ЛЪЖАТА
Въпреки че още не беше свил собствено гнездо, думата на двадесет и петгодишния Величко Юрука тежеше и при ергените, и при мъжете.
Името му тачеха и българи, и турци, макар че иноверците в Павелско бяха баш в агалъка си, тъй като едва се бяха изтърколили пет години откак отшумя Кримската война.
Величко беше неизцерим мераклия - подхванеше ли нещо, влагаше и душа, и чалъм. Вярно че имаше златни ръце и градеше къщи-чардаклии за чудо и приказ, но славата му идеше повече от езоповския му език - развържеше ли торбата с шегите, смехът на сеирджиите избиваше в сълзи.
Пък какво е смешка без малко измислица, все едно манджа без сол. Затуй и в неговите масали имаше какви ли не небивалици, но хората никак не му придиряха.
И как да му придирят, като е знайно, че потребата на човека да бъде лъган за щяло и нещяло, е отколешна, а по всичко личи тъй ще е и до свършека на света…
Величко живееше насред махала Бяртина в родовата си къща, от която през годините се бяха нароили поне две дузини овчари, но на него не му се нравеше занаята на по-теклото и се увлече по камъка и дървото.
Когато не беше зает с дюлгерство, заделяше време да намине през Пашоското кафене. То се намираше на калдъръменото хорище до Китипоската къща, дето шуртеше и единствената каменна чешмица в махалата, от която пълнеха менци всички бяртенки.
В кафенето влизаха най-вече мюсюлмани, но и християни, на които масрафът им бе по джоба. Юрукът най-често присядаше край покритите с пъстри месали софри, само ако вътре нямаше хептен злонамерени турци, въпреки че и те с ищах слушаха лакърдиите му.
Веднъж седем-осем турци се тъкмяха да кръстосат крака на халището до една от софрите, когато през джама съзряха Величко да минава покрай кафенето. Тогава най-личният между тях - Осман ага - подвикна на кафеджията:
- Челеби(1), викни го да ни направи малко джумбуш(2)!
Когато българинът пристигна, Осман ага свойски го поздрави:
- Хош-гелдин, джумбушли(3) Величко!
- Хош-болдук, агалар(4).
- Кафе за всички! - важно каза агата на челебията и се обърна към дюлгера. - Сядай срещу мене! Ха така! А сега да те видим, можеш ли да ни излъжеш нещо?
- Осман ага, знаеш, че немам адет да ти чупем хатърът, но денес баш не мога - отвърна Величко с посърнал вид.
- Що тъй бе, джанъм? - развеселен се наклони към него турчинът, очаквайки някаква шега.
- Съкълдисах са и ма натиснаха барчинисе.
- Ха-ха-ха - засмя се Осман ага. - Какви барчини имаш на гърба бе, чоджум?
- У нас има умряло, пък немам пукнат грош да го зарове… - едва не проплака българинът.
- Сус бе, Юрук, не думай! Кой умря? - разтревожи се агата.
- Мама нощес са куртулиса, ага… - глухо промълви Величко и наведе овлажнените си очи.
Осман ага изгледа състрадателно сломения мъж и рече нещо на турски на своите, които вкупом заизваждаха па-ри на софрата. Сам отброи пет бешлика от кожената си кесия и ги остави на купчината:
- Ха вземи! Погреби майка си!
Величко благодари, събра парите в платнена торбичка и я скри в пазвата си.
- Иде ли кафето, челеби? - кротко се прокашля Осман ага, но като погледна през прозореца и видя майката на Величко да носи на рамо кобилица към чешмата, погледът му кръвяса и ръката му ядовито вкопчи дръжката на ятагана в силяхлъка (5):
- Ти на ахмаци ли ще ни правиш бе, гяур? - ревна разпенен агата и кафенето притихна. - Излъга ни, че майка ти е умряла, бе!
- Нали за т’ва ма изрука, агалар, да ви излъжа… - спокойно отвърна Величко.
Миг-два се чуваше само потропването на филджаните (6) по висящия на пръстите на кафеджията меден поднос, подир което очите на Осман ага бавно се проясниха и той се закикоти гръмогласно:
- Ха - ха - ха… Аферим бе, джумбушли Величко! Халал да ти са парите! Ха-ха-ха… - и се запревива на халището барабар с останалите турци.
————————-
1 челеби/я/(тур.) - обръщение към по-заможен българин; господин
2 джумбуш (пер.- тур.) - смешка, веселба
3 джумбушли/я/ ( пер.-тур.) - човек, който прави джумбуш
4 агалар (тур.) - господар
5 силяхлък (тур.) - кожен пояс с прегради за пищови, ножове и др.
6 филджан (пер.-тур.) - чаша за пиене на кафе
