прозвъняха
закривани от сняг ята и
неудържимо, властно се топяха
през мрака и студа - нататък…

Тогава със внезапни земетръси
светулкат в нас селца, където
да се завърнем днес е вече късно.
А само тоя писък ненадеен

помага ни да бъдем живи,
защото утре птици неотклонно
на хълма, нивите, тревите,
на въздуха - за нас ще се помолят.


***
Като зелени въртележки
додето дните се въртят,
ти ще изкупваш всички грешки,
щом песен мъчи твоя свят.

Като сеячите събирай
слова за дълги редове,
в осила с пот зърно намирай,
докато хляб го назовеш.

При пътника и при жетваря,
при всички - остани.
Докрай с надеждата им разговаряй
и техните съдби дълбай.


НА ЮГ

Часът на гроздобера. От скриптежа бавен
на пълните каруци се унася клена:
какво усилно лято днес си заминава
от мирна сладост и вършитби упоено!

Прощално синевата прекосява жерав
след вик пастирски - в жега потопен до вчера.
Прозрачен кръг над прашните пети се стели,
преди във есента с дъжда да се преселим …


***

Призивно в обеда кълвач дълбае,
светлее мъх, по дънерите притаен.

Лисици рижи въздуха запалват
и гасне в леност топлия им ден.

Със дива сладост зреят плодовете,
гласа на извор корени руши:

наситени са сетивата, в часовете
очакване за снегове кръжи …


РАВНОДЕНСТВИЕ

Приижда есента - въздишка мека
между лъча и дългата му вечер,
когато над плода дървото скланя
прокъсана от знойни страсти дреха,
а в теб годишен кръг се утаява,
побратиме с ръка към плодовете.


***

Захлупени под шапката на Юга,
без мен живеят родните места -
Железино, Планинец,
Сборино, Славеево.

О, там прикапват дъбови листа
върху ръката бяла на шосето.
От клоните
калпачета си хвърлят желъди
и тупват в шумата,
кълвач те сепва
и с чужди тайни в есенната бистрота
жужат изпънатите телеграфни стълбове …

Живеят и без мене родните места:
за да ги виждам, както бяха в детството,
аз все отлагам своя път за там.


ЦИГАНКА

На сестра ми

В дъното на вековете хвърлен, свети
страшния стремеж да се позная.
Помня оня тъмен страх, когато в двора,
властно и уверено,
прекрачи циганка.

Тътнеше пръстта под нея -
жена, която за децата си
пълнеше торба с брашно и думи.
Как без милост от глада избликваха очите! -
Сведохме глави… А тя разпали тайни пламъци,
предсказа ни лета с къпини пълни.

…През нощта за нас спокойна беше мама -
не пресичаха съня й
сови и предчувствия.


РАВНИНА

Дълбока и непобедена равнина!
Денят пресъхва по клепачите
на вретенили ветрени жита;
и щъркел в дрезгавата резеда
привързва по тревите
предизворния
хлад на вечерта.
Дълбочините идват
в прелюдията на щурците…

С обречена роса на миглите
осъмваш легнала в браздите.


ЛЯТО

Забравен под светкавиците край…
Подир дъжда - суграшица преваля.
Отърсват се ели, дъга играе
и кукувица-бродница в премала
отбройва часовете на деня.

Запретнала поли, пастирка мокра
прецапа синкавата тишина -
стопи се залезът от изнемога,
събуди се заспалата вода…

Като светулки, пръснати нагоре,
прозорци разговарят с вечерта:
напразно хвърля сребърните рокли
луната знойна над вира дълбок -
реката все така неугасена
отлита с шумолене на възбог.

Искра, издухана от пръстен грейнал,
донася ек на будни чергила:
изплитал с пръсти кошници върбови,
в катуна свива вятърът крила.
Прегръщат мургавата нощ любовно
мъжете и сънуват вместо дом

как лятото извезва знак съдбовен -
да не връхлита есенен погром.


ВЕЧЕРНА ТИШИНА

Към Борис Христов

Нехайно през живота ни вървя Поета
и мислехме си - глух за всички, в кръчми пие,
а той като побратим е посрещал ветровете,
останал с майка и със спомен за Мария.

С такава болка тази привечер наду тромпета,
че цяла нощ не се запалиха звездите.
И каза ни: Добро по пътя ще ви среща -
със мойта изповед от злото се спасихте.


***
След толкоз помени - земята се надига.
И не е чудо вече първата трева.
Замрежват слънцето скорци,
в захлас се викат -
разтваря се за тях безкрайна синева.

Гергьовден е. Но да наточа нож не смея.
Без капка кръв на нивите ще дам поклон:
със светлината само ще живея,
с жената, пееща пред моя дом.


ХАСКОВО

С постоянството на Юг - безкраен,
живее град, роден от синева.
Тук гълъбите всяка тайна
от улиците вземат на крила.

Часовници високо и изтихо
в сезоните на времето пламтят
и знам - в звъна отново се укриха
момиче и момче по своя път,

където в листопада тишината
съблича се със кротка светлина,
а над тревите раснат всеотдайно
прекрасни думи, щедра висина…


СЕВЕРЕН ЗАЛЕЗ

Дълги, дълги ята.
Сякаш мойто сърце си отива.

В тая нежна земя
ти оставаш. До болка към тебе
тишината навежда небе,
ослепяло след светлите птици.

Лягат сенки и кротко горят
в нас жаравните думи за сбогом.
Виждам - снегове да ни валят,
ний самите - да ставаме песен.


СБОГОМ

Това бе облакът, любима.
В трептенето на чучулига го видяхме
високо как изпълваше простора
и детството зовеше за закрила.

А ти - наведена над мене, несравнима
за моите очи. И жертвен огън
се виеше в телата на брезите.
Тогава песента, която ми нашепна,
напомни ударите на криле в стъклата.

Това бе вятърът навярно -
в следобеда горчив от нас да си отива.


САМ НЕ СЪМ

Поречни хълмове, в звънтеж на славей
изтляха хвойновите клади
с върбови свирки,
с прашки милостиви.
А все ме следват лазарките бели,
преброждам в дъжд и огън равнината -
една от тях невеста да ми стане.
И сякаш вчера - сипва се усоен
екът на сляпа гъдуларска мъка.

Но сам не съм - дори да си замина,
ще хвърлят птици сенки върху хълма,
ще пренесат във свойта памет
Родината ми синовете.
И с нея - знак за песен ще им бъда.


ПЕСЕН

Скорецо ненахранен, необлечен,
защо щастливо звуците изплиташ,
така залудо врязан в небесата?

След седмиците дълги и студени
видях божури огнени да пламват
и в тях - росата с капки всеотдайни!
…И няма край изстраданата песен.


ЛАЗАРКИ

Дворовете се будят. Развигори
покръстват клоните със слънце.
Удавена от зимата,
пръстта се връща
в треви и птици, изгладнели за простори.
Разтварят се врати. Момичета
пристъпват,
подобни на надежда греят.
Като дъги след дъжд телата им
просветват,
а с пеещи венци водата ги отнася:
- Къде, река, къде ли ни повика
и гласовете ни ще стигнат ли далеко?…

И цялата земя след тях отива
към лятото, към лятото голямо,
където думите са споделени.


ЮГ

Коне, коне - чак до безкрая…
По хълмове и по реки
безсънни юноши нехаят
и юг в очите им гори.

Прихлопващи стада сребреят,
салкъмов цвят искри.
С гласа на речни ветровеи
звезда ще свечери.

Планинка леко ще премине
и в теб мечта ще заечи -
да търсиш нейде повторими
безпаметните й очи.

И никога не ще заминеш
от тая древна далнина:
ще бъде твоята родина
земя сред ръж и планина.


***
Когато дрезгавеят над росата
петли червени, ти развързваш
в косите си огньове млади.
С непити бездни - стрелват ме очите.
Ръцете - бели преспи в зноя летен.

Подире в изгревни пролуки
притичва конче с гриви повилнели.
И триста гайди рукват под небето,
докато бърза вятърът-изгорник
да изпревари другите женихи.


МАРАНЯ

Пладне е… Над равнината
неподвижно е разпънато небето.
Слънце в речните подмоли ляга.
Сенките скъсени са. Присветва
падащо крило на птица.
Боже мой, как зноят ни огражда
и под брястовете прималели
необяздени жребчета цвилят:
Вечерта е толкова далеко,
с хладните си кладенци, които
пак до утре, пак до утре ни довеждат.


КОСИТБА

Цял ден в лъката откоси звънтяха.
От непосилна промисъл призвани,
до тъмно алени жребци не спряха
да рият покрай алчните стопани.

И ти поиска пак да те сподири
оная детска жалба за тревата -
на нея няма дъждове да спират
и вятър слънчеви кълба да мята.

Но лягат сенокосите превити:
по здрач, и този ден непобедени,
с отвъдните си гласове щурците
разпитват за тревите си зелени.


ЛЯТНА МЕЛОДИЯ

Над сушата къдели жегата разпреде,
шумяха само
в пазвата ти извори дълбоки,
но там не пусна даже погледа им предан:
уби жетварите, девойко!

Към огъня на твойто тяло
препусна на конете си дружина:

- Дожънахме житата, както бяхме обещали,
а доземи с коси, тя само песен подари ни.
Сто стомни счупихме - магии черни.
Обичахме. Защо сме победени?


АВГУСТ

Неутолени в яростното лято,
гасят в реката свойта страст жени.
Под капките замаяни
водата
подавя разградени светлини.

А тихо е… Навярно преди път
протраква щъркел зад брега отвъд.
И чак до петльова роса ще скита
разпаления възглас на жените.


КОГАТО ДОЙДЕМ

Как този град във себе си вгради ни!
Приятелю, когато дойдем в него,
ще се оставим светлина да ни рани.

Излегнат върху тръпка каменна, градът
ще спомни сенките ни отдалеко.
Ще ни облъхнат гласове, дошли отвъд

праха на пътища развени. Сякаш сън -
камбаните ще бият несмирени.
И пак ще ни докосне сребърния звън.

Като знамение, в ръцете си с дете
предчувствана жена ще ни посрещне.
В душата си с копнежи ще я почетем,

защото никой не посмя да я обикне,
а днес в стиха ни същата въздишка никне.


КРАЙ ЯНТРА

Улички под тъмнината скрити.
С покриви прегърнати, изплитат
стъпки каменни надолу.
До реката синя
клекнали с гърбици
от избродени години,
те кого ли призовават в свойта участ?

Времето не молят ли да им отключи
минали събития
цъфтежи,
хора?…

Нощем сепне ли ги трескаво прозорец,
те една на друга се извикват:
някоя от тях сред огън бликнал
да не се загуби - схлупил сухи шепи,
да не ги слепи денят със топла пепел.


ПРИВЕЧЕР

Сега ли съм дошъл или отдавна
живея в тебе, Царевград -
ухае май и стръмен ромон пада,
мостовете небе крепят.

И погледа ми властно прекосява
по-млада от дъжда жена:
виновните си часове забравям -
вали невинна тишина.

От хълмите на пръсти слиза пламък
до златна залезна вода:
подобно обица над нежно рамо -
гори вечерница-звезда.


***

Когато много ме боли,
България си смислям…
Андрей Германов

Мен също ме боли, дори когато ми е празник.
Защото още стене балканджия Йово,
кървят от три синджира грозни рани:
- Позора как ще възмездим, кой чест ще ни даде наново?


ЛЕТОПИСЕЦ

Потъмня небесният въздух
от множеството стрели и копия…
Неизвестен автор

Ти над прободените се изправяш
със въглени от родовата слава.
Тях, както нивицата си житарят,
спасяваш от кълбото на пожара.

Сега, светецо с тяло огрешено,
зарий в листа искри неизгасени.
Защото тлен ръката ще сковава,
а словото - навеки пребивава.


ПОЕЗИЯ

Преображение. Догаря
в смокини повеят горещ.
Предчувстват светли гроздобери
на прага мургави жени.

Ще разговаря с дъждовете
след туй задъханата пръст
и жерави на Юг ще носят
звезда в небесния си път.

И над затрупани сезони
донесъл трудните слова,
ти изгревите на сърцето
на бъдещето завещай.